Православното богословие днес – проблеми и перспективи
Пожаревацкият и Браничевски епископ Игнатий (Мидич) е професор по догматика и етика в Православния богословски факултет на Белградския университет.
В Православното предание богословието се отъждествява със самия живот и поради това от него следва винаги да произтичат последствия, които да намират непосредствено отражение в нашето съществуване. Богословието не трябва да се схваща като някакво логическо определение, което може да се усвои без в него да бъде търсен най-дълбок екзистенциален смисъл. Вследствие на това, ако иска да бъде самия живот, то трябва да отговаря на новите житейски обстоятелства. Като изхождаме от тази предпоставка, ще се опитаме да разгледаме съвременното православно богословие, неговите проблеми и перспективи.
В периода на османското иго, обхванало повечето от страните, в които протича животът на Православната църква, православното богословие преживява време на застой. Творческата продуктивност отстъпва място на консерватизма, обърнат към ценностите и идеалите на миналото. През този период богословието се свежда до запазване на светоотеческото наследство без каквито и да било опити за даване на творчески отговори на новите предизвикателства, които животът поставя пред Църквата. По този начин богословието постепенно се превръща в археологически експонат, пазен изключително в православните манастири като най-рядка скъпоценност.
Най-новото православно богословие се развива под видимото влияние на западната богословска мисъл. Става дума за разнородни влияния. С възникването на Реформацията на Запад и с произлезлия от това богословски конфликт между римокатолици и протестанти, на Изток се появява т.нар. „вероизповедно богословие”. То идва в резултат на православната позиция, заета в контекста на разглежданите от двете спорещи страни богословски въпроси. Тези “Православни изповедания на вярата” са отражение или на католическото, или на протестантското богословие – в зависимост от това, под чие влияние се намират т.нар. “изповедници”.
След освобождението от османско робство и след създаването на национални държави, в рамките на които вече протичат животът и дейността на Православната църква, настъпва близка среща на православните със Запада и със западното богословие. Най-важна роля в установяването на този контакт изиграва обучаването на православни богослови на Запад. От споменатия период и от срещата на двете богословски традиции зависи по-нататъшната съдба на Православната църква и на богословието въобще и това продължава чак до ХХ в.
Това, което имам предвид е, че по онова време в православното богословие е внедрен разработения на Запад схоластически метод и съответния на него подход към богословските теми, което дава живот на т.нар. “академично богословие”. В резултат на този процес настъпва отделяне на богословието от богослужебния живот и откъсването му от жизнените теми, които непосредствено вълнуват хората. Постепенно Църквата се превръща в култово място и в болница за лекуване на психически травми и заболявания, а богословието – в отвлечена наука, загубила всякаква по-особена връзка с действителния живот на Църквата. Така в динамичните ХІХ-то и ХХ-то столетия Църквата и богословието са изтласкани в периферията на историческите събития. Този етап от развитието на богословието о. Г. Флоровски справедливо нарича период на “вавилонско робство”.
Съвременното православно богословие представлява до голяма степен реакция срещу следвизантийското минало и е движено от желание за преодоляване на наследството от епохата на “вавилонското робство”, а също има за цел възвръщане към истинските корени на възникване и формиране на богословската наука. Този процес е предшестван от няколко важни събития:
а) Благодарение на срещата на православните богослови със западното богословие, през ХХ в. е отворена нова глава в историята на православната богословска мисъл. Тази среща до голяма степен поставя началото на нови положителни и творчески тенденции в православното богословие.
Възникналият през ХХ в. интерес сред западните богослови в посока възвръщане към оригиналната християнска мисъл и с цел излизане от “вавилонското робство” (под чието влияние са самите западни богослови в периода на схоластицизма и на честите сблъсъци между римокатолици и протестанти) има като последствия не само появата на критични издания на светоотеческите творения, публикуването на богослужебните текстове на древните литургии и развитието на богословските науки, но и желание за доближаване (възоснова на източниците) до откриването на самата същност на християнството. С тази цел на Запад се появяват особени изследвания и дори цели школи, които последователно се занимават с определена проблематика (такива например са школите за изучаване на християнската есхатология), като стъпват върху библейските текстове, богослужебната практика и светоотеческата литература. Извършената от западните богослови работа става достояние и на православните, които, в контекста на своето Предание, умело се възползват от нея за целите на възвръщането си към своите собствени корени и за освобождаването на православното богословие от робството.
б) Големите руски богослови, емигрирали от Русия в началото на болшевишката революция, също допринасят значително за развитието на съвременното православно богословие. Техните трудове стават достъпни и за останалите православни богослови и представляват мощен тласък за възникването на широкомащабно движение с цел възвръщане на богословието към неговите светоотечески корени. За това съдейства и учредяването на православните богословски училища на Запад, в които получават образование и много богослови от други страни. Заедно с руснаците, те се включват в общото дело и пренасят в своите страни тази руска богословска мисъл.
в) Възникването на икуменическото движение и учредяването на Световния съвет на църквите (ССЦ), в чиято работа започват да вземат участие и Поместните православни църкви, поставя нови предизвикателства пред православното богословие и по-конкретно – необходимост от определяне на учението за Църквата. Това има като резултат сериозно изучаване на еклисиологията от страна на православните богослови.
Влиянието на западното върху православното богословие през този период има както положителни, така и отрицателни страни. По-нататъшното развитие на православното богословие протича под знака на срещата му със Запада, при което обаче и самото Православие въздейства върху развитието на западната богословска мисъл.
Какви са съществените особености на съвременното православно богословие? В методологически план съвременната богословска мисъл следва пътя на неопатристическия синтез, предложен от о. Г. Флоровски. Това означава необходимост от възвръщане към богословието на църковните отци, от автентичното му и творческо противопоставяне на новите житейски обстоятелства. Споменатият метод е предложен на мястото на метода, използван от съвременниците на Флоровски, който се заключава в представяне и творческо осмисляне на православното богословие, опирайки се върху западноевропейската философия и на първо място върху немския идеализъм.
Възвръщането към отците обаче не се свежда до някакъв фундаменталистки подход, до повтаряне и преписване на техните творения. В този метод се открояват два ключови момента. На първо място това е формиране на богословската мисъл в контекста на древногръцката философия. Това е начинът, по който са подхождали към нея и великите отци на Църквата в своите опити за разрешаване на онтологическия проблем и в предлаганите от тях нови решения в светлината на библейското богословие. Нуждата от такъв подход става още по-очевидна, ако отчетем, че и съвременната онтология, от която произтичат много от проблемите на днешните хора, все още се опира на постиженията на древногръцките философи и на създаденото от тях знание светоглед. Вторият ключов момент е преодоляването на конфесионализма в богословието. На светоотеческата мисъл не е свойствен конфесионализъм, а съборност и вселенскост. Нито Изтокът, нито Западът могат да си присвояват отците като свое собствено конфесионално наследство. В края на краищата, за разлика от “римокатолицизъм” и “протестантство”, терминът “православен” обозначава не конфесионално понятие, а именно понятие за вселенскост и съборност.
Приет в съвременното православно богословие, този метод води преди всичко до придвижване на онтологическите теми на преден план. Библейското богословие се занимава с проблемите за смъртта и тленността на фона на тяхното превъзмогване в Христа. Църквата приема света, за да го обнови и освободи от тленността в рамките на разкритото от Христос пакибитие. Ръководена от есхатологическия светоглед, в първите векове Църквата посреща животрептящите проблеми и предлага отговори в перспективата на бъдещото Царство Божие като окончателна истина за битието. Това води до творческа продуктивност на богословието, до способност то да поражда нов свят, нов култ, нова култура. Този нов свят е формиран в борбата със стария свят, чието оформяне на свой ред протича под влиянието на древногръцката философия. Ето защо новите богослови са длъжни, подобно на великите отци на Църквата, отначало да извървят духовната елинизация (по думите на Достоевски), ако искат да бъдат истински богослови и учители на Църквата.
Възможно е обаче тази духовна елинизация да бъде съпроводена от опасности, с които са се сблъсквали и някои от християнските мислители в миналото. Така например в началото на ІІІ в. мислители като Ориген предизвикват в лоното на Църквата, успоредно с есхатологическата, формирането и на една протологическа онтология, обърната към миналото като към истина за битието. Това е онтология, възникнала под непосредственото и силно въздействие на древногръцката философия. Последствие от тази тенденция е обезценяването на историята и на света, в който живеем. В богословски план това е прекратяване на интереса на богословието към историческите, към живите проблеми на човека, което може да се забележи още във византийската епоха. Но само въз основа преодоляването на тази тенденция, е възможно да се говори за истинско богословие, тъй като и нашият съвременен свят все още продължава да гледа на живота с очите на древногръцката онтология.
От друга страна, някои области от църковния живот, като богослужението и в частност Божествената Литургия, а също и монашеския, т.е. аскетическия опит, стават скъпоценен източник за развитие на богословието – нещо, което не може да бъде забелязано в периода на разцвет на академичното богословие. По този начин литургичният опит престава да бъде само един клон на богословието (като практическо богословие) и се превръща в ръководно начало при разглеждане както на такива теоретически и спекулативни учения на Църквата като триадологията, христологията, пневматологията, еклисиологията и др., така и на самата онтология. Литургията и литургичният опит стават източници и фундаменти на съвременното богословие, съединявайки се по този начин в един дух и един опит със светоотеческото богословие. Описаният метод днес е известен в богословската наука като Евхаристийно богословие. Благодарение на усилията най-вече на Пергамския митрополит Йоан Зизиулас е разкрито есхатологическото измерение на Божествената Литургия. Това придава творческа насоченост на съвременното православно богословие и избавя метода на неопатристическия синтез и връщането към отците от опасностите на фундаментализма, а Евхаристийната еклисиология – от опасностите на ограниченото култово разглеждане на интересуващата я проблематика.
Върху основата на тази нова методологическа постановка възникват най-важните богословски теми и постижения на православното богословие през ХХ в. Въпреки невъзможността да направим пълен обзор на всички тези теми и постижения, ще се опитаме да разгледаме накратко някои от тях.
Първата тема, която започна да се разработва в съвременното богословие, е темата за пневматологията. Още от времето на Хомяков някои православни богослови застават на позицията, че Западът е предпочел христологията пред пневматологията и по такъв начин е стигнал до христомонизъм. Позицията на православните, която е формулирана на ранния етап от изследването на тази тема, се изразява в това, че пневматологията не трябва да зависи от христологията и че тя трябва да играе основна роля в богословието. Това дава повод за започване на оживена дискусия, която разделя мненията на богословите на Изток и на Запад. Позициите, изказани в хода на тази дискусия, са твърде разнообразни – от христомонизъм до създаването на особена “икономия на Духа”, различна от икономията на Сина. С усилията и изследователския труд на богословите от ново време, в частност на митрополит Йоан Зизиулас, в богословието е достигнат синтез на христологията и пневматологията, като и двата аспекта получават повторна интеграция един в друг така, както е било на ранния отечески етап. Богословието, в съвкупността от интересуващата го изследователска проблематика, има своето средоточие, своя център в Христос, Който отново е не някой друг, а Този, Който е – Христос чрез действието на Светия Дух.
Пневматологията дава тласък за разработването на още една важна тема, поставила своя отпечатък върху богословието на ХХ в. – темата за еклисиологията.
В борбата против христомонизма и индивидуализма православните подчертават обществото и общението като особено действие на Духа. Дух Свети като Дух на обществото конституира Църквата, Тялото Христово, при това не в качеството й на индивид, а на общество. Макар че това мнение би могло да доведе до друг род крайности, а именно: Църквата, като общество на Духа, да се превърне в харизматическо общество. Поради това някои богослови като Георги Флоровски и Юстин Попович подчертават, че еклисиологията не е нищо повече от една “глава от христологията”.
Това на свой ред предизвиква проблема за съотношението между христологията и пневматологията в контекста на изправената еклисиология и в съответствие с учението на Църквата. Най-новата богословска мисъл дава отговор на този въпрос, като установява правилното съотношение между христологията и пневматологията. Дух Свети съ-действа в тайната на Христос, Той прави от Христос Христос като Го въвежда в историята. В качеството Си обаче на Дух на обществото, Той освобождава Христос от индивидуализма и Го прави корпоративна Личност – Църква. По такъв начин Църквата е общество на Светия Дух, но общество, конституирано около Христа, общество, чийто Глава е Христос, от Когото започва всяка инициатива за конституиране на Църквата като Негово Тяло.
Благодарение на правилния синтез между христологията и пневматологията и при подчертаване на факта, че действието на Светия Дух въвежда в историята Царството Божие (на това особено силно настоява в своите еклисиологически трудове митрполит Йоан Зизиулас), еклисиологията успя да преодолее конфликта не само между христологията и пневматологията, но и между институционалността и свободата, привнасяна в Църквата от Светия Дух. Така Църквата става общество на Светия Дух, което не е от този свят, а се основава на бъдещото Царство Божие. Това общество се отличава със своя специфична структура, а именно: Христос в средата, обкръжен от апостолите и всички светци, т.е. от народа Божи. За да бъде истинска, Църквата трябва да е достоверна икона на бъдещото Царство Божие. От друга страна, Духът свободно конституира Църквата като общество, правейки я по този начин събитие, но я конституира отново като Христос и около Христос, удържайки така нейната институционалност.
Приносът на митрополит Йоан Зизиулас се заключава също в решаването на един голям еклисиологичен проблем, произтичащ от т.нар. евхаристийна еклисиология.
Евхаристийната еклисиология представлява особено направление в еклисиологията, характерно за съвременното православно богословие. Нейните най-видни представители са Н. Афанасиев и след него Ал. Шмеман, Й. Майендорф и др. За разлика от западната еклисиология, тук Църквата е Поместна църква, която се проявява в събитието на евхаристийното събрание. Евхаристията е мястото, където тайната на Църквата се проявява и осъществява в цялата своя пълнота.
Тази изходна точка има важно значение, тъй като чрез събранието тя подчертава конституиращата роля на Светия Дух в еклисиологията за разлика от схоластическата позиция, съгласно която Църквата първо съществува и едва след това извършва Евхаристията и останалите Тайнства (оттук произтича и съвършено ново отношение на Църквата към св. Тайнства). Освен това православната еклисиология изхожда от Поместната църква като пълнота на Църквата за разлика от католическата еклисиология, съгласно която изходно е географското понятие за вселенска Църква, а Поместните църкви се разглеждат само като отделни части от тази една вселенска Църква.
Според мнението на споменатите по-горе представители на евхаристийната еклисиология всяка Евхаристия представлява пълнота на Църквата, дори тази, начело на която не предстои епископ. Това от своя страна предизвиква редица въпроси, преди всичко по отношение на единството на Църквата и на съотношението между Поместната и Вселенската църква.
Особен принос за разрешаването на тези въпроси има отново Пергамският митрополит Йоан Зизиулас със своя труд “Единството на Църквата в епископа и в Евхаристията”. Неговата концепция е ярко потвърждение на това, че евхаристийната еклисиология се движи в правилна посока и че Евхаристията представлява самата същност на Църквата, но само при условие, че се възглавява от един епископ. Епископът, в неразривно единство с евхаристийното общество, е поръчител на единството в Църквата както на поместно, така и на вселенско ниво.
В контекста на евхаристийната еклисиология и Евхаристията като икона на бъдещото Царство, за което особено много настоява митрополит Йоан, е издържано и правилното разбиране за богословието на иконата, което също придобива актуалност в най-новата православна богословска наука. Иконата престава да бъде отблясък, изображение на идеята на прототипа и посредством личностното съотношение между нея и прототипа става реалност, в която иконично, т.е. чрез иконата, се проявява самият прототип.
Съвременното богословие повдига още една изключително важна тема – гносеологията. Като изхождат от учението на отците подвижници, съвременни православни богослови (като Вл. Лоски, П. Евдокимов, митрополит Амфилохий Радович и др.) използват разкритото още от отците и разработено от св. Григорий Палама разграничаване между същност и енергия, като пренасят познанието за Бога от сферата на ума и логиката в сферата на личния опит. Бог не може да бъде познат по природа, Той бива познаван само посредством съзерцаване на Неговите нетварни енергии.
Митрополит Йоан Зизиулас значително обогатява и тази област на богословието, като й задава правилно направление. В своето учение за личността той задълбочава и до голяма степен коригира предшестващото го изследване на Хр. Янарас. Подвигът, като предпоставка за познаване на Бога, т.е. за виждане на нетварната светлина, може да доведе до индивидуализъм и да направи Църквата ненужна в контекста на обòжението на човека. Според мнението на митрополит Йоан личността, т.е. иконата, доколкото човекът не е нищо друго, освен икона (образ) на Бога, е относително понятие. Тя не може да съществува без общение с друга личност. Ето защо познаването на Бога не трябва да бъде разглеждано като плод на индивидуална аскеза – то е църковно, литургическо събитие, в което познанието се отъждествява с любовта съгласно с думите на св. апостол Йоан Богослов за това, че “който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов” (1 Йоан 4:8).
Предложеният кратък, и поради това обобщаващ, може би и недостатъчно задоволителен, обзор на най-важните елементи и направления на съвременното православно богословие убедително показва, от една страна, присъщият на това богословие остър отлив от предхождащия го схоластически етап, а от друга – появата на нова насоченост и стремеж към установяване на връзки с неговите древни корени.
Съвременното богословие в голяма степен промени конфесионалната концепция, свойствена за предходния етап от неговото развитие, и отново придоби вселенски характер. Това откри пътя към (икуменическия) диалог с другите богословски и небогословски мнения. Като се занимава с екзистенциални въпроси, подобно на св. отци, православното богословие днес демонстрира, без каквато и да било загуба на своята църковна идентичност, тенденция на възвръщане към всекидневния живот на хората, към търсене на отговори на техните конкретни екзистенциални проблеми.
Разбира се, все още е рано да се говори за това дали съвременното богословие ще обогати неопатристическия синтез със свои плодове. Причина за съществуващите съмнения е фактът, че съвременното богословие все още не е проникнало достатъчно в научно-богословското всекидневие и че в нито един от своите сегменти, за които говорихме дотук, то не е усвоено напълно. И вместо това богословие да бъде предпоставка за здрав синтез на каноническото устройство на Църквата и за свободата на нейните членове, на Поместната и Вселенска църква на Изтока и Запада, разделенията спрямо споменатите критерии продължават и дори се задълбочават.
Една от най-важните причини за това положение на нещата е забелязващото се все още едновременно съществуване на съвременното богословие и на богословието от отминалите векове, което се е формирало под влиянието на конфесионализма и на схоластическата методология. Към това традиционно богословие все още се придържа “официалната църква”, като по този начин не допуска съвременното богословие да се осъществи в живота в своята пълнота. Все още е твърде забележим разривът между Църквата, която се смята за място на обреда, и богословието, което се приема едва ли не като спекулативна наука, която няма никаква връзка с Църквата и с реалния живот. Подобен разрив е характерен и за отношенията между монашеството, от една страна, и каноничното и литургично устройство на Църквата, от друга, а също и за съотношението между благочестието и вярата, и литургичната структура на Църквата. Всичко това поставя под въпрос дори самото съществуване на такава структура на Православната църква, каквато тя ни е предадена от апостолите и св. отци. Подобно положение прави Православната църква неспособна да намира творчески отговор на въпроса за спецификата на своята идентичност, съпоставена с идентичността на останалите общества. Приспособявайки се към изискванията на нашето време, Църквата прибягва към такива форми на активност, които са характерни за други структури (например за държавата) и не са в съответствие с нито едно богословие. Може би те съответстват на едно богословие, което затвърждава активността на Църквата, но едновременно с това я заплашва със секуларизация и загуба на нейната “неотмирна” [1] идентичност.
Все пак, въпреки всички трудности, с които Църквата се среща днес, аз съм оптимист и вярвам в успеха на неопатристическия синтез, към който съвременното богословие се движи.
Бележки
1. Т.е. не от света, не от “мира сего”. Бел. прев.
Превод: Борис Маринов
