Религия + държава = дирекция
.jpg)
Новината за излизането в пенсия на настоящия Директор на вероизповеданията проф. Иван Желев отмина почти незабелязана както от светската преса, така и от изданията, свързани с религиозните общности в България. Тази незаинтересованост указва по-убедително от всеки анализ мястото и ролята на Дирекцията в системата на държавните органи и в живота на самите вероизповедания.Двата ми преки досега с тази институция се случиха през 1996-1998 г. Първият беше свързан с нуждата регистрацията на фондация Покров Богородичен да бъде „одобрена“ от Дирекцията по силата на тогава действаща разпоредба в закона, която изискваше държавно разрешение за регистрация на всички неправителствени организации, имащи някакви религиозни цели. Процедурата по получаването на това разрешение отне половин година – тогавашното правителство беше подело кампания срещу сектите и всяка религиозна група (било тя и православна), която заявяваше за съществуването си чрез регистрация като НПО, трябваше да бъде внимателно огледана от властите.
Вторият ми досег беше в рамките на официална среща на представители на западноевропейски християнски дарителски организации. Спомням си как един от тези чужденци (който, по една случайност, беше православен), се прекръсти след края на срещата. Тогавашният директор тъкмо беше обяснил на гостите, че представителите на Богословския факултет, ръководителите на протестантските деноминации и други представители на вероизповеданията, които присъстваха на срещата, са самозванци и всяка чуждестранна помощ за българските църкви следва да „минава“ през Дирекцията… Това беше през една от гладните Жанвиденови зими.
От този последният случай особено лъхаше на коминтерновско самодоволство и самодостатъчност, съчетани с исконна омраза към всичко вярващо. Дирекцията все още пребиваваше в парадигмата на комунистическата партийна линия спрямо вероизповеданията – действаха старият закон и старата психология; директорът (вече му забравих името, и се радвам, че съм го забравил) носеше вратовръзка и костюм тип „Окръжен комитет“ от 70-те. Нещата не се промениха особено след идването на власт на правителството на Иван Костов – тогава Дирекцията отново беше впрегната за „осъществяване на държавната политика спрямо вероизповеданията“ – и политиката беше така добре осъществена, че десет години по-късно БПЦ все още плаща моралната, икономическата и духовната цена на един политически провокиран разкол.
В сегашния Закон за вероизповеданията (приет през 2000 г. с мнозинството на НДСВ) на Дирекцията е отредено повече от скромно място – два члена в глава 6. Интересен е фактът, че обстойните критики на новия закон подминаха изцяло тези два члена и очертания от тях мандат на Дирекцията. Правозащитниците и изобщо критиците на закона се интересуваха много повече от привилегирования статут на БПЦ и регистрационния режим на вероизповеданията, отколкото от статута на държавния орган. В нито един анализ, произведен по онова време, не беше поставен принципният въпрос за църковно-държавните отношения, за институционалния модел, който България е избрала и причините за този избор. Тази принципна апатия продължи и след приемането на България в Европейския съюз – и критици, и апологети на съществуващия закон предпочетоха дребнотемието на правата, свободите и нарушенията пред вглеждането в първоначалата и идеологията, стояща зад статуквото.
Един бърз преглед на ситуацията в други страни
Румъния
В Румъния институционално въпросът е решен на ниво „министерство”, като функциите по надзор над религиозните свободи са поставени в компетенциите на Министерството на културата и вероизповеданията.
Франция
В рамките на ЕС една от страните, задаващи модели за отношенията „църква-държава”, е Франция. Исторически, основата на съвременното решение на този проблем във Франция е поставено още през 1789 г. с Декларацията за правата на човека и гражданина. В съвременното френско право отношенията между държавата и религиозните общности се регулират от Закона за разделението на църквите и държавата (Loi concernant la séparation des Églises et de l’Etat) от 1905 г. Основен принцип в този закон, изразен още в първия му член е „държавата не признава (т. е. не предвижда формален акт за признаване, бел. авт.) и не предоставя финансова подкрепа на нито една църква”. Единствената функция на правителството спрямо религиозната дейност е охранителна, тоест, предпазваща обществото от вредни за него действия (например, човешки жертвоприношения). Във френския обществен идеал съществува терминът laïcité, секуларизъм, който затвърждава светския характер на държавата и не допуска намесата й в делата на религиозните общности, освен в крайни случаи. Като краен случай беше възприет проблемът с носенето на религиозни символи в училищата, и френският парламент прие през 2004 г. Закон за секуларизма (laïcité) и явните религиозни символи в обществените училища. Заслужава отбелязване фактът, че още първият френски закон в тази област (1905 г.) предизвика бурни реакции в цяла Европа, кулминирали в папска енциклика, обявила закона за „опасна грешка”.
Именно тази превантивна философия на френския законодател обяснява и институционалната рамка на отношенията църква-държава във Франция. В рамките на френското правителство официално не съществува специализирана държавна институция, занимаваща се с тези въпроси. В същото време, тъй като френското общество през последните години стана особено чувствително спрямо дейността на деструктивни секти (включително с американски произход), са били предприемани различни конкретни институционални стъпки. През 1982 г. премиерът възлага изготвянето на специален доклад за сектите, станал известен като „Докладът Вивиен”. В резултат от доклада Парламентът създава своя собствена комисия по изследване на сектите (Commission d’enquête sure les sectes), която от своя страна пише доклад „Сектите във Франция”. Докладът констатира опасностите от деструктивните култуове, но не отива по-далеч от това да препотвърди принципа laïcité, препоръчвайки адекватни мерки за противодействие в рамките на съществуващия превантивен модел. Съдбата на този доклад е свързана с решенията на Парижкия съд от 2001 г., по повод жалбата на Антропософското общество, определено в доклада като секта. Съдът не само уважава иска на обществото, но и лишава един от авторите на доклада от депутатски имунитет. Изобщо, този доклад остава в историята на френската юриспруденция и законотворчество най-вече с очевидната невъзможност да се използва единен правно-валиден критерий за „деструктивен култ” в рамките на френската правна система. Интересна подробност около злополучния доклад на френските парламентаристи е и фактът, че списъкът с „опасните култове”, съдържащ 173 групи, е изготвен от Френската национална полиция. Едва през 2005 г. обаче този списък официално „излиза от употреба” с официално окръжно писмо на тогавашния премиер.
Междувременно, правителството се опитва да вкара функцията по мониторинг на сектите в някакви институционални рамки. В периода 1996-1998 г. се създава правителствената агенция MIVILUDES (Междуведомствена мисия за наблюдение и борба с общественоопасните култове, (Mission interministérielle de vigilance et de lutte contre les dérives sectaires).
Турция
В Турция съществува особената правителствена институция Председателство по религиозните въпроси, представляваща висшата ислямска духовна власт в страната. Основната й функция е „да осъществява дейности, свързани с вярата, богослужението и етиката на исляма; да просвещава обществото за неговата вяра и да управлява свещените места за молитва”. Прави впечатление огромният бюджет на Диянета (популярното име на институцията) – за 2006 г. той е бил почти 1 милиард долара.
***
С поставянето на въпроса с евентуално членство на Турция в ЕС в края на 90-те, проблемът с църковно-държавните отношения в рамките на Съюза придоби нови измерения – най-вече в светлината на нарасналите страхове от влиянието на исляма в Европа и ролята на традиционното християнство в постигане на религиозен баланс и мир в общността. Дебатът за религията, политиката и обществения живот се възобнови с пълна сила, този път пред лицето на очевидния възход и лавинообразно увеличение на мюсюлманското население в сърцето на Европа. И докато до гласуването на проекта за Европейска конституция дебатът се съсредоточаваше предимно върху относително стари теми (връзката между светската власт и религиозните институции, възможностите за финансиране на вероизповеданията на фона на драстично намаленото им влияние в западноевропейските общества), турският казус откри съвсем нови фронтове в обществената дискусия. Традиционните християнски общности, и особено консервативните крила на католицизма поставиха проблема като необходимост да се изгради принципно нов модел на църковно-държавни отношения, в които християнското европейско наследство да бъде припознато като идеологическа база. Възниква нова ситуация, в която анализатори констатират „края на секуларизма и възникване на нов пейзаж”.
Приемането на католическа Полша с първата вълна; католическа Малта и православните Румъния и България с втората, в някакъв смисъл изместват центъра на дебата от секуларизираната Северна Европа в като цяло по-религиозната Централна, Източна и Южна. Двете новоприети православни страни имат традиционно „твърди” модели на църковно-държавни отношения със силна (конституционно закрепена) роля на православните си църкви.
Политически послания като например съвместното изявление на Папа Бенедикт XVI и Цариградския патриарх Вартоломей през ноември 2006, в което се призоваваше за „запазване на християнските корени на Европа” силно резонират вече не само в средите на самите църкви, но и в кръгове, свързани с европейското политическо дясно (Британската национална партия, австрийската Партия на свободата и др.), които разпознават в нововъзникващите общохристиянски консервативни платформи възможност за допълнителни аргументи за своите анти-имиграционни и понякога анти-ислямистки тези и програми. Очевидни са също така опитите за създаване на собствено православно-католическа платформа за защита на традиционното християнство на общоевропейско ниво, като в този процес решаваща роля играят Руската православна църква, Ватикана и Цариградската патриаршия.
На фона на този динамичен „нов пейзаж”, в който, поне на политическо ниво на църквите се отдава все по-голямо значение, процесът на секуларизация на обществата продължава да се развива с бързи темпове. Дори в общества с традиционно силно църковно присъствие влиянието на вярата бележи драстичен спад – например, в Гърция архиеп. Христодул наскоро заяви, че не би имал нищо против един „нежен развод” между Еладската православна църква и гръцката държава – на фона на резултите от обществено допитване, в което повече от 60% от гърците завиха, че подкрепят прекратяването на официалния статут на Православната църква. На практика това означава, че ако промените получат политическо развитие, гръцката църква ще загуби изцяло ролята си в официалния протокол на гръцката държава (при полагане на президентска клетва например).
Подобни политически решения за прекратяване на статута на „официална църква” приеха наскоро в Швеция (2000 г., спрямо традиционната Лутеранска църква); дебати в тази посока текат във Великобритания, Норвегия и други страни.
Социологическият феномен на „празните църкви” в Западна Европа парадоксално се съчетава с разгорещени обществени дискусии за ролята на вярата в Обединена Европа. Какви са общоевропейските посоки за уреждане на църковно-държавните отношения в единното пространство на Стария континент?
Индикации за очертанията на този бъдещ общоевропейски модел можем да черпим предимно от текстовете на проекта за европейска конституция, засега отхвърлен, но чието приемане рано или късно ще бъде отново поставено на дневен ред, вероятно още през тази година. И макар предложението за включване на текст за християнското наследство в преамбюла на Конституцията предизвика най-видим обществен резонанс, в корпуса на конституционния текст и в чл. 10 на Европейската харта за правата на човека се съдържат разпоредбите, които всъщност задават реалната канава на църковно-държавния модел в Европа.
В уреждането на тези отношения ЕС засега се ограничава да маркира някои основни принципи, като целта е да се остави достатъчно пространство за националните законодателства и местни традиции в конкретиката на отношенията църква – държава.
Идеологическа и институционална деконструкция
Очевиден е процесът на ерозия и разпадане на досегашния модел на църковно-държавни отношения – независимо от вида си (laïcité във Франция или от типа „държавно-призната официална църква” в повечето европейски страни, или комбинация между двете) и зараждане на нова основа на тези отношения, с нови структурни и идеологически решения. Някои от чертите на тези отношения можем да изведем дори на този ранен етап: 1) нарастване на ролята на групи, свързани с вероизповеданията, които работят на общоевропейско ниво и се опитват да променят обществените политики в ЕС в унисон с тяхното разбиране за традиционни християнски ценности; 2) продължаване на разпада на старите съюзи между църквите и националните правителства и формиране на нови съюзи между големите традиционни християнски общности (най-вече католици, православни и лутерани) за постигане на общозначими цели.
На фона на тези видими процеси недоумение предизвиква липсата на ясна принципна база на статута на Дирекцията по вероизповеданията у нас. Настоящият закон й отрежда две основни функции – „лицензионна“ и „финансираща“. Най-общо, Дирекцията се опитва да играе ролята на watchdog (наблюдател) от името на държавата спрямо спазването на религиозните права и свободи и да разпределя определен финансов ресурс за регистрираните вероизповедания. И двете функции не са лоши сами по себе си, стига да бъдат провеждани прозрачно и спазвайки определени (публично оповестени) принципи. Така например при издаването на „лиценз“ за регистрация на дадено вероизповедание като юридическо лице, аналитичната дейност на Дирекцията неизбежно влиза в конфликт с интересите и разбиранията на нетрадиционните изповедания. В експертните си решения, предлагани на държавата като меродавни, администрацията би следвало да развие цялостен методологически апарат за анализ на потенциалните рискове от включването на едно ново изповедание в гражданския оборот. При разпределянето на държавната субсидия за вероизповеданията също би било логично да се приложи принципа за прозрачността и гражданския контрол върху харченето на бюджетни средства. Понастоящем тези (финансови) решения се взимат от неизвестен кръг лица; дирекцията не публикува решенията си в интернет (спорадичните новини в сайтове, свързани с личността на досегашния директор не могат да заместят институционалното присъствие) и практически няма механизъм за публично обсъждане на структурата и приоритетите на тези субсидии. Не е логично Дирекцията по вероизповеданията да има процедури и организационна култура, различна от тези на останалите държавни органи, отпускащи държавни субсидии – публичните конкурси, правилата за кандидатстване, органът, който взема решенията и оповестяването на аргументираните решения би следвало да бъде нещо саморазбиращо се в цялата ни държавна администрация.
Но по-важният въпрос произтича от членове 34 и 35 от настоящия закон, които заявяват някаква „политика“ на държавата спрямо правото на вероизповедание. Дори и при най-внимателно вглеждане в реалната дейност на държавната администрация лично аз засега не откривам наченки на това, което в цял свят се разбира под „политика“ – а именно, систематични и логически обосновани действия, водещи обществото ни от точка А към точка Б…
Не плачете за Желев. Той отдавна си оправи положението – още по времето, когато изгониха един от синовете му от Гърция за наркотрафик. След 100 зора стана професор с натиск най-отгоре и т.н.
.
Пламен е прав, че тази Дирекция е един самоцелен анахронизъм и една пералня за пари и то много пари. Дали функциите й ще бъдат прехвърлени към едно от министерствата други ще решат. Като гледам мутрите на днешните министри и владици, започвам да се питам дали това би било най-удачното решение.
Нямам намерения да коментирам активностите на горе назованата дирекция, но тя би трябвало да има статут на министерство, /въпреки че предложението изглежда мъртвородено – от където и да бъдат избрани служители те вече са компрометирани и опорочени особено ако са свързани със Синода или Богословския факултет, Ислямските и Юдейски структури/, министерство което да подпомага, наблюдава и следи активностите на вече регистрирани веризповедания и да създава регламенти за регистриране на нови такива. Същата роля има и Министерство на вероизповедания в Сърбия, но там, въпреки всичките неприятности преживяни в близкото минало, се спазват законите и дейността му е напълно прозрачна. Държавата не се намесва във вътрешните дела на отделни вероизповедания, но когато активностите им започват да имат допирни точки с наказателият кодекс ненамесата придобива други измерения. Никак не е сложно, стига самата система да не е опорочена и затънала.
Гледайки на ситуацията по оттеглянето на проф. Желев от Дирекцията, започвам да се питам, защо именно сега е решил да се оттегли, когато предстои делото на Инок-кентий? И ако, не дай Боже, съдът определи да се изплатят тия пари, то къде ще е господин професора в този момент? Нали той беше един от активните борци с разкола? И накрая се получава, че той излиза сух от водата, а който дойде на неговото място може с чиста съвест да каже, че това с парите е заварено положние и не може да се направи нищо. Нали Дирекцята представлява държавата, а тя именно бива съдена? Това с оттеглянето му изглежда прекалено просто, а накрая ще излезе, както винаги, че вина има, а виновни няма.
В най-общи линии съм съгласен. Но се изкушавам да направя няколко забележки по фактологията:
1. Систематизацията на европейските системи е много по-комплексна – забравил си в бързината германския модел. Според някои изследоветели той се намира между т.нар. модел на държавна църква и този на лаицитета. Като цяло в рамката на развитие на юридическия отрасъл „право на религиозните общности“ към момента най-обобщаващ, обективен и в най-малка степен оспорен в Европа се оказват анализът и гл. точка на проф. Г. Роберс (от Триерския университет). Най-компримирано е изложен на немски в 11 страници тук: Robbers, G., (Hrsg.), Staat und Kirche in der Europäischen Union, 2. Aufl., Nomos Verlag – Baden-Baden, 2005, S. 629-640. Има го и на английски. Така, че моделите не се разпадат, а се видоизменят, както се изменят и правните системи, съобразно със съвременността. Нещата с Турция са sui generis. Че т.нар. Diyanet е първата служба, учредена още в зародиша на Османската империя се вижда най-ясно от тук: A. Bardakoglu, Der Aufbau und die Funktionen des Amtes für Religionsangelegenheiten (Diyanet), in: Konferenzberichte – Islam, Staat und Moderne Gesellschaft in der Türkei und in Europa, Ankara, 2005, 3-11. Всички държавности, имали допир с Осм. империя продължават да имат Дирекции и министерства, точно по подобие на Diyanet-а (във времето, разбира се и като министерства или др. ведомства).
Хабсбургите вероятно заимстват от тази система, по една или др. причина, като разбира се орязват в най-голяма степен правомощията на службата. Но всички съвременни държавности, които са възникнали от отделяне на територии от Австроунгария продължават да имат такава подобна система (с минимални правомощия на службата и в различни форми – я министерство, я спец. служба). В останалата част на Европа такива служби няма. Основанието е, че всяка религиозна общност, при конкретен въпрос може да се обръща към ресорни ведомства и САМА да преценя къде, кога и как да взаимодейства с държавни органи. И това основание не е резултат от различието в системата на отношение Държава – Църква (лаицизъм или др.), защото както във Франция такава служба няма, така и в Германия и т.н. такова чудо няма. Все пак в крайна сметка, според досегашните резултати на моите изследвания тук се касае за исторически остатъци пренасяни на парче.
2. Относно обстойна критика на гл. 6-та от Законопроекта за вероизповеданията – разбира се, че е имало критика на двете предписания още тогава. И то не малко: срв. напр. първото, което сега ми попадна тук: В. Костов ясно е озаглавил част от текста си: „Дирекция “Вероизповедания”—старата песен на нов глас“ – в: Свободата на съвестта и новият закон за вероизповеданията: http://religiousfreedom-bg.netfirms.com/blagovremiearticle.htm. А напоследък от 2006 в чуждестранната научна литература има също обстойни анализи на закона, в които точно гл. 6 е анализирана: срв. напр. Berov, H.P., Das bulgarische Religionsgesetz von 2002, das so genannte „Gesetz über die Glaubensbekenntnisse“, öarr 2006, Heft 3, S. 388-395; ISSN 1560-8670; също и тук: D. W. Belling, H. P. Berov, Die Kirchen- und Glaubensfreiheit in Bulgarien in: P. Hanau, J. Thau, H. P. Westermann (Hrsg.), Gegen den Strich – Festschrift für Klaus Adomeit, Luchterhand Berlin, 2008, S. 47 – 62; ISBN 978-3-472-06876-1; а пък точно в тази студия дори 10% (повече от четири големи страници) е отделено на двата члена относно дирекцията: Berov, H.P., Einige Probleme des Bulgarischen Religionsgesetzes – das sog. „Gesetz über die Glau-bensbekenntnisse“, Kanon (=Jahrbuch der Gesellschaft für das Recht der Ostkirchen) Bd. XX (=Die Kirchen in Europa), R. Kovar Verlag, Egling an der Paar 2008, S. 22-41; ISBN 3-86577-109-4;
И в английската научна преса има също достатъчно анализи за Дирекцията от P. Petkoff [предимно в изданието на Keston – RSS (=Religion, State, Society)]. Информация за Дирекцията има и в българската литература – в бел. под линия съм цитирал в горните три публикации предостатъчно. Вкл. и от Църковен вестник.
3. Точно лицензионната и финансиращата функция на Дирекцията са и нейните камъни на шията. Знаем добре, как от протоколите по приемането на Закона трябваше да се избегне лицензирането – т.е. не държавата да определя кой в какво вярва. А финансиращата – абсолютно е доказуемо, че субвенционирането изобщо не е най-добрият начин за „издръжката“ на религиозните общности. Но по тези въпроси следва да се пише допълнително. Обаче определено мога да кажа, че в сегашния персонал на Дирекцията има и много съвестни и отговорни сътрудници. Има разбира се и такива, които трябва да си ходят незабавно. Дали обаче от МС някой ги слуша, това е отделен въпрос. И честно казано може би риторичен.
4. Окончателният ти извод е абсолютно правилен: т.нар. „държавна политика“ по смисъла на гл. 6-та от Закона за вероизповеданията не води логично и систематично дотам, докъдето ни се иска – до истинско самоуправление на религиозните общности, които да водят конструктивен ДИАлог с държавата. Нещо повече: в посткомунистическата действителност и отслабена църковност стигаме до МОНОлог на религиозни лидери и налагане на държавни решения върху им. И това ще е така, докато псевдоцърковноправници с недотам ясен „работодател“ не искат да чуят и да четат критика, а крещят селяндурско-популистки от медии или от собствени блогове: Ало,…[тоя] и Ало,… [ония]. Та така, в допълнение основният въпрос е: трябва ли да се преразгледа основно целият хаотичен отрасъл: Право на религиозните общности (вкл. и Дирекцията – to be or not to be) или не?
Спец. поздрави!
И прощавай, че стана толкова дълъг коментара!
Както обикновено показвате голяма мъдрост и задълбочени познания. Не се подмазвам – българинът много му е трудно да похвали някой. А доброто трябва всеки ден да се насърчава. Много неприятни духовници бяха разколниците. Като се сетя само, че се правеха еклери под олтара на църквата Св. Параскева, тази на Раковси, още ме хваща гнус. Много гнусна е сьщо активността на г-н Слави Бинев. Безобразие е да си купиш титла архонт. Архонти е имало в Древна Елада – управници с полицейски функции. Архонти има и в космогонията на гностиците. Доживяхме и да няма православно календарче след 1-ви сптември.
Любезни поздрави, Иван Симеонов
Чета коментара Ви и се чудя, защо са нужни толкова думи за най-простите неща. Човек, ако не се зачете, даже може да си помисли, че сте църковен(религиозен) човек. Не градете дом на чужди основи, такива домове струват на народа по 620 милиона евро.
фондация+средства=лапание
ако знаеш колко си прав, благочестиви… понеже се занимавам с една фондация, не можеш да си представиш що народ около нея лапа вече 14 години… опоскаха я до кокал, ще знаеш… всички забогатяха, накупиха си коли и апартаменти, всяка неделя играят на билярд, някои не излизат от голф-игрището, други – така, по островите, на круизи с яхти и с руси малолетни… хайде напрегни още въображението – няма да сбъркаш, каквото и да ти дойде на ум.
Иван Костов не е подкрепил разкола. Вярно е, че не му стигна воля да се разграничи от него (по причина, че много от най-твърдите му привърженици щяха да освирепеят), но запази пълно мълчание и неутралитет по темата.
Да е жив и здрав Негово Величество. Може да натвори срамотни безобразия във всяка област, но по отношение на църквата извади кестените от огъня – изхвърли разколниците от църквите и прие сравнително консервативен закон, въпреки воя на либералната паплач.
що се обаждаш и хвърляш такива грамадни обиди; можеш да питаш откъде са парите и дали се използват според „замисъла“ на дарителите, ама да обвиняваш, че някой краде, ей-така, по дефиниция, защото всички в България крадат си е направо инфантилно и МЕГА просташко. Вярно е, разследвания трябва да има навсякъде, ама това не ти дава право да нарушаваш някакви елементарни правила на поведение. Вярно е също така, че всичко не може да се проследи, все някъде нещо „изтича“ в „неизвестни“ посоки, и не е необходимо да се купуват чак яхти и да се играе снукър, но може да се заделят за туй-онуй….. но това твоето си е направо ПОДСЪДНО! С баданарката по главата!
Мисля, че статията на Пламен Сивов, която бих определила като обзор -анализ за пореден път изтъква на преден план злободневни проблеми, които биват очертани в един широк европейски и национален контекст. От коментарите се вижда, че има и други добре запознати с визираната проблематика, но трудно бихме схванали концепцията и изеята на автора само по бележки – разсъждения във формат „библиографска справка“. На мен много повече ми говори еродирано и стилистично оформен текст, от колкото цитати и разнопосочни пояснения. Важното е, че в българското културно пространство се раждат текстове като този на Пламен Сивов!
Да, д-р Колева, в оценката си за обзор-анализа на Пл. Сивов сте напълно права. Настоящият анализ и още една негова статия, озаглавена „Как се прави закон: За малките и големите пробойни“ са в сред личните ми фаворити в сферата на българското право на релгиозните общности. Надявам се един ден не само да седна, а по-добре да седнем и то дай Боже повече хора и да опитаме да обобщим колкото може повече по въпроса. Уверен съм, че и това ще стане. В желанието си прибързано да ускоря „сверяването на часовниците“, явно попрекалих, прощавайте!
1. Едва ли еклерите са проблем, на други места в други църкви и монастири се правят много по ужасни неща. всички знаем и всички мълчим. Ами в сградата на Св.синод незнаете ли какво става? Или несмеете да попитате!!! Ами в митрополитските домове?
2. стига съскате по фондациите след като нищо не сте направили.Къде ви е смелостта да поискате сметка на владиците ни,които окрадоха много повече от която и да е фондация, или не сте вие дето ще съдите,а? Ами утре когато ви се поиска сметка какво ще кажете, че само сте гледали сеир или че сте нямали нищо против да участвате макар и безучастно в разрухата на ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА. Стига вече демагогия, опомнете се!!! БОГ ПОРУГАН НЕ БИВА!!!
Жалки мижитурки! като си чешете езиците и се галите по кухите кратуни постигате царство небесно. докато едни с ваща глупост ограбват други. та нали заради вас тази разгонена паплач живее „по-попски“! или някои като ви даде малко значение придоби образа на спасител? боже, каква мъка ми е боже…..
АЛЛАХ вижда вашата глуппост!!!