Предизвикателства пред толерантността от религиозно мотивираното насилие в Европа
Трагедията с убийството на френския католически свещеник Жак Амел, по време на богослужение в неговия храм в Нормандия, извършено от млади радикализирани ислямисти, предизвика вълна от безпокойство, негодувание и разгорещени коментари сред европейците. Какво се случва в съвременна Европа и на какво се дължи този варварски изблик на религиозно мотивирано насилие от страна на мигранти или мeстни граждани, определящи се за мюсюлмани? Защо въпреки прословутата европейска толерантност и гостоприемство, които са плод на християнската вяра и на духовните основи на европейската цивилизация, виждаме все по-уродливи прояви на мракобесие и примитивизъм, които са насочени срещу християни? Нападения и издевателства в сърцето на Европа, които са характерни за средновековните времена? Как да си обясним всичко това и откъде идва този изблик на агресия, която сляпо погазва всякакви нравствени закони, човешки принципи и правни норми? Всички тези тревожни въпроси се натрапват все по-настойчиво през последните седмици на фона на ескалацията на терористичната активност в Европа.
Сигурността на Европа и християнско-ислямските отношения
Историята на християнско-ислямските отношения познава съперничество и мирно съвместно съществуване, религиозни конфликти и културен обмен. Според някои изследователи на европейската цивилизация и на отношенията с исляма, войните и съперничествата би следвало да са отишли в миналото, а в днешните времена отношенията да се изграждат върху основите на междукултурния диалог и сътрудничеството в името на мира. Ето защо враждебните актове, и особено подобно посегателство срещу християнски свещеник в сърцето на Европа, са шок за европейските общества и знак за дълбоки размествания на пластовете. Има ли граници европейската толерантност и как да бъдат защитени европейските граждани, без това да се квалифицира като ислямофобия? Изправена ли е Европа пред нов сблъсък на култури и конфликт на цивилизации и вещае ли ислямистката агресия някаква нова религиозна война? Как да гледаме на тази нова вълна на терористични заплахи – като на дейност на криминални групи от асоциални местни жители и мигранти, които се възползват от толерантността на европейците към различията, бежанците и вакуума на сигурността, или като обявена война от група фанатици срещу нашата европейска цивилизация?
Конфликтите в Близкия Изток след „Арабската пролет“ и гражданската война в Сирия доведоха през последните пет години до нарастване на активността на много радикални ислямистки движения и до извършването на множество терористични актове от техни последователи в редица страни от Европейския съюз като Белгия, Франция и Германия. Толерантното и неадекватно отношение към масовата мигрантска вълна през 2014 и 2015 година също повиши опасността от терористични актове, като доведе до нещо, което тогава убягваше от вниманието на европейските политици. Това бяха сериозните рискове и заплахи от инфилтриране на джихадисти в потоците с мигранти и бежанци, и неизбежните терористични атаки, които последваха от края на 2015 и началото на 2016 година. Случаят с един от последните атентатори, регистриран като бежанец в България, е поредното доказателство за тази тенденция. А убийството на френския свещеник е кулминация именно на този пик на ислямистката агресия срещу духовните устои на Европа и представителите на християнството.
Съпътстващият терористичните нападения страх е последица от хаоса в политиката на водещите европейски държави към бежанците и мигрантите, които безпрепятствено прекосяваха границите и навлизаха свободно през последните две години в европейските страни под благосклонния поглед на високопоставени политици. Големият ръст на терористичните атаки е резултат не само на мигрантската политика. Неговият генезис се корени също така и в трудностите на европейските държави да контролират действията на радикализирали се техни граждани, които се присъединяват към новия джихад и извършват екстремистки и терористични действия под знака на идеологията на „Ислямска държава“, „Ал Кайда“ и други групировки.
Млади последователи на салафитския проповедник Пиер Фогел на негова публична проява във Франкфурт. Снимка: DPA
Европейските страни като жертва на терористичните нападения
Екстремистката идеология на джихадизма, която извежда на преден план като религиозен дълг на мюсюлманите участието в нападателна въоръжена борба срещу неверниците, изкривява автентичния кораничен ислям и почти безпрепятствено се пропагандира в социалните мрежи. Това води до появата на една лесна алтернатива за живота на объркани и неукрепнали в собствената си вяра младежи и до появата на все повече млади екстремистки настроени последователи на различни джихадистки групировки. Тези хора се радикализират, прекъсват отношенията с родителите си, напускат семействата си, отделят се от общностите си и лесно стават готови да убиват или да се самоубиват за една политико-религиозна кауза. На практика те стават жертва на ловки идеолози, манипулатори и пропагандатори, които спекулират с религиозните чувства на неукрепнали и незапознати със своята религия млади хора, които лесно стават носители на радикалната войнстваща идеология и изпълнители на техните команди.
Но за да се случва всичко това, има и някои предпоставки в самите европейски общества. Неглижирането на религиозните ценности и традиции, нихилизмът, секуларният модел на култура и образование, консуматорският подход към материалните блага и цялостната духовна криза, която е свързана със засилването на тези тенденции, създават благоприятна почва за екстремизма и радикализацията. Европа и европейските общества се намират между две противоположни крайности, които превръщат драматизма на тези противоречия в още по-дълбоки основания за кризата на сигурността. Това са крайностите на секуларния мултикултурализъм, от една страна, който по един повърхностен начин гледа на религията и религиозните различия, и екстремните форми на насилие, практикувани от радикализираните джихадисти, които злоупотребяват със своята ислямска религия и я превръщат във войнстваща и враждебна идеология. Причините за това състояние са много и разнообразни, но една от тях се корени в погрешната политика спрямо религията на европейските елити от последните десетилетия. Политическата коректност, която властва в либералните среди на западноевропейските общества, доведе до това да не се назовават нещата с истинските им имена. За да не бъдат заподозрени в ислямофобия, много политици не назовават истинската заплаха от екстремизма и с това съдействаха за сегашното състояние на проблема.
Под маската на една фалшива религиозна толерантност бе допуснато развитието на неприемливи за обществото радикални форми на практикуване на религия, които влизат в драстичен разрез с европейските норми. Въпреки това, определени политически лица и някои кметове в западноевропейски градове са толерирали разрастването на фундаменталистките мрежи в определени квартали, населени компактно с мюсюлмани, които са се превърнали в гета. Заради политическо лицемерие или дребнави сметки, целящи изборни победи на местно ниво, много представители на този крайно либерален мултикултуралистки политически елит всъщност доведе до избуяване на ислямизма в много от градовете на Европа. Сега там се образува едно все по-трудно изкоренимо паралелно общество, което се отчуждава от европейската култура и издига претенции за самообособяване на базата на шериатските норми на исляма.
Крайностите и противоречията на секуларистката и мултикултуралистка политика в Европа, най-вече във Франция, се разкриха особено ярко след атентатите срещу екипа на френското издание „Шарли Ебдо“, което беше носител на този краен антирелигиозен секуларизъм. Тези културни противоречия се разкриват и сега от серията нападения и единични самоубийствени актове на атентатори-ислямисти. Още тогава стана ясно, че в европейските градове се е оформило паралелното общество на радикални ислямисти, което си съществува и функционира необезпокоявано в сърцето на Европа.
Призивите на идеолозите и подстрекателствата на религиозните водачи на „Ислямска държава“ към техните последователи да не пътуват до нейните територии в Сирия и Ирак, за да се сражават под черните знамена, а да извършват своето дело като „воини на халифата“ в страните, където се намират, доведе до този нов изблик на насилие, който маркира нов етап на терористична активност от страна на екстремистите в европейските страни. Това е този „вътрешен“ джихад в европейските общества, на който сме свидетели през последните седмици.
Духовните корени на агресията и насилието
Как да си обясним тази омраза и злоба, която се излива от разрушителните действия на тези радикализирани млади хора? Възможно ли е тези деструктивни форми на поведение да се разглеждат като автентична религиозна проява или става дума за друг тип мотивация? Тези отклонения от каноничните норми на ислямската религия – самоубийство и убийство на невинни човешки същества, не са ли плод на психическа деформация и нравствена деградация, които са твърде далеч от ценностите на исляма и чистата религиозна вяра? Тези прояви са плод на патологична агресия и враждебна идеология. Те по-скоро приличат на деформациите на човешкото съзнание, познати през ХХ век от фанатичното налагане на тоталитарни идеологии като нацизма и болшевизма.
Политико-религиозното нашествие от Изток към Европа в днешно време и тези варварски терористични заплахи и нападения, на които сме свидетели, приличат много на „татарското“ нашествие в миналото, което залива Русия, Балканите и европейските страни през ХIII век. Тогава европейците свързвали името на тези орди от варвари – „татари“, с думата „тартар“. С тази дума се обозначавал ада, а заради тъмните и мракобесни форми на безчовечно и безбожно насилие, тези пълчища били като изпълзели от тъмните подземни дълбини на ада, и по своята свирепост, жестокост и безчовечност се доближавали до демоничните форми и прояви на злото. Те сеели смърт и разрушения в страните от Европа, разрушили Киевска Русия и тероризирали населението и в българските земи.
Вилнеещите безнаказано днес из Европа нови варвари са се опълчили не само срещу човечеството, но и срещу Бога, а техните пъклени дела се насочват вече и срещу християнски корени на европейския живот и култура.
Има ли изход от омагьосаният кръг на насилието?
Радикалната идеология на джихадизма, която се опира върху омразата срещу различния и заклеймяването му като неверник, върху враждата и нетърпимостта, насилието и масовите убийства, върху тоталното разрушение и саморазрушение, е по-скоро сектантска форма, израз на една фанатична идеология и псевдорелигия. Не е случайно, че редица специалисти и мюсюлмански духовници посочват тази войнстваща форма на практикуване на политически ислям като проява на неканонични отклонения от кораничните постулати на исляма или като сектантски крайности на отклонили се от автентичната религия лица.
Защитата на Европа и европейската култура, основани на свободата на съвестта, мисълта, словото и религията, изисква да бъде прокарана ясна разграничителна линия между мюсюлманската вяра и идеологията на джихадизма. Ислямистите, които проповядват и практикуват въоръжено насилие, следва да бъдат третирани като представители на нелегитимно политическо движение, а не като членове на автентична религиозна общност. Защото те в действителност са носители и представители на една политическа идеология, която използва омразата и тероризма за постигане на политически цели, а не на религията на исляма, която би следвало да бъде религия на мира.
Какво може да се направи за минимизиране и неутрализиране на заплахите от подобен род насилие и терористични атаки? Как нашето общество и нашите религиозни общности могат да противодействат на тази идеология на омразата, която ражда вражди, разделения, междуетнически напрежения и конфликти?
На първо място е необходимо изключително внимателно да се анализират протичащите процеси и да се прокарва последователно разграничение между мюсюлманската религия и идеологията на джихадизма. Толерантното отношение към мюсюлманите по никакъв начин не бива да се смесва с борбата с тероризма, екстремизма и радикализма на отделни групировки, които злоупотребяват с религията на исляма.
Необходимо е да се ограничи и контролира пропагандата на насилие и радикална нехуманна и недемократична идеология в интернет и социалните мрежи, която достига безпрепятствено до много младежи, които лесно се радикализират и се приобщават към терористични групи и стават атентатори-единаци. Тези млади радикализирали се мюсюлмани отхвърлят авторитета на своите родители и духовни лидери и стават част от екстремистки групировки.
В борбата с религиозния радикализъм основна роля имат самите религиозни общности, които могат да предотвратяват появата на екстремистки елементи и разрастването на радикални течения. Трябва да се отчита и факта, че някои от духовните лидери на мюсюлманската общност в Европа също са подложени на натиск от радикални и неортодоксални интерпретации на исляма. Затова поддържането на искрен и задълбочен диалог с тях от страна на християнските общности е от голямо значение за отношенията между християни и мюсюлмани.
