Предците ни заслужават любов и достойнство

“Човек и добре да живее умира…” Няма да цитирам отново чудните думи на старобългарския паметник… Да строиш означава да надмогваш и да побеждаваш смъртта с любов и достойнство. Да, достойнство е позабравена дума, изгубила блясъка си с чести и неуместни употреби. Значението й непременно се пресича с понятия като самоуважение, справедливост, благородство и …памет. Паметта в конкретния случай е свързана със самите нас.

Малашевските гробища са вторите по големина след Централните в София. Почти една трета от погребенията се извършват тук, въпреки липсата на гробни места. Опелото на покойниците се извършва в едно от най-ужасните места, които могат да хрумнат на някого. Сигурно т.нар. действащ параклис “Св. архангел Михаил” ще свърши работа като декор на всеки филм на ужасите – ако не водехме тук близките си в последния им земен път. Наскоро заедно с отец Георги Петров от храм “Света Богородица” в Подуяне бяхме в гробищния парк. Новостроящият се вече десет години храм напредва изключително бавно, а в момента се подготвят за изливане колоните му. При тези темпове може би ще бъде завършен след около 30 години. Какво ли ще се случи с порутеното параклисче, в което сега се извършват опелата за толкова време?!

Има квартали в големия град, в които цари тишина. Въпреки това тук никой не идва да живее освен по принуда. Дърветата растат на воля и никой не ги подкастря безцеремонно с непохватна жестокост, а по алеите рядко ще срещнете някого. Освен охранените кучета с очевидно неизвестно родословие, които изникват отвсякъде. Ако започвате да се питате за кое място говоря, веднага ще ви кажа – за гробищата на София. Градът на мъртвите расте заедно с градската джунгла наблизо. Разбира се, гробищата са едно от местата, за които всички искаме да забравим и все пак не можем, защото се случва да го виждаме – имаме близки и приятели тук. Темата може да не е от най-оптимистичните, но е реална като всичко в живота. Гробищните паркове в София са няколко: Централните софийски гробища, Малашевските гробища, Бакърена фабрика и още няколко места, в които изпращаме близките си, когато си отидат от нашия свят.

Големият град е навсякъде – шумът връхлита в трамваи и автобуси, по улици и тротоари. До последната спирка на автобус 86 се натъквам на изтърбушено павилионче с надпис “Свещи”, а зад него е масивния метален портал на Малашевските гробища. Алеята минава между надгробните паметници и отвежда пред т.нар. Ритуална зала – спомен от времето, в което опелото на покойниците в църква беше заместено с протяжно слово за живота на починалия. Срещу погребалната зала вече десет години се строи храм “Свети Архангел Михаил”– обикалят хора, но стърчащите краища на арматурата са вече ръждясали… По-надолу по алеята, близо до изхода на гробищата е стария параклис – порутена барачка с грозна мрежа на прозорците и килнат кръст от едната страна. В този храм, който беше заключен в горещия майски ден се опяват столичани преди да бъдат погребани. Достатъчно е да се надникне през прозореца: балатум, прояден от мишки, спарен въздух, няколко прокъсани икони, разхвърляни наоколо, избелели от слънцето и маса, с мазна сива покривка, която някога е била плюшена. Така изглежда гробищния храм на половин София! Нищо не може да се добави. Един поглед към покрива на бившата конюшня, набързо стъкмена за параклис ме накара да побързам да се дръпна встрани – покривът наистина всеки момент може да се стовари върху главите на живите и мъртвите…

България не беше ли християнска страна от 1135 години?!

Отец Георги Петров от подуенската църква “Света Богородица – Животворящ източник” се заема с инициативата за построяване на нов гробищен храм в Малашевци през далечната 1994 година. Заедно с инициативен комитет той успява да намери подходящото място, да организира откупуването му, осигурява план и всички разрешителни за строителтво и през 1999, след 5 години ходене по институции е направен изкоп за основите на неголямата църква, посветена на архангел Михаил.

Свещеникът е натрупал купища документация, но споделя, че храмовото строителство не върви заради липса на средства. Многобройните инициативи не са постигнали успех, не защото не срещат разбиране. Според отец Георги българите не искат да дават пари за нещо, което е свързано с гробища и смърт. “Такава е нагласата на хората – те не са възпитани да разбират смъртта като част от живота. За мнозинството смъртта не е преход към друг живот, а просто “край” и повод за много сълзи и мъка. Естествено, хората се стараят съзнателно или не да си спестяват болката и да се опитват да я избягват. Когато поставя на големи празници касичка за дарения и напиша на една от тях, че събирам за новия гробищен храм почти никой не иска да пусне пари в нея. Струва ми се, че хората съзнателно я заобикалат. Нашето общество няма опита и е изгубило възпитанието, което християнството дава за живота и “другия живот”, защото в крайна сметка не говорим за край, а за следващ етап. Смятам, че нашите прадеди са били много по-грамотни и по-мъдри от нас по отношение на живота и смъртта”.

Отец Георги признава, че петнадесетте години ходене по институции и фирми му е отнело много сили. Той казва, че за новата църква ще бъде доволен, ако получава не пари, а строителни материали като дарение.

Новият храм струва около 500 хил. лв., а за деветте години, в които се гради е “напреднал” съвсем малко. В конкурса за строителство са участвали общо девет фирми, от които Софийската митрополия избира една. Свещеникът обясни, че причина забавянето е липсата на средства. “Събираме средства, но на фона на цените в строителството 20-30 хил. лв са незначителна сума и това прави работа само за няколко дни. Основните суми за строителство получихме от Дирекция по вероизповеданията към Министерския съвет и Софийска митрополия. Но те също са недостатъчни. Благодарни сме на фирма “ЕКСА”, която строи обекта и  въпреки трудностите не се отказа и подкрепя градежа.”

Свещеникът е излизал с призиви по вестници, телевизии и радиа. Акциите не са били особено успешни, но той не мисли да се отказва.

В момента се подготвя изливането на колоните на храма. Отец Георги разполага с всички документи и следи стриктно разходите на средствата до последната стотинка. Шегува се, че е получил стабилни строителни познания и вече може да комуникира със строителите на техния език.

Всички събрани или дарени пари се броят в банката, подчертава той, защото не иска да се говори за това, че свещеникът има работа със средствата.

Храм “Свети архангел Михаил” може би неусетно се е превърнал в символ на духовната неграмотност на днешните столичани. Но, както каза отец Георги, живата връзка с нашите родители, приятели, със самите нас минава през този храм и осъзнаването, че смъртта за християните е врата към вечния живот, към който тръгваме от временния "тук и сега".