Твоята заповед е безмерно широка

Pravoslavie_sarce(Пс. 118:96)

Всички въцърковени хора знаят евангелските думи: „…тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират” (Мат. 7:14). Също така всички знаят думите на свети цар и пророк Давид: „Твоята заповед е безмерно широка” (Пс. 118:96). „Широк” на първо място означава просторен. Свети Теофан Затворник пише: „Заповедта е широка и затова, че дава простор или пълна свобода на този, който я изпълнява”. На пръв поглед не е лесно да се съвместят тези две изречения. Нека да помислим по този въпрос.

В Патерика има такъв разказ. Двама монаси съгрешили с блудство. След това, като дошли на себе си, те си казали: „Каква полза от това, че като оставихме ангелския чин, ние изпаднахме в тази нечистота и сега ни очаква огън и мъчение?”. Те се върнали в манастира и помолили отците да им определят начин на покаяние. Старците ги затворили в килиите им за една година. На двамата давали еднакво хляб и вода. Когато свършило времето на тяхното покаяние, те излезли от килиите. Единият бил тъжен и много блед, а другият – весел и със светло лице. Отците се учудили на това. Попитали тъжния брат: „За какво мислеше, когато беше в килията?” „Аз мислех – отвърнал той – за злото, което извърших и за мъката, която ме очаква – и от страх „костите ми прилепнаха о плътта ми” (Пс. 101:6)”. Попитали и другия: „А ти за какво размишляваше в твоята килия?”. Той отговорил: „Аз благодарях на Бога, че той ме изтръгна от нечистотата на света и от блудното мъчение, и че ме върна към ангелския живот. И като помнех Бога, аз се радвах”. Старците казали: „Покаянието и на единия, и на другия е равно пред Бога”.

От този прекрасен разказ се вижда, че можем еднакво да угодим на Бога не само като живеем по различен начин, но и като имаме различни помисли. Знам, че един скептик би ме упрекнал, че това е само красив разказ от Патерика, който е слабо приложим в живота. Но нека да преминем от тази поучителна история, в която няма имена и дати, към исторически повествования, изобилстващи с факти.

Първия факт получаваме от свети апостол Лука: „След няколко дни Павел каза на Варнава: да идем пак по всички градове, дето проповядвахме словото Господне, да навидим нашите братя, как са.”.

Варнава изказа мнение да вземат със себе си Йоана, наричан Марко. Но Павел не считаше за достойно да вземат със себе си оногова, който се бе отделил от тях в Памфилия и не бе отишъл с тях по работата, за която бяха пратени. От това се породи разпра, тъй че те се разделиха един от други; и Варнава, като взе Марка, отплува за Кипър; а Павел си избра Сила и тръгна, предаден на Божията благодат от братята, и минаваше през Сирия и Киликия, та утвърдяваше църквите” (Деян. 15:36-41). Както виждаме, дори и сред апостолите има противоречия и спорове, които впрочем не им пречат да извършват чудеса и знамения, да проповядват Христа, да съграждат Църквата. Защо ли? – за това – по-късно.

Ето например средата на ІІІ век след Рождество Христово. Това е времето на едно от най-жестоките гонения на християните от страна на римската власт, което по-късно ще бъде наречено „гонението на Деций”. В Църквата освен герои–мъченици има и по-слаби хора. Те от страх се отричат от Христа. После идват на себе си, разкайват се и молят да бъдат приети отново в Църквата. Мнозина от тях по-късно засвидетелстват своето покаяние с мъченическата си кръв. Но се появяват хора, които учат, че отпадналите заради малодушие не могат да бъдат приети отново в Църквата, както и убийците и прилюбодейците. Така възниква еретическо течение, като негови последователи стават също и презвитери, и епископи. До момента на анатемосване на ереста, еретиците успяват да покръстят доста народ. Възниква закономерният въпрос: да се смята ли тяхното кръщение за истинско. Свети Киприян Картагенски смята, че еретиците трябва да се кръщават отново. Свети Стефан папа Римски признава действителността на кръщението от ръката на еретика. (Сега бихме ги нарекли разколници). Светителите имат кореспонденция помежду си и се стараят да се убедят един друг, но не постигат съгласие. Слава Богу, не се стига до взаимно отлъчване, но всеки от тях запазва мнението си. През 256 г. и през 258 г. двамата завършват земния си път с мъченическа смърт. И двамата се почитат като светци. Църквата, водена от Божия Дух, не отхвърля написаното от тях, въпреки че то е противоположно в същността си. На принципа на икономúята Църквата понякога взима страната на свети Киприян, а понякога – на свети Стефан, защото в това, в което се разминават техните твърдения, и това, което утвърждават, не е еднозначен въпрос.

Около 1500 година в Русия двама преподобни отци не успяват да стигнат до компромис по въпроса за владеенето на църковните земи. Единият е преподобни Йосиф Волоцки – аскет, образован и опитен монах, игумен и талантлив администратор. В годините на глад в неговия манастир получават храна 7000 нуждаещи се. Преподобният Йосиф смята, че манастирът трябва да бъде твърда опора на Православието. Затова обителта е добре да притежава земи и друга собственост, за да може да се занимава с благотворителност. Ако го съотнесем с наши дни, може да добавим: манастирската собственост е необходима за издръжката на „медиен център“ (за проповед и мисионерство), за социална дейност и дела на милосърдие. В думите на преподобни Йосиф има истина.

Другата страна на спора е представена от преподобни Нил Сорски – атонски монах, исихаст, според който всяка собственост е препятствие за монаха. Манастирът трябва да притежава само толкова земя, колкото е необходима за издръжката на монасите – не бива да има нищо в повече. Монахът, който се отдава на суетни имуществени дела, неизбежно ще пострада духовно от това, убеден е свети Нил. Всички велики аскети и подвижници са нестяжатели по начина си на живот, затова трябва да им подражаваме. В обителта на преподобни Нил никога не е имало каменни храмове. Той доброволно избира обителта му да е един от най-бедните манастири в Русия. Трябва да признаем, че и в неговите думи има истина.

Мъдрият църковен разум не забранява нищо в тази връзка и предоставя на всеки да се спасява по свое усмотрение. И в църковната история виждаме, че Бог благославя еднакво и едните, и другите, ако цел на техния подвиг е единствено спасението на душата и славата Божия. Това личи и от факта на канонизацията на преподобните Йосиф Волоцки и Нил Сорски.

Освен тези големи спорове, които са част от християнската история, съществуват много разногласия между светите отци по въпроси, които са вторични в богословието. Дори има специален термин, с който се обозначават тези частни мнения – „теологумени”. Теологуменът е богословско мнение, което не е общозадължително за всички християни. Такива мнения се срещат в творчеството на почти всички свети отци, с малки изключения. Има ги при блажени Августин, при преподобни Исаак Сириец, при свети Теофан Затворник и т.н. Обикновено тези мнения засягат въпроси, които не са толкова важни за спасението на човека: например въпросът за времето на създаването на ангелите, за състава на човешката природа, за телесността на ангелите и на човешката душа, за разбирането на рая и ада (като място или като особено състояние на душата) и т.н. Мисля, че читателят ще се съгласи, че не е чак толкова важно за нашето спасение това, дали ангелите имат тънко „ефирно” тяло, както смята свети Игнатий (Брянчанинов), или те са напълно безплътни, както твърди свети Теофан Затворник.

При това често мненията на светите отци са не просто различни, а противоположни. Неопитният човек може дори да се съблазни във връзка с това. Ако единият твърди едно, а другият – друго, значи някой греши. Но как може свети отец да греши? Всъщност и светията също е човек. Ще припомним, че ние „донейде знаем и донейде пророчествуваме; но, кога дойде съвършеното знание, тогава това “донейде” ще изчезне. … Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице” (1 Кор. 13:9-12). Абсолютната истинност, а значи и абсолютната безгрешност са присъщи само на Бога.

На въпроса защо светиите могат да грешат, свети Игнатий (Брянчанинов) отговаря, като се позовава на преподобни Варсануфий Велики: „ И свети Варсануфий Велики казва, че светите отци, закриляни от благодатта Божия, пишат чиста истина. Обаче понякога, когато не са се оградили с молитва, те пишат мнения, чути от наставниците. Тези мнения не са строго изпитани и четящият, без да обижда светите отци, може и трябва да ги остави настрана, и да не се чувства задължен да ги приеме”. Т.е. грешните мнения се прокрадват, когато въпросът не е изпитан с молитва и не е получил разрешаване от Духа Божий. Както казва свети Марк Ефески: „Дори и да е достигнал върховете на светостта, човек не може да не греши и особено по отношение на въпроси, които преди не са били изследвани и на които отците не са дали общо, съборно решение.”

Така възниква закономерният въпрос: кои мнения и на кои свети отци следва да приемаме и кои – не? Ето че се приближихме до отговора на въпроса, който поставихме в началото на статията. Всички свети отци пишат единно, когато става дума за нашия подвиг, за духовната бран, за духовните трудове. Всички пишат, че трябва да постим, да изпълняваме заповедите, да се молим, да участваме в тайнствата на Църквата и т.н. Всички пишат еднакво за това, каква трябва да бъде молитвата: внимателна, съкрушена, без бързане. Всички са единни, че трябва да се спазва не само телесен пост, но много повече – вътрешен, духовен пост. За борбата със страстите и за греховете отците пишат еднакво, но с различни думи – и през ІV век, и през VІІІ, и през ХІХ век.

Написаното е единно, защото можем да се спасим единствено като се подвизаваме по начина, по който ни учат светите отци. Отците са приели това опитно, изпълнили са го и са ни го предали написано. Във всички тези творби е описан единственият за всички тесен път. Това е път на себеотрицание, разпъване на страстите и похотите, път на покаяние и духовно прераждане. Този път винаги е свързан с труд, пот и кръв, винаги минава през болка и утеснение – затова се нарича тесен.

Но всеки върви по различен начин по пътя. Как е възможно това? Вижте, може по различен начин да минеш по пътя, без да нарушиш правилата за движение. Един се движи равномерно и си е пуснал музика. Друг е неопитен шофьор и криволичи в границите на лентата. Трети говори по телефона (със слушалки). Четвърти го теглят на буксир, като спазват всички правила. Пети пътува в автобус и пак не нарушава нищо. Всички те ще пристигнат, където трябва. Същото е и в духовния живот. Господ не нарушава ничия свобода. Един иска да се подвизава в манастир – отива и става преподобен. Друг принася молитва в света също, както и този в манастира, и понася унижение и хули. Един става Антоний Велики, друг – Андрей Юродиви. Един се ражда княз и не се отказва от сана си, но опитва да се спаси в чертозите и става Дмитрий Донски или Андрей Боголюбски. Друг пък бяга от княжеството като Никола Святоша Печерски. Някой пък предпочита усамотението – например преподобни Сергий Радонежски, а например неговият брат – преподобни Феодор – се спасява в общежителния манастир. Един търпи непоносими мъчения за Христа – като великомъченик Георги Победоносец, друг пък, погледнато отстрани, живее хубав живот – като Симеон Верхотурски.

Обаче, както и да изглежда отстрани житието на светиите, животът на всеки един от тях е борба, труд и изкушения. Ежедневието им е двубой с греха, със злата воля на вехтия човек и с поднебесните духовете на злобата.

Ние виждаме, че Господ оценява трудовете на всеки съвсем не тъй, както бихме ги оценили ние, и с това изпълнява незабравимото: „Моите мисли не са ваши мисли …” (Ис. 55:8). Преподобни Алексий, човек Божи, с подвига си обрича на мъчение за цял живот съпругата и родителите си – но той е угоден на Бога. Свети Йоан Колибар с лъжа получава от родителите си пари за път до манастира – и Бог го благославя. Преподобни Сергий Радонежски проявява непослушание към първосветителя Алексий Московски – и не съгрешава в Божиите очи … Наистина Бог гледа повече на сърцето на човека, отколкото на това, как върви той по трънливия път. Струва ми се, че ако преподобни Сергий се беше съгласил с предложението на светителя Алексий, той би се спасил и в митрополитски сан. Но Господ го допуска да се спасява така, както иска.

Разбира се, в църковната история има и случаи, когато Господ поставя Своите избраници на кормилото на църковния кораб независимо от тяхното желание. Тук трябва да отбележим, че очевидно така става в случаите, когато друго развитие на събитията би довело до големи беди за много хора. Струва ми се, че тук можем да направим аналогия с родителя и детето. Когато пресичаш улица с дете, винаги го хващаш за ръка. И не само го хващаш, но и го стискаш здраво, понякога го влачиш след себе си, защото знаеш, че иначе може да се случи беда. После стъпваш на тротоара и пускаш ръката, като оставяш детето само да избере, дали да върви до теб, да потича или да скача на един крак. Така е и в нашия живот и в живота на светците: когато може да се случи беда с нас или заради нас, Господ ни хваща за ръка и ни превежда през опасното място. Понякога Той стиска ръката до синьо, защото иначе не може. Но обикновено Господ не нарушава нашата свобода.

Мисля, че такъв е смисълът на думите „Твоята заповед е безмерно широка” (Пс. 118:96). Както казва свети Филарет Московски: „Единство в главното, свобода във второстепенното и във всичко – любов”. Кое е първостепенно и кое е на второ място? Главното е основното учение на християнството: догматите, отчасти каноните (но понякога при необходимост са ги нарушавали и светиите), духовно-аскетическото учение на Православието. Второстепенно е значението на живота отвъд пределите на богословието. Това са националните особености на поместните църкви, частният начин на живот и предпочитанията на всеки, които не влияят на духовния живот. Един по време на пост яде картофи – и не греши, друг – зеле и също не съгрешава. Един носи джинси, друг – панталони. Това по никакъв начин не влияе на смирението.

Проблемите започват тогава, когато не успяваме да различим едното от другото, и започваме да придаваме абсолютно значение на всяко второстепенно нещо. Някога заради този начин на мислене започва старообрядческият разкол. Заради това, че хората виждат в Църквата Христова не ковачница на добродетели, не духовна лечебница, а сбор от обреди и ритуали. Затова мъченичество става отстояването на мъртвата буква, а не самопринуждението в духовните дела.

Божията Църква гледа снизходително на проявите на свобода във второстепенните неща. Да, ние признаваме, че по вторичните въпроси е необходимо все пак да се придържаме към съгласие със светите отци, да приемаме техните мнения по конкретен въпрос. Но при това Църквата не бърза да анатемосва всички, които имат особено мнение по тези второстепенни въпроси. Църквата просто предлага, ако тези мнения не са ви по вкуса „да ги оставите настрана, без да се задължавате да ги приемете” . О, да бяхме уважавали и ние свободата на ближния така, както Бог уважава нашата! Тогава изобщо не би имало осъждане, а би процъфтявало истинско братолюбие!

Това не е нещо ново. Още апостол Павел, като учи първите християни на снизхождение, пише: „Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи. Един различава ден от ден, а друг смята всички дни еднакви. Всеки да постъпва, според както е напълно уверен в ума си. Който различава дните, различава ги за Господа; и който не различава дните, за Господа ги не различава. Който яде, за Господа яде, защото благодари на Бога; и който не яде, за Господа не яде, и благодари на Бога (Рим. 14:4-6). Това е същият апостол Павел, който заради юдеите бърза да обреже Тимотей, въпреки знанието, че този обред е мъртъв в Христа. Апостолът не се забавя да го извърши, защото „няма нищо само по себе си нечисто; само за оногова, който счита нещо за нечисто, за него то е нечисто” (Рим. 14:14). Това е същият апостол Павел, който взима апостол Сила и се разделя с Варнава и Марк, но при това той няма в сърцето си злоба и пререкание, и затова Духът Господен не се оттегля от него. Свети Йоан Златоуст пише по този повод: „Струва ми се, че и разделянето им е станало със съгласие и те са си казали: тъй като аз не искам, а ти искаш, то да се разделим, за да не се караме, и да вървим на различни места. Така те са постъпили, като напълно са се покорили един на друг. Варнава иска да приеме мнението на Павел и затова се отделя; също и Павел иска да приеме мнението на Варнава и затова прави същото и се отделя”.

Братя и сестри, нека и ние да постъпваме така, както постъпва Светата Църква. Да спазваме единство и единодушие в главното, а във второстепенното да не се огорчаваме, когато някой игнорира нашата воля и нашия личен вкус, и да проявяваме любов към всички наши братя в Христа. Да не упорстваме за своето си в несъщественото; нека и ние да уважаваме мнението на другия, както за апостол Павел е важно да уважи мнението на Варнава и за Варнава – на Павел. Трябва повече да се безпокоим за нашите грехове и страсти, отколкото за това всички да постъпват според нашето мнение или да имат същите съждения за нещата като нас. И тогава нищо няма да ни възмути и помрачи. I www.pravoslavie.ru

 

Превод: Евгения Николчева

 

Близки теми: