Смятате, че Царството Небесно е място, където пускат само след смъртта? Анализираме една често срещана заблуда
Мнозина са убедени, че Царството Небесно не е нищо друго освен раят, очакващ добрите християни след смъртта. В основата на това убеждение лежи разпространената представа, че в земния ни живот Църквата не ни обещава нищо добро: този живот е нещо като чакалня, в която ни очакват само изкушения и скърби. Така Църквата се превръща едва ли не в сбор от страдалци, които, вместо да се радват на живота, се утешават с мечти за щастие в някакво посмъртно „там“. Нека анализираме защо този шаблон е погрешен. В началото трябва да осъзнаем разликата между двете понятия, които често се възприемат като синоними: рая и Царството Небесно.
Теза първа: Раят е създаден като определено място на земята
За рая знаем преди всичко от Книга Битие, с която започва Библията. Веднага след разказа за сътворението на света в нея се казва: И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека, когото създаде (Бит. 2:8). Раят бил създаден като прекрасна градина с множество плодни дървета и цветя, ограден от външния свят. На нас, в мнозинството си градски жители, е най-лесно да си го представим като парк зад висока ограда, където, като влезем, очите ни съглеждат отиващи в дълбочина сенчести алеи, вековни дървета, живописни поляни, благоухаещи с аромата на пролетни цветя… Мястото, което наричаме „рай“, и в еврейския оригинал, и в гръцкия превод се нарича именно с тази дума – „градина“ (евр. gan (גַּן) и гр. παραδείσος).
Специалистите свързват славянската дума „рай“ най-често с древноиранското rāy — „богатство, щастие“, и с близкото по значение древноиндийско ray — „имущество, съкровище, богатство“.
И така, раят в Библията е едно съвсем материално пространство с определени географски координати и ориентири. От Едем изтичаше река, за да напоява рая, и подир се разклоняваше на четири реки. Името на едната е Фисон: тя обикаля цялата земя Хавилска, там, дето има злато; златото на тая земя е добро; там има бдолах и камък оникс. Името на втората река е Гихон (Геон); тя обикаля цялата земя Куш. Името на третата река е Хидекел (Тигър): тя тече пред Асирия. Четвъртата река е Ефрат (Бит. 2:10-14). Очевидно, това място се е намирало някъде в Месопотамия, в пределите на днешен Ирак или североизточна Сирия. Между другото именно там според съвременните научни представи е едно от местата, където се е зародило човечеството.
Но раят бил създаден не просто като някакво прекрасно и благословено място. Раят бил изначално сътворен от Бога, за да живее в него човекът, и да живее щастливо. Ненапразно Книга Битие нарича това място рай на сладостта. Тази сладост обаче не трябва да се търси в храната, или в приятността на райските занимания (на човека било заповядано да обработва и да пази Едемската градина (Бит. 2:15), което предполага и известен труд) или в красотата на заобикалящата природа. Главното в рая било общението с Бога. Там човекът общувал очи в очи със своя Създател. Религията като възстановяване на връзката с Бога (именно това означава латинската дума religare) просто не е била необходима на жителите на рая: Адам и жена му, по-късно наречена Ева, винаги били пред Бога, винаги Го виждали, слушали Го и по всяко време можели да беседват с Него. И докато било така, те оставали безсмъртни. Та нали те били заедно с Онзи, Който Сам Себе Си нарича Извор на жива вода (Иер. 2:13).
Най-страшна последица от грехопадението на първите хора било именно това – краят на общението с Бога: хората, повярвали на клеветника дявол и проявили недоверие към Бога, били вече неспособни да живеят в Негово присъствие. Това станало очевидно, когато те не се възползвали от нито една от възможностите за покаяние, които им предоставил Бог. Нишката, свързваща човека с Подателя на живота, се скъсала – и човекът се оказал извън рая. Изчезнало главното, което правело това кътче от света рай – реалното присъствие на Твореца, възможността да виждаш Бога и да беседваш с Него. От този момент Едемската градина станала само едно от местата на падналия свят.
Теза втора: От момента на изгнанието на Адам и Ева Библията говори вече не за рай, а за Небе
Удивителен на пръв поглед факт: Светото Писание почти не споменава рая от момента, в който Адам и Ева се оказват изгонени от Едемската градина! Впрочем, отчитайки това, което казахме, нищо удивително тук няма. Градината, в която са обитавали създадените от Бога хора, изгубва основното си предназначение – да бъде място за общуване със Създателя. Тя престава да бъде рай – място на радост, любов, истински живот. Животът в изгнание се превръща за хората в тежък труд. Та нали техният грях променя начина на съществуване на целия свят: той престава да бъде естествен дом за човека, става нещо външно и чуждо за него. Да си спомним как звучи Божията присъда за падналия човек: …проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш (Бит. 3:17-19). Оттогава и всички твари, по думите на апостол Павел, заедно с човека стенат и се мъчат досега (Рим. 8:22).
В променения свят обръщането към Бога било вече свързано с труд, съпоставим с дълго и тежко изкачване нагоре, на висока планина или дори още по-високо. Неслучайно в библейските книги толкова често се използва образът на небето. Небето, високо и недостижимо за човека, става символ на мястото, където обитава Бог. Но това не е онова небе, което виждаме, когато вдигаме нагоре глава; очевидно тук не става дума за обгръщащия земята атмосферен слой. Още псалмопевецът Давид се обръща към Бога с думите: Небесата са дело на Твоите ръце; те ще загинат, а Ти ще пребъдеш (Пс. 101:26-27). Ето защо тук се говори не за видимото небе, а за една принципно друга реалност, която християните наричат духовен свят, горен свят, и която ние, които нямаме опит на живот в други измерения, трудно можем да си представим.
Затова са толкова смешни и наивни възраженията, че ето на, Гагарин е бил в космоса и не е видял Бога (понякога те могат да се чуят и днес). Вече най-малко две хиляди години (а в действителност и много повече) всеки поне що-годе образован в религиозно отношение човек има какво да възрази на подобен „аргумент“. Бог, разбира се, не е някъде върху облаците или в космоса. Това, което Библията метафорично нарича Небе, ние бихме могли да наречем друг свят, друго „измерение“ или друга „реалност“. Точни думи трудно могат да се намерят.
Намираме в Библията – и в Стария, и в Новия Завет – някои епизоди, свързани с преминаването на праведниците от реалността на падналия свят в божествената реалност. И всеки път това се описва като възкачване на небето.
На небето е възнесен пророк Илия (4 Цар 2:1, 9-11). На небето (нещо повече – на третото небе, тоест явно „по-горе“ от видимите небеса) е грабнат за известно време апостол Павел, за което той сам от скромност разказва като за събитие, случило се с друг човек. На небето четиридесет дни след Своето Възкресение се възнася и Господ Иисус Христос – това събитие Църквата си спомня, когато празнува Възнесение Господне.
А преди това три и половина години Христос проповядва по цяла Палестина. И в центъра на Неговата проповед е Царството Небесно.
Теза трета: В Новия Завет думата „рай“ се използва само три пъти, и винаги в преносен смисъл
Първия път за рай (παραδείσος) говори Сам Христос, обещавайки спасение на разпнатия до Него разбойник: Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая (Лк. 23:43). Защо Онзи, Който е учел приживе за Царството Небесно, преди смъртта Си изведнъж заговаря за рая? Има ли се предвид Едемската градина, в която някога е живял първичният Адам? Преп. Нил Синайски († 430) вижда тук именно аналогия с първия човек: както той е бил изгонен от рая и се лишил от възможността да живее с Бога, така и покаялият се разбойник отново придобива възможността да бъде заедно с Бога.
Преп. Максим Изповедник († 662) нарича „нов Адам“ Самия Иисус Христос. Като човек Христос е изпълнил онова, към което е бил призован Адам: до смъртта си запазил вярност и послушание към Бога, не съгрешил с нищо и така отново прокарал за човечеството път към Бога. Умирайки на Кръста, безгрешният Христос излекувал човечеството, страдащо от наследствената Адамова болест – греха. И първият, който се оказал излекуван и сякаш се „завърнал в рая“ на мястото на Адам, бил покаялият се разбойник.
За втори път думата „рай“ използва апостол Павел, описвайки опита си на пребъдване „на третото небе“, за който вече споменахме. Зная тоя човек… че беше грабнат и отнесен в рая, пише той (2 Кор. 12:3-4). „Думата „рай“ е многозначителна и всеизвестна, и затова апостолът я използва просто за да обясни: той е бил там, където е Бог“, пише св. Йоан Златоуст.
За трети път раят е споменат от апостол Йоан Богослов в книгата Откровение (Апокалипсис). Тя започва с послания, адресирани до църквите от Самия Господ (апостолът Го нарича подобен на Син Човечески, Откр. 1:13). И в първото от тези послания – към Ефеската църква – звучи обещанието: На побеждаващия ще дам да яде от дървото на живота, що е посред Божия рай (Откр. 2:7). Под „дърво на живота“ светите отци традиционно разбират Самия Бог, Който има живот в Себе Си и го дава на всеки уповаващ се на Него човек. В края на книга Откровение ние отново четем за дървото на живота: сега то расте в самия център на Небесния Йерусалим (Откр. 22:2) – града, символически изобразяващ „живота на бъдещия век“, който чака спасените. Споменаването на рая е своеобразен художествен похват, обяснява известният руски библеист, професор Александър Павлович Лопухин (1852–1904). Йоан Богослов сякаш прави смислов паралел между зората на човешката история, започнала в рая, и нейния завършек във Вечното Царство Христово.
В Новия Завет няма нито едно място, от което бихме могли да направим извода, че ни очаква завръщане в онази райска градина, от която някога са били изгонени Адам и Ева. Думата „рай“ се употребява навсякъде като образ, метафора. Но образ и метафора на какво?
Теза четвърта: Царството Небесно не e място, а състояние
При това в Новия Завет постоянно се говори за Царството Небесно (или Царството Божие, което е същото). Пръв за него споменава Йоан Кръстител, който трябва да подготви народа за среща с Господа: Покайте се, защото се приближи Царството Небесно (Мт. 3:2). Със същите думи започва проповедта Си и Христос. За настъплението на Царството Божие възвестяват и апостолите, изпратени от Христос да проповядват по цяла Иудея и Самария, и дори до край-земя (Деян. 1:8).
Защо всички те говорят именно за Царство? Първо, за да подчертаят, че Бог, Царят на цялата вселена, е дошъл при хората, слязъл на земята, и Неговото Царство е отворено за всеки, който иска да стане Негов поданик. Доказателство за това са многобройните чудеса – изцеренията на болни, възкресенията на умрели, които върши въплътеният Син Божи. Те показват: където е Христос, там е и Царството Божие.
Второ, Христос противопоставя Своята власт, която не е от този свят (Ин. 18:36), на надеждите за възстановяване на Израелското царство (напълно земно), от които са обсебени по онова време лидерите на еврейския народ. Евреите мечтаят страната им да отхвърли омразната власт на езическия Рим и да възстанови царската династия на Давидовите потомци. Иска им се да си възвърнат миналото могъщество и да държат отново в подчинение околните народи. Именно по този начин са тълкувани многобройните пророчества за Месия – сина Давидов, царя-помазаник, призован да спаси Израил. Евреите очакват триумфатор, който ще надвие враговете и окупаторите, ще обедини отново Палестина и ще възстанови могъщото и независимо Давидово царство.
Но Царството, за което говори Христос, се различава радикално не само от тези представи и желания на Неговите съвременници, но и от всяко земно владичество изобщо. Той обяснява мисълта си за Царството с помощта на притчи – сбити и образни поучения, в които невижданото и неочевидното се описват чрез добре известни неща и понятия.
Например, Христос сравнява Царството с малко семенце, едва забележимо за очите, което с времето покълва и израства в огромно разлистено дърво, сред чиито клони вият гнезда птици (Мт. 13:31-32). В друга притча Господ уподобява Царството на имане, заровено на нива: онзи, които знае за това имане, продава всичко, което има, и купува нивата – сега той е притежател на неизброимо съкровище (Мт. 13:44). Той сравнява Царството и с прекрасен бисер: за да го купи, опитният търговец продава целия си имот – и накрая става много по-богат, отколкото е бил (Мт. 13:45-46).
Във всички тези (и други) притчи има нещо общо: в тях се говори за нещо незабележимо за повърхностния външен поглед, за някаква незрима за външния свят работа, която се извършва в тайна, но постепенно преобразява всичко наоколо. С времето това става очевидно за всички.
Царството Божие няма да дойде по видим начин – предупреждава Христос Своите слушатели, очакващи, че още съвсем малко, и техният странстващ учител ще стане цар, – и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, Царството Божие вътре във вас е (Лк. 17:20). Царството Небесно е състояние на приобщеност на човека към Бога и онази радост в сърцето, която дава правдата и светостта. Същото няколко десетилетия по-късно проповядва и апостол Павел: Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светия Дух (Рим. 14:17).
Думите за Светия Дух в този случай са много важни. Та нали на пръв поглед правдата, мирът, радостта – това са все чисто вътрешни състояния. Но тъкмо там е работата, че те се появяват в душата ни не сами по себе си, а само когато в нас присъства Сам Господ – Светият Дух. Всеки християнин, казва апостолът, трябва да стане храм на Светия Дух (1 Кор. 3:16-17). А за тази цел нашите отношения с Бога трябва да се променят радикално. Господ може да влезе в нас само ако ние се отворим за него, ако истински, безусловно Му се доверим. Както децата се доверяват на родителите. Както някога Адам се е доверявал на Бога.
Райската градина е била място на земята, място прекрасно и блажено – в това число и във физически смисъл. А Царството Небесно? В някакъв смисъл то също е „място“ или „пространство“, в което се намира Бог и всички, които са в единение с Него, в които Той пребъдва чрез Своя Свети Дух. Но ако местоположението на рая все още може да бъде търсено на картата, то с Царството Небесно това със сигурност е невъзможно. Това пространство няма никакви граници: за човека, който обича Бога и живее според Евангелието, то е навсякъде и нищо не може да го отлъчи от любовта Божия.
Точно същото ще добавим и за ада – това не е огнена пещ някъде далеч под земята, а състояние на човека, останал без Бога, противоположно на Царството Небесно.
Лежейки под плажен чадър и пиейки коктейл нейде на Лазурния бряг, аз мога да кажа – дори и с известно преувеличение, – че се чувствам като в рая. Но и на ум няма да ми дойде да кажа: „аз съм сякаш в Царството Небесно“. Царството Небесно е духовна реалност. Това е радостта – може би тиха и незабележима отстрани – на човека, който е станал поданик на Небесния Цар. И за него вече не е толкова важно доколко благополучен по земните мерки ще бъде неговият живот. Той може да бъде богат или беден, здрав или болен, млад или стар, може да живее в голяма хубава къща или да наема стаичка в общежитие. Нищо от това не може да го лиши от тази радост, нито да добави нещо към нея. Царството Божие не е комфорт и земно щастие, а правда и мир и радост в Светия Дух.
Теза пета: Когато се молим: „Да дойде Твоето Царство“, ние имаме предвид съвсем не задгробния живот
Свикнали сме да пожелаваме Царство Небесно само на починалите. Само си представете какво ще стане, ако кажем „Царство ти Небесно!“ на някой жив и здрав човек: в най-добрия случай той ще реши, че това е несполучлива шега. А може и да ни се обиди сериозно.
А при това Царството Небесно – това съвсем не е нещо специфично отвъдно. Да придобиеш Царството Небесно означава да възстановиш връзката си с Бога, да влезнеш в пространството на Светия Дух. Това е задача, която стои пред всеки християнин, и тя се решава – това е важно! – съвсем не от другата страна на гроба, а тук, на земята. Както е писал преди още хиляда години преп. Симеон Нови Богослов (949–1022): който не се е срещнал и не се е съединил с Бога в този земен живот, няма да се срещне с Него и на оня свят: „там“ само продължава онова, което е започнало „тук“.
Когато произнасяме думите от молитвата Господня: „Да дойде Твоето Царство“, ние просим от Бога съвсем не максимално бърза смърт и дори не по-скорошно Второ Пришествие. Ние просим от Него да даде на нас – а по възможност и на всички хора – възможността да се приобщим към Неговото Царство още сега, да станем граждани на Небето още днес.
Можем да влезнем в Царството Небесно само ако изпълняваме заповедите, прилагайки усилие, трудейки се духовно. За това ясно предупреждава Господ Иисус Христос: Царството Небесно бива насилвано, и насилници го грабят (Мт. 11:12).
А главните заповеди, дадени от Бога, са две: за любовта към Бога и ближния, и те не могат да бъдат отделени една от друга. Ненапразно апостол Йоан Богослов риторически пита: Който не обича брата си, когото вижда, как може да обича Бога, Когото не вижда? (1 Ин. 4:20). А апостол Яков разсъждава: Каква полза… ако някой казва, че имал вяра, а дела няма? Може ли да го спаси вярата? Ако един брат или сестра са голи и нямат дневната храна, а някой от вас им рече: идете си с миром, грейте се и насищайте се, пък не им даде, що е потребно за тялото – каква полза? (Иак. 2:14–16).
„Вижте ги само как се обичат едни други!“ – така се отзовавали езичниците за християните през първите векове на битието на Църквата, и тези думи по-убедително от всякакви аргументи убеждавали хората да се присъединят към християнските редици. Книгата Деяния ни е оставила поразително свидетелство за любовта между първите християни в Йерусалим, когато множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо (Деян. 4:32). И това е било зримо явление на Царството Божие в земния, а не в отвъдния живот.
По същия начин това Царство се разкрива в живота на множество християни, както отдавна починали, така и наши близки съвременници. Апостол Йоан Богослов в края на живота си не казвал на учениците си друго освен една-единствена фраза, изразяваща всичко, на което се е научил от Господа: „Дечица, обичайте се едни други!“ Преп. Серафим Саровски († 1833) посрещал всеки, който идвал при него, с радостна усмивка и с поздрава: „Радост моя, Христос воскресе!“ Старецът Йоан (Крестянкин) († 2006) така беседвал с хората (дори с първия срещнат), че в негово присъствие всеки се усещал дългоочакван и любим, чувствал поразителен мир и радост…
Живият пример на тези и множество други хора показва: Царството Небесно може да стане непосредствена реалност на нашия живот и ние нямаме никакви основания да го „местим“ нейде извън пределите на това земно съществуване. Друг е проблемът, че самите ние често не сме настроени да забелязваме живите кълнове на Царството Божие както в нас самите, така и в хората, заедно с които живеем. Но този проблем си е само наш. Ние просто гледаме не там, където трябва, а може би просто стоим със затворени очи? Струва си да пренасочим зрението си, да отворим очи (което, разбира се, изисква решителност и усилие) – и ще ни се открият поразителни неща. Ще осъзнаем, че пленителното и толкова желано Царство Небесно е съвсем близо, буквално тук, до нас. Това са онези радост и мир, които са имали първите хора в рая, пред Божието лице, и които са достъпни на мен и теб още днес, тук и сега. Амин.
Превод: Андрей Романов
Източник: foma.ru
