Телескопът Джеймс Уеб и православното богословие. II част

Няколко думи за Бога

Според Библията Бог е Дух. Неговото естество (природа, субстанция) е духовно, разбирано като нещо напълно различно от материята. От това, че Бог не е материален, следва че чрез никакви средства на науката и техниката не би могло да се установи присъствието Му (както с тяхна помощ може да се регистрира едно физично поле например). С други думи Неговото съществуване не може да се докаже пряко, а само косвено можем да съдим по някои неща (например, непостижимата организация на материалния свят), че действително Го има.

Бог е трансцендентен, което означава, че Той е извън материалния пространствено-времеви континуум, както и иманентен (в смисъл – „вездесъщ“). Тоест Неговото присъствие е навсякъде и по всяко време, но като отделен и независим от всичко. Той не е безлична сила или енергия, а личностен Бог с разум, чувства, воля и ярко изразен характер, Който не само мъдро е създал, но и перманентно владее над целия световен порядък. В крайна сметка Бог държи в пълен контрол всичко, като има суверенното право да управлява света по различен начин. В определен период може да остави събитията да се развиват съгласно естествените закони, а в един миг – да направи чудо, с което да помогне на хората или с друга някаква цел.

Библията представя Бога като три различни, но еднакви по същност Лица – Отец, Син и Св. Дух; именно по силата на това Бог е Единство в Троица. Тази истина ни е открита в Писанието, но тя представлява тайна, която е надразумна и няма паралел в човешкия опит. Затова нито интелектът е способен да проникне в нея, нито езикът – да я предаде по достъпен начин. Нашата дилема да изразим неизказаното, за да обосновем вярата си, е отразена в думите на блаж. Августин: „Три Лица – не защото може да се говори за това, но защото не бива да се остава в мълчание“.

Бог съществува безкрайно (като не забравяме, че Той е извън времето), без някога да е имало причина, която Го е породила. Казано накратко: Бог е вечносъществуващ от само Себе Си. По такъв начин въпросът „Кой е създал Бога?“, постоянно повтарян от някои учени напоследък, се оказва съвършено несъстоятелен.

Сътворението

Според християнското учение Триединният Бог е призовал към съществуване всички материални и духовни неща в начало от нищото (лат. ex nihilo). Въпреки че фразата „от нищо“ не се среща в Библията, идеята за това е представена на много места в Стария и Новия Завет¹. В богословието се използва израза „от нищо“, за да се поясни, че Бог не е употребил каквато и да било първоначална субстанция. Необходимо е да се уточни обаче, че „нищото“ всъщност няма битие, което означава, че преди „началото“ е съществувал само и единствено Бог. Разбира се, след като сътворява материята, Бог по-нататък моделира растенията, животните и хората от нейните компоненти, т.е. от атомите на химичните елементи, съдържащи се в моретата и на сушата.

Сътворението е акт на Неговата суверенна воля, а не действие, към което Бог е подтикнат от някакво съображение извън Себе Си или присъща необходимост. При извикването на реалността в съществуване Той е използвал единствено Своето Слово. В първа глава на Битие четем, че Бог проговаря и незабавно думите Му се превръщат в действителност. Достатъчно е да изрече „Да бъде светлина!“ и светлината мигновено се появява и огрява небесните простори. Според блаж. Августин и св. Максим Изповедник „логосите“ (идеите) в Божия ум са „архетипите“ (праобразците) на всеки детайл от всемира. Те именно са обективирани като „тропоси“, изразяващи творческия замисъл в природата на нещата, затова светлината, например, има корпускулярно-вълнов характер, поляризира се, движи се с определена скорост и пр.

Възможна ли е верификация на библейския светоглед?

Ричард Докинс заявява: „Естественият отбор, слепият, несъзнателен, автоматичен процес, който Дарвин е открил и който ние сега знаем, че е обяснението за съществуването и за привидно целесъобразната форма на всичко живо, няма никакво намерение на ум. Той няма разум и няма око на разума. Той не планира бъдещето. Той няма виждане, няма предвиждане, няма въобще никакво зрение. Ако може да се каже, че играе ролята на часовникар в природата това е слепият часовникар“². А американският когнитивен философ Даниел Денет представя естествения отбор като обяснение за съвършенството на всички природни структури (физични, химични, биологични) и по такъв начин го поставя в основата на цялата натуралистична парадигма:“Теорията за естествения отбор показва как всяка особеност на естествения свят може да бъде продукт на слаб, несправедлив, нетелеологичен и в крайна сметка механичен процес на диференциална репродукция през дълги периоди от време“³.

Ние сме напълно съгласни с тезата на Докинс, че трябва да намерим начин емпирично да тестваме еволюционния и библейския космологични модели за произхода на Вселената (виж I част на статията). Нещо повече, понеже Докинс е войнстващ атеист, едва ли би могло да има подозрение, че подобен критерий е измислен с цел да бъде в услуга на християнството. След малко ще предложим подход, който ще ни позволи във втората част на статията да тестваме и библейския модел, но понеже решението на въпроса е доста сложно (за щастие, не и невъзможно!), ще е необходимо предварително да уточним някои общи положения.

Библейските автори и учените говорят на различни езици. Езикът на науката е строго специализиран и технически. Той се е развивал, за да служи за твърде конкретни цели и нерядко може да бъде разбран единствено от специалисти. Езикът на Библията е феноменологичен – той показва нещата така както изглеждат. С други думи, езикът на Библията по отношение на природата е популярен, т.е. този, на който говорят обикновените хора в съответната епоха и на съответното време. Първите глави на книгата Битие не защитават или оборват теориите на Аристотел, Птолемей, Коперник, Нютон или Айнщайн. Библията поначало отказва да говори за подобни теории в каквато и да е област – астрономия, геология, физика, химия, биология – и в нея липсват научни постулати. Тя просто описва природата, но не я обяснява в научен аспект. Затова, когато говорим за „библейски космологичен модел“ ще имаме предвид основните щрихи, с който Мойсей е описал сътворението на Земята, Слънцето, Луната и звездите, както и принципните различия между съзнателната дейност и слепия случай.

Както правилно ни съветват редица теолози, човек не бива умозрително да се опитва да разбере как е произлязла Вселената, защото Бог е в състояние да създаде заобикалящия ни свят по начин, който изобщо не е по силите на нашия разум и въображение, т.е. ние не трябва да налагаме ограничения върху всемогъществото на Бога. Според думите на архим. Юстин Попович: „Начинът на сътворяването е толкова сложен и тайнствен за света, в своята основа, че е недостъпен за човешкия ум.” Ст. Хокинг и Л. Млодинов в своята книга „Великият дизайн“, позовавайки се на Ричард Файнман, заявяват, че съществува опция Вселената да се е появила по всички възможни начини.⁴ Ние ще допълним, че Божественото сътворение предполага тя да е възникнала не само по всички възможни, но и по всички „невъзможни“ начини. Все пак се надяваме, че научният метод, който ни разкрива едно по едно чудесата на природата, в скоро време ще разбули пред нас и тайната на Сътворението.

Основателят на емпиричния подход и баща на цялата модерна наука, Галилео Галилей ни уверява, че: „Главната цел на Библията е преклонението пред Бога и спасението на душите. […] Но стотици пасажи в нея ни учат, че славата и величието на всемогъщия Бог са съвършено видими във всичките Му творения и могат да бъдат прочетени в отворената Книга на природата”⁵. И наистина със съвременните научни средства – ускорители на елементарни частици, телескопи, наблюдаващи свръхдълбокия космос, детектори на гравитационни вълни, компютърни симулации и пр. – ние сме в състояние да надникнем още в първите мигове от зараждането на мирозданието. Затова ще се опитаме да потърсим отговора на въпроса, зададен от Докинс, „нашата Вселена дело на разумен Творец ли е или е възникнала и се е развила на чисто случаен принцип?„(виж I част). Можем да разграничим двата възгледа по следния начин:

А) Дарвин е бил прав, ако се окаже, че материята еволюира на базата на множество вариации, а естественият отбор пресява най-удачните форми и по такъв начин води до усъвършенстване на физичните, химичните и биологичните структури. Както се подразбира, посоката на процесите, в случая, е от хаос към ред.

Б) Премъдрият Бог би трябвало да създаде прекрасно устроен и хармоничен свят, в който всичко е разчетено и от самото начало върви по строго определен план. Като допълнително усложнение обаче, се явява обстоятелството, че след Грехопадението, по израза на апостол Павел, „творението е било подчинено на робството на тлението (т.е. разрушението)“ (Рим. 8: 20, 21), което предполага, че в него също ще се наблюдава дезинтеграция (избухващи звезди, сблъскващи се галактики и пр.). Но посоката на процесите тук ще бъде точно обратната – от ред към хаос.

Библейски космологичен модел⁶

Разказът в книгата Битие възвестява, че сътворението на Земята и небесните светила става през първия и четвъртия творчески дни:

„В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата. Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде вечер, биде утро – ден един. […]

И рече Бог: да бъдат светила на небесната твърд, (за да осветляват земята и) да отделят ден от нощ и да бъдат знакове и за времена, и за дни, и за години; да бъдат те светила на небесната твърд, за да светят на земята. Тъй и стана. И създаде Бог двете големи светила; по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта, създаде и звездите; и ги постави Бог на небесната твърд, за да светят на земята, да управляват деня и нощта и да отделят светлина от тъмнина. И видя Бог, че това е добро. Биде вечер, биде утро – ден четвърти.”

Почти всички свети отци смятат, че под „небе” в първия стих се разбира невидимият свят, където е престолът на Бог, заобиколен от ангелите, херувимите, серафимите и пр. Този трансцендентен свят е описан по-подробно в книгите на Исаия, Иезекиил, Откровение и др., но ние няма да се спираме на него. По отношение на думата „земя” мненията на библейските тълкуватели се разделят основно на две категории:

А) Едни приемат, че освен Земята, с нея е означена цялата материя в космоса, например като газово-прахови облаци (а същото се отнася и до тъмната материя и енергия). В такъв случай по заповед от Бога по-нататък в тях трябва да са се оформили небесните тела и да са започнали да кръжат по своите орбити, образувайки планетни, звездни и галактични системи. Все пак, макар да се образуват във времето, масите и орбиталните характеристики на телата и системите би трябвало да са чудесно разчетени, така че да няма хаотични сблъсъци и катастрофи между тях, което позволява ясно разграничение от натуралистичните модели.

Б) Други намират, че словото „земя” се отнася само за нашата планета, а Слънцето, Луната и звездите се появяват на четвъртия ден, следователно Вселената възниква изведнъж изцяло подредена.

При библейския модел с „Голям взрив” можем да означим мигновеното сътворение на пространствено-времевия материален континуум, но за разлика от Стандартния сценарий нещата тук не започват от една точка. Математическият опит да бъдат обединени Общата теория на относителността и квантовата механика убедително показа, че Вселената няма как да е стартирала от точка с нулев размер и безкрайна плътност, което поставя въпроса какъв е бил началният ѝ обем? Както изтъква бразилският физик Джулиано Невис „не съществуват никакви доказателства за първична сингулярност“⁷, което говори, че космолозите неправомерно екстраполират събитията назад във времето до някаква изходна точка.

Нека изкажем още едно допускане – а именно, че космическият микровълнов фон (КМФ) е възможно да е остатък от онази „светлина”, огряла небесните простори през първия ден от Сътворението. Ако действително е така, бихме могли да уточним кой от двата библейски сценария е по-вероятно да се е реализирал на практика.

Според първия вариант Земята и газово-праховете облаци се появяват преди КМФ, а при втория – цялата материя под формата на готови звездни системи идва след него. Също така при постепенно изграждане на телата и на космическите структури характерът на гравитационните вълни и флуктуациите (а може би и поляризацията) на микровълновия фон би трябвало да се различават от тези в случай, че Вселената е изникнала мигновено. Но за да разберем отговорът на тази загадка ще трябва да изчакаме поне още десетина години, когато НАСА и ESA планират да изведат в орбита най-съвършения детектор на гравитационни вълни – LISA.⁸ Както се изразяват някои учени „той ще бъде в състояние да снеме отпечатъци от пръстите на Бога, оставени върху тъканта на космоса още в първите моменти на Сътворението”. И наистина детекторът LISA ще бъде толкова прецизен, че ще може да улови ударните вълни от първата трилионна част от секундата след Големия взрив. (За сравнение измереното от предишната сонда WMAP космическо фоново лъчение е едва от 380 000 години след началото, когато се смята, че са започнали да рекомбинират атомите.)

Научен проблем – на теория космическите системи са непостижими

Както заявихме още в началото, предмет на тази статия ще бъде въпросът дали на случаен принцип изобщо би могло да се стигне до изключително красивата и сложна йерархическа подредба на небесните формирования – планетни, звездни, галактични и пр. – както и до тяхната огромна устойчивост във времето. Работата е там, че дори да имаме само три небесни тела със случайно избрани маси и орбитални характеристики, системата се оказва нестабилна, а колко повече това важи за системи с по-голям брой тела!

В края на XVII век сър Исаак Нютон открива закона за всемирното притегляне и чрез него успява да обясни движенията на планетите около Слънцето. Отначало той решава задачата за две тела, да речем някоя планета и Слънцето (без влиянието на други тела), и по такъв начин получава, че орбитата на Земята, например, ще продължи да следва определена елипса, която може да бъде точно описана математически. Но когато към тази система включва и Луната, се оказва, че не може да получи общо математическо решение за положението на трите тела, движещи се в пространството единствено под влияние на тяхното взаимно гравитационно привличане. Малко по-късно Анри Поанкаре доказва, че подобни взаимодействия са хаотични (с това той полага и началото на „теорията на хаоса“⁹), в смисъл, че крайният резултат е по същество случаен и непредсказуем, така че еволюцията на системата от три (и повече) тела в каквито и да било времеви мащаби не може да бъде предвидена.

Компютърните симулации показаха, че взаимодействието в система от три тела протича в две фази: Първо, хаотична фаза, по време на която и трите тела се привличат силно, докато едно от тях не бъде изхвърлено далеч от другите две, които след това образуват елиптични орбити около общ център на масите. Ако третото тяло остане на свързана орбита, то в крайна сметка се връща обратно към двойната система, след което първата фаза настъпва отново. Този троен танц завършва, когато във втората фаза едно от телата избяга по необвързана, т.е. хиперболична орбита и започне да се отдалечава безкрайно в пространството, за да не се завърне никога. Има известна вероятност и две от телата да се слеят след сблъсък, но при всички случаи системата се явява неустойчива във времето.¹⁰

Същото важи и за всяка система от N-тела, като в този случай изхвърленото трето тяло най-често се залавя от гравитационното поле на някое друго тяло, в резултат на което следват непрекъснати сблъсъци и сливания на телата. В крайна сметка цялото вещество на системата се събира в едно масивно тяло, побрало в себе си (почти) всички останали (виж трития линк в бел. [11] на I част). Образуването на балансирана система е възможно само в пренебрежително нищожен процент от случаите, и то колкото повече са телата този процент се свива експоненциално. Тоест на практика е под всякаква реално допустима вероятност да се осъществи подобен вариант!

За разрешаването на проблема стабилна ли е Слънчевата система в миналото особено активно са се трудили математици и астрономи като Лаплас, Лагранж, Поанкаре и др. Едва към средата на XX век обаче стана възможно да се разработят математически методи и средства, въз основа на които съветските учени А. Колмогоров, В. Арнолд и Ю. Мозер дадоха доказателство за стабилност на Слънчевата система. До неотдавна се считаше, че нашата планетна система може да се запази близо един трилион години, но скорошна работа (2020) на Дж. Цинк, К. Батигин и Фр. Адамс сведе този период на „едва“ 30 до 100 млрд. години.¹¹ Изчислено е, че звездите в Млечния път ще преминат на хаотични орбити чак след около 10¹⁶ (т.е. десет милиона милиарда години).¹² С подобна устойчивост се отличават и другите галактики, може би дори още първите, за които казахме, че са се образували само 400-600 млн. години след Големия взрив.

Християнски теизъм

Натуралистичните учени смятат твърдението, че Бог е създал Вселената за твърде опростено обяснение на нещата, понеже за всеки съзнателен творец ще бъде изключително лесно да подреди и организира всемира. Но дали действително е така, обаче?

Повествованието в началото на книгата Битие ни разкрива, че Бог сътворява материята от нищо и разгръща своя грандиозен замисъл при построяването на Вселената. Ние трябва да си дадем сметка, че създаването на подобна динамична конструкция е неимоверно сложно задание, защото във всеки един момент тя е организирана по различен начин и при това постоянно запазва равновесието си. Нека да припомним, че само Метагалактиката (видимата част от нея) съдържа над 10²² (десет хиляди милиарда милиарда) звезди и над 2000 милиарда галактики¹³, чието взаимно влияние трябва да се вземе предвид. (А цялата Вселена със сигурност е многократно по-обширна.¹⁴)

Равновесието в космическите системи обаче е закрепено на „върха на пиката“! През 2009 г. учените правят над 2 000 симулации на движението на телата в Слънчевата система, като при всяка една от тях е променена единствено орбитата на най-малката планета, Меркурий, и то едва с един милиметър! Оказва се, че в 1% от случаите дори толкова нищожна промяна прави системата нестабилна и не след дълго Меркурий пада върху Слънцето или се сблъсква с Венера, или дори разбалансира и прави хаотична цялата Слънчева система!¹⁵ А колко в по-голям процент от случаите системата ще излезе от строя, ако се промени дори на косъм някоя от орбитите на по-масивните планети! Посоченото е невероятен пример с каква изключителна прецизност трябва да е работил Архитектът на Вселената, за да бъде тя устойчива във времето!!

Ние едва ли си даваме сметка какви изумителни пресмятания трябва да направи един космически Архитект, за да приведе в устойчиво динамично равновесие дори съвсем проста система от три небесни тела? На първо място Той трябва да зададе такива маси и орбитални характеристики на телата, така че за продължителни периоди (много милиарди години, както е в действителност) техните траектории да не се превърнат в хаотични и да започнат да се пресичат (т.е. да няма сблъсъци между тях), а в същото време никое от телата да не придобие хиперболична скорост и да напусне завинаги системата.

Като се абстрахираме от другите подробности, ще опишем накратко колко комплицирани са нещата дори само по отношение на гравитацията. За целта ще си послужим с цитат от учебника по астрономия на професорите Н. Николов и М. Калинков: „Най-знаменитата задача в небесната механика е задачата за трите тела, която е била (и е!) обект на внимание от страна на велики математици и астрономи. Тя се състои в следното: за някакъв начален момент са дадени координатите и скоростите на три тела с известни маси; да се определят положенията и скоростите на телата за произволен момент.

Аналогична е постановката на задачата за N тела.

В действителност разглежданията се провеждат не за тела, а за материални точки. Въпреки това достатъчно е да си представим, че на всяка материална точка действа сложно променящото се с времето гравитационно поле на другите точки, което е в състояние да довежда до тесни сближения, за да бъде ясно, че решението, описващо невъобразимото разнообразие от последствията на тези сближения, би имало извънредно сложен вид.

Може да се покаже, че в задачата за N тела са известни само 10 интеграла. Тъй като за три тела имаме 18 диференциални уравнения от първи ред, а могат да се определят само 10 интеграционни константи, задачата изглежда нерешима. […]

Общата задача за трите тела е аналитично решена през 1912 г. от финландския учен Зундман, който показва, че е възможно развитието на координатите на трите тела, разстоянията между тях и времето t в редове по степените на помощна променлива, които са абсолютно сходящи. През 1931-1933 г. френският учен Белорицки установява, че за да се получат положенията на големите планети с точността на астрономическите ежегодници, от редовете на Зундман трябва да се използват суми, съдържащи не по-малко от 10^{8000 000} члена. Може да се счита, че аналитично решение на задачата за трите тела е намерено, ала то има само теоретично, но в никакъв случай не и практическо значение.“¹⁶

Колко голямо е числото 10^{8000 000}. Ако в целия обем на наблюдаемата Вселената няма празни пространства и тя е здраво натъпкана с елементарни частици, според изчисленията техният брой ще бъде около 10¹³⁰. Ще приемем, че на мястото на всяка частица е разположен един от членовете в редовете на Зундман. В такъв случай 10¹³¹ ще бъде броят на членовете в десет такива вселени, 10¹³⁹ – в един милиард, 10¹⁴⁸ – в един милиард милиарда, 10¹⁵⁷ – в един милиард милиарда милиарда и т.н. По такъв начин става ясно, че съществува огромна бездна(!) до необходимите 10^{8000 000} члена, а при това тяхната сума ще ни даде само приблизително решение на задачата!¹⁷ Учените заявяват, че с такава задача не може да се справи и никакъв компютър, дори да е с размерите на Вселената.

А как би могъл да се проектира Млечния път например, с неговите 200-400 милиарда светила (а още и звездни купове, планетни системи и пр.)? Всеки член на галактичното „семейство“, ако го приемем за абсолютно твърдо тяло (което не изпитва никакви деформации), има степени на свобода, т.е. може да се движи в три различни направления и да се върти около три взаимно перпендикулярни оси. В такъв случай, за да се определи положението на тялото в пространството, трябва да се дават числени стойности на трите координати и на трите ъгъла на въртене (като се предвиди и скоростта на изменение на тези параметри във времето). За да бъде прецизирано решението на задачата обаче, е необходимо да се уточни, че нито едно от небесните тела не е абсолютно твърдо. Модификациите в неговата форма, приливите и отливите, променят скоростта на въртенето му и направлението на оста на въртене, откъдето варират силите на взаимно привличане и се нарушават орбитите на другите тела. Нужно е да се отчетат и: електричните и магнитни взаимодействия; дефектът на масата (звездите постоянно губят част от масата си, която се превръща в енергия); да се вземе под внимание променящото се гравитационно поле на останалите обекти в системата (а както показахме преди малко, дори за три тела координатите и скоростите вече стават неизчислими); срещаните понякога резонанси (например между планетите и спътниците в Слънчевата система); влиянието на междузвездната среда; някои релативистки ефекти и още много, много други неща, които е трудно дори да изброим.

При търсене на общото решение на задачата за съвкупността от по-високи йерархични образувания (купове и свръхкупове от галактики), които изграждат Вселената, ето в какво още се изразява спецификата на нейната трудност.

Да допуснем, че всяка една небесна система има огромен брой, например N, подредени състояния при различни стойности на масите и орбиталните характеристики на телата в нея. (Приемаме, че този брой е голям – N, но не и безкраен, понеже количеството вещество и размерите на реалните космически системи са ограничени.) Когато системите са две и ги разглеждаме като подсистеми на една цялостна система, тогава поради взаимните им влияния множеството от подредени състояния на цялата система ще представлява сечението само от онези подредени състояния, които са общи и за двете подсистеми. Ако подсистемите са три, множеството от допустими състояния на общата система се ограничава още – до тези положения, в които и трите подсистеми ще са в равновесие. И така, колкото повече са подсистемите, толкова по-малко остава множеството от общите им равновесни състояния. Нищо чудно за огромния брой небесни системи във всемира да има само една-единствена възможност, при която всички те са в хармония помежду си и изграждат цялостната динамична структура на Вселената.

Но при посочените разсъждения не взехме предвид измененията, които стават във всяка подсистема. Ако една система е съставена от две подсистеми например, редът в нея не е „механичен сбор“ от две устойчиви състояния на подсистемите ѝ. (При йерархичните структури цялото е по-голямо от сумата на своите части.) Редът във всяка подсистема вече се изчислява като нещо качествено ново, защото се вземат предвид външните влияния, оказвани от другата подсистема. В такъв случай новият ред във всяка подсистема не е подмножество на множеството от устойчивите ѝ състояния (понеже тук са отчетени единствено влиянията между собствените ѝ тела). Изобщо при всяко увеличаване на броя на подсистемите се изменя не само общият ред в цялата система, но и реда във всяка подсистема, защото те са взаимозависими и трябва при свързването си да изграждат единна цялостна структура. Но ако е необходимо да се проектира Вселената като единно цяло, то и изпълнението на задачата трябва да следва именно зададения план, в който всичко е предвидено; в противен случай този прекрасен „архитектурен храм“ ще рухне твърде бързо.

Още не може да се каже със сигурност каква е конструкцията на Метагалактиката, но трябва да се приеме, че тя е единна система, защото всички обекти в нея са свързани помежду си, като са интегрирани в сложно подредени йерархически структури, които формират цялостния строеж на Вселената¹⁸ (фиг. 3).

а)

б)

Фиг. 3 а) В рамките на програмата „Обзор на цялото небе“ е получено изображение на повече от милион ярки протяжни обекта, повечето от които галактики. Изводът, който правят учените, е, че галактиките съвсем не са разположени хаотично, а са подредени в красиви космически системи. б) Част от наблюдавана едромащабна вселенска структура – галактики, свързани в купове, а те на свои ред – в свръхкупове, които се групират и наподобяват нещо като стени на огромни „клетки“, в чиято вътрешност почти липсват такива образувания.¹⁹

Телескопът Джеймс Уеб най-накрая ще ни позволи да видим какво се случва „В началото…“, за да проверим двата варианта, които смятаме за най-вероятни според библейския космологичен модел:

А) Веществото се самосъбира по необичаен начин, сякаш „по заповед от Бога“ и формира добре разчетени планетни, звездни и галактични системи!

Б) Вселената е сътворена като Адам, напълно завършена и съвършена.

Не бива да забравяме обаче, че „Божиите пътища са неведоми”, т.е. вратите са отворени и за изненади

(Ако бъде потвърден библейският космологичен модел това ще означава, че пада и цялата еволюционна парадигма, защото тя се отнася и за неорганичната материя, както правилно отбелязва Даниел Денет. По такъв начин окончателно ще бъде отхвърлена и еклектичната теория за „теистична еволюция“, която се явява и напълно еретична по отношение на християнското вероучение! – Виж линка, посочен в бел. [²⁰])

Заключение

Грандиозното построение на всемира е накарало Пол Дирак, един от най-големите експерти по математическа физика, да възкликне: ”Човек сигурно би описал ситуацията с думите, че Бог е математик от висока класа и е използвал доста сложна математика, когато е конструирал Вселената. Слабите ни математически постижения ни помагат да разберем една малка част от Вселената и колкото повече се развива математиката, толкова повече можем да се надяваме, че ще разбираме Вселената по-добре”²¹.

Бог, разбира се, не е необходимо да прави изчисления – Той притежава пълното знание, премъдрост и всемогъщество, поради което извиква едно съвършено мироздание в съществуване без никакво интелектуално и творческо усилие!

Но както показват наблюденията, редът в тези системи се руши – звездите избухват, галактиките се сблъскват и т.н. Посочените промени водят до драстично изменение на взаимовръзките между членовете в системите, като в крайна сметка ще доведат и до тяхната гибел. Тези заключения удивително добре се съгласуват с библейското становище по въпроса. Там е отбелязано, че в началото „Вселената е била утвърдена, та да не може да се поклати“ (Пс. 95:10), но вследствие греха на човека цялото мироздание е било подчинено на „робството на тлението“, т.е. на разрушението (Рим. 8: 20, 21).

Ако учените намерят в себе си смелост да преосмислят данните от научната картина на света, може би най-накрая ще признаят, че Бог нагледно демонстрира пред очите ни как е построил този величествен архитектурен ансамбъл, наречен Вселена. Неотдавна видният британски философ Антъни Флу, който беше считан за пионер на модерния атеизъм и негов защитник за цели 50 години, коренно промени мнението си. Казват, че когато му задали въпроса какво би станало, ако новият му начин на мислене бъде отхвърлен от учените, той отвърнал: „Ще бъде много жалко. Целият ми живот бе ръководен от принципа… (да) следвам доказателствата, накъдето и да водят те”²². Подобен принцип би могъл да ни освободи както от собствените ни пристрастия (твърде подвеждащи в повечето случаи!), така и от задължителната материалистическа парадигма, от която произтича идеологическата политкоректност в науката.

Бележки:

Коментари

коментара