Споделени размисли на Рилските езера
Поклонническият поход „Рилският Чудотворец”, София – Рилски манастир, се проведе в началото на август (1-5.08.2010 г.) и беше първата стъпка за възстановяването на един забравен поклоннически път. През вековете достигането до Рилската пустиня е представлявало истински духовен подвиг – не само заради дългото разстояние и трудностите по пътя, но преди всичко заради това, че човек трябва да отдели специално време за светеца, да промени обичайния си светски ритъм, да поспре, да се помоли, да укрепи вярата си.
На 3 август сутринта, сред красотата на Рила планина, беше извършен водосвет във водите на езерото „Бъбрека”. Публикуваме размислите на Павел Павлов, преподавател в Богословския факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски”, споделени с участниците в поклонническия поход след водосвета.
Христос дава смисъл и посока на всичко и всички. Той става и цел след Неговото Боговъплъщение. Със службите, които ние извършваме, освещаваме прородата по Христов почин. Природата е Божия, тя е Христова. Христос е Творец или Сътворец на природата – планината, небето, морето, езерото – те са Божии.
Ние имаме посока. Още от Сътворението на света човекът има посока. И върви, има история, има цел. Ние, християните, също имаме цел, ние изоставяме движението в кръг (като упражненията на дъновистите) или в цикъл, както беше в Античността. Когато Христос се появи, ни даде смисъл, цел и посока. От самото начало и ние (участниците в Поклонническия път) имаме конкретна цел и всички, които вървим по този път сега, трябва да изпълним конкретната задача – достигане до Рилския светец.
Ние, хората, сваляме, така да се каже, Църквата и я правим налична и близка до всички. През 20-те години на ХХ век св. Николай Велимирович в съседна Сърбия полага усилия да се прави Църква, а в същото време ние правим духовни елити, духовни олигархии, бели братства и т.н. Непрекъснато се изстисква силата на народа в някакви определени слоеве, в някакви духовни елити, като по този начин се убива народната християнска душа на тази България. Това е един от най-големите ни проблеми.
Затова св. Николай Велимирович е един добър пример за това какво трябва да се прави. Тук при нас става нещо съвсем различно. И вижте какви плодове имаме, за съжаление. Създаването на духовен елитаризъм е обратното на Църквата. Църквата – всички ние сме църквата. Народът, верният народ Божий е Църквата. А не някакъв духовен елит, към когото ние непрекъснато се стремим и за когото говорим.
Какво означава духовно? В християнството имаме Богочовек; той е човек и Бог. Ние имаме тяло и душа, нямаме само духовно измерение. Това разбиране за духовното се изразява от гностическото учение, което говори за отделна душа и отделно тяло.
Ние трябва да възстановим в България именно тази Църква на живи хора, обикновени хора с история – със семейства, приятели, с общ език и култура. А не непрекъснато да изграждаме някакви духовни елити. Ние не сме духовен елит, ние сме част от този Божи народ. Защото ако „светът лежи в зло”, то спасението на България лежи в Църквата.” | www.cao.bg
Павел Павлов е преподавател в Богословския факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски”
Наистина спасението на България е в Църквата, както казва преподавателят ни, на чиито лекции идват не само студенти. Винаги има и други желаещи да се насладят на вдъхновението с което преподава.
Сръбският епископ Николай Велимирович е учил не само своя народ, той е поучавол и нас. Но ние сме си опак род. И плодовете са налице
. В момента ние нямаме елит. Всичко е с краката нагоре. Няма кой да каже една човешка дума на народа. Да му каже, че Бог го обича, да му посочи правия път, да го заведе в Църквата. Това трябва да направят богословите, на там се усвоява самоцелно такъв език и стил, че на проникновенното, от сърце, чисто човешко изказване на чувство се гледа от високоумните и топло-хладните с пренебрежение и отвисоко. Така, че преподаватели като д-р.Павел Павлов са особенно ценни и изключително необходими в науката богословие.
Не знам кое ценното на колегата Павлов, но доста странни разбирания има за християнската антропология: „Ние имаме тяло и душа, нямаме само духовно измерение. Това разбиране за духовното се изразява от гностическото учение, което говори за отделна душа и отделно тяло.“
Твърдението, че нямаме дух, грубо противоречи на Библията. Човек е трисъставен – дух, душа (инстинкти) и тяло. Гностицизмът не отрича съединението на душата с тялото, но смята душата за несътворена, т.е. тя е божествена искра в човека, изпратена тук за наказание.
Преполагам, че П. Павлов е имал предвид „ние имаме и тяло, и душа“ – по-нататък става ясно, че точно в отделянето на двете е проблемът. Текстът очевидно е бил изговорен, не написан и това обяснява някои по-разговорни форми.
Християнството не е монизъм, а умерен дуализъм. Тялото, душата и духът са съединени в земния ни живот и често си противоборстват. При събитието, което наричаме „смърт“, тялото и душата умират. Но, обективно погледнато, елементите на тялото не могат да изчезнат, а преминават в кръговрата на природата и рано или късно влизат в други тела. Душата (инстинктите) се прекратява, в което е голямата ирония. Духът се отделя от тялото и се слива с Бога.
Руските евреи в края на империята –
http://archiman.livejournal.com/