Съпротива на злото със сила?
Как бихте постъпили, ако на улицата видите да издевателстват върху беззащитен човек? Ще побързате да се отдалечите, за да не се нахвърлят и върху вас? Ще се обадите в полицията и ще гледате отстрани? Или ще се притечете на помощ на изпадналия в беда ближен?
Няма защо да се заблуждаваме – сред нас властва страхът, неспособността да защитим ближния и да откликнем на чуждата болка. Но още по-страшно е, когато своята безучастност и слабохарактерност представяме за добродетелно смирение.
Ето една история, случила се съвсем скоро. През периода на активната пропаганда на ювеналната юстиция държавата отне две деца от млада майка. Тя обикаляше около зданието, където бяха децата, и всички плачеха – тя отвън, те отвътре. Ситуацията беше сложна и на местно ниво – неразрешима. В отдела за закрила на детето измисляха всякакви основания: „Ще ги върнем, когато направите ремонт вкъщи“, „Ще ги върнем, когато се събере комисията“. Както стана ясно после, те въобще не възнамеряваха да върнат децата. Но сред приятелите на пострадалото семейство имаше и такива, които взеха активно участие в разрешаването на проблема. Достигнаха до структурите, наблюдаващи отдела за закрила. Административната намеса отвън, намирайки редица нарушения, разпореди децата да бъдат върнати…
Въпреки разпространените възгледи, доброто не е плаха благост по отношение на случващото се около нас зло, не е толерантно премълчаване или търпимост към всички форми на обществена несправедливост. Истинската любов и доброта са активни сили, които никога не се примиряват със злото, злобата или несправедливостта, в нужния момент им противостоят, борят се с тях и ги изкореняват.
В поемата на М. Ю. Лермонтов „Песен за цар Иван Василиевич, младия опричник и смелия търговец Калашников“ безстрашният търговец Калашников не се побоя да встъпи в конфликт с любимия опричник на цар Иван Грозни. Защо? Защото опричникът Кирибеевич искаше да посегне на семейството на Калашников, да опозори жена му и съпругът отиде на неминуема смърт, но победи противника.
Как да съотнесем горните случаи към християнското смирение и беззлобие?
Истинските смирение, кротост, беззлобие не са слабохарактерност; напротив, те са умение да се владееш, да си господар на страстите и чувствата си, което предполага вътрешна устойчивост и сила на волята. От една страна, това е умение да обладаваш собствения гняв, за да не изригва без причина. А от друга, е умение да се даде на неприятеля достоен отпор, когато от нас се иска да защитим своите ближни.
Архимандрит Рафаил (Карелин), запечал в своите спомени образите на много духовници, с които се е срещал, цитира интересните разсъждения на известния старец схиигумен Сава (Остапенко): „Кои страсти отец Сава смяташе за най-пагубните за съвременния човек? Колкото и да е странно, той не споменаваше нито блудството, нито гордостта. Аз веднъж го попитах: “Коя страст е най-опасна и кой грях е най-пагубен?”. Той отговори: “Страхът и плахостта. Такъв човек винаги живее двойствен, лъжлив живот. Той не може да доведе до края доброто дело, като че ли винаги лавира между хората. Плахият има крива душа; ако не преодолее тази страст, то неочаквано под въздействието на страха може да стане отстъпник и предател”. Когато попитах: “А как се преодолява тази страст?”, той отговори: “Преодолявай я в малкото, не се надявай на хората и на себе си, а се уповавай на Бога”. И добави: “Моли се на Божията майка – тя е нашата пазителка”“.
Как да си обясним поведението на някои светии, например на преподобния Серафим Саровски, който не се съпротивлява на тези, които са го обидили лично и са го нападнали в гората? Та нали св. Серафим физически е бил по-силен от тях, но не се е съпротивлявал. След нападението останал прегърбен с повреден гръбначен стълб.
Свети Филарет Московски веднъж произнесъл важни думи, които си струва да запомним: „Гнусете се от враговете Божии, поразявайте враговете на отечеството, обичайте враговете ваши“. Има три категории врагове и към всяка от тях трябва да се отнасяме различно:
– на личните врагове християнинът е призван да прощава, предоставяйки съда над тях на сърцеведа Бог;
– на враговете на отечеството трябва да се дава достоен отпор, защото защитавайки родината, ние спасяваме ближните от беда;
– от враговете Божии, тоест тези, които съзнателно вървят против Бога, е необходимо да се гнусим, да се отвращаваме, да избягваме техните заблуди.
Свети Константин Кирил Философ бил изпратен от византийския император при сарацините за дебати за вярата. Когато пристигнал в столицата им, той чул следното: „Христос е вашият Бог, защо вие не постъпвате така, както Той повелява? Той ви е заповядал да се молите за враговете, да правите добро на тези, които ви ненавиждат и гонят. Когато ви ударят по едната буза, да подавате и другата, новВие не постъпвате така: ако някой ви обиди, вие изваждате меч, започвате война, убивате. Защо?“. Изслушвайки ги, св. Кирил попитал: „Ако в някой закон са написани две заповеди, то кой човек ще се окаже по-съвършен изпълнител на закона: този ли, който изпълни едната, или този, който изпълни и двете?“ – „Този по-вярно служи Богу, който изпълни и двете заповеди“, – отговорили му. „Правилно – продължил. – И така, сега разсъдете: истина е, че Христос повелява да се молим за обиждащите ни и да им благотворим. Но Той също е казал, че няма по-голяма любов от тази, да дадеш душата си за приятелите си. Всеки от нас търпи своята обида, когато ни се причинява лично. Но в обществото ние се защитаваме един друг, жертваме своя живот, за да не можете вие, пленявайки нашите съграждани, заедно с тялото да плените и душите им, принуждавайки ги да се отрекат от вярата си. Та нали вие, когато покорите нови земи, принуждавате всички да приемат вярата ви и ги лишавате от небесното царство. Така че, по-добре да предадем на телесна смърт няколко ваши войници, отколкото много наши братя да умрат чрез вас от духовна смърт“.
Древнохристиянският подвижник преподобният Исидор Пелусиот разсъждава: „Апостол Павел е казал: “Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци” (Рим. 12: 18). Понякога е невъзможно, когато става въпрос за благочестие, справедливост… Как да бъдат заедно и в мир благочестивият с нечестивия, правдивият с лъжеца или целомъдреният с похотливия, който е готов да разсипе не само чуждата, но и своята собствена красота? “Стреми се към правда, вяра, любов и мир с ония, които призовават Господа от чисто сърце” (2 Тим. 2: 22)“.
Преподобният Сергий Радонежки, пример за най-дълбоко смирение, никога не е отмъщавал на обидилите го и предпочитал да напусне обителта, отколкото да ги наказва. Но той благословил иноците Пересвет и Ослябя и самия благоверен княз Димитрий Донски, за да сразят враговете на отечеството. Как неговото лично смирение и кротост са се съвместили със съгласието за нечие убийство? Смирението на светеца (а постъпките на светиите са пример за подражание) е смирение не пред злото, а преди всичко пред Бога, тоест послушание пред волята Божия.
По време на отбраната на Свято-Троицката Сергиева Лавра, обсадена от полските интервенти през 17 век, станало чудо. Веднъж при вражеска атака до стените на обителта се явили преподобните Сергий и Никон Радонежки. Неприятелите пускали стрели, които едва достигали мястото, където стояли светците, и се връщали обратно, поразявайки враговете. Тези, които вече били достигнали Небесното Царство, дали на земята достоен отпор на враговете, наказвайки дръзките неприятели, нападнали светата обител!
От Евангелието знаем, че Сам Господ Иисус Христос е взел бич и е изгонил нарушилите светостта на храма (виж.: Йоан 2: 15). И щом целта на християнството е тържество на правдата, доброто и истината, то защо сме длъжни да се примиряваме с лъжата, злото и неправдата в нашите земни отношения?
Нима смирението се състои в това да потвърждаваме всяко нагло слово, покорно съгласявайки се със собствената си непълноценност? Творецът е вложил в нашето естество защитни функции, които не трябва да пренебрегваме. Струва си да се вслушаме в песента на мъдрата костенурка Тортила в приказката „Златното ключе“: „Щом трябва да се биеш – бий се“.
Очевидно е, че мъжеството е истинска християнска добродетел. В частност, св. Амвросий Медиолански вижда в добродетелта мъжество две проявления: мъжество във военните подвизи и мъжество във всекидневието. В първия случай мъжеството е решимост и способност да се осъществяват изискванията на справедливостта. Във втория – мъжеството е величие и крепкост на духа, онази висша степен на самообладание, при която побеждаваме своите грехове и страсти и запазваме спокойствие при всички жизнени несгоди.
Добродетелта мъжество е двояка – тя се проявява при изкореняването на злото в нас самите и в изкореняването на злото в заобикалящия ни свят. Само притежавайки мъжество, можем да проявим дейна любов към ближните, избавяйки ги от беди и жизнени неприятности.
Св. Амвросий Медиолански безстрашно разобличил император Теодосий Велики (379–395), когато той позволил жестока разправа с жителите на град Солун, разбунтували се против повишаването на данъците. Почти цялото население на града с децата и старците било събрано в цирка и избито. Едва след внушенията на светеца, императорът се разкаял и се явил пред входа на храма без императорски одежди, за да се покае. Значи мъжеството, подкрепено с вярност към Бога, е способно да доведе другите до покаяние. I www.pravoslavie.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
