Телескопът Джеймс Уеб и православното богословие. I част

Преди близо два месеца попаднах на статия в списание „Science“¹, в която се стига до извода, че се натрупват все повече свидетелства, че преди 3,75 – 4,28 млрд. год. на първичната Земя твърде вероятно е съществувала разнообразна микробна екосистема. Впрочем, същата информация се беше появила и в научно-популярния журнал „Quanta“² преди цели четири години (2018), но сега данните бяха потвърдени в реферирано издание, което предполага, че изобщо не можем да се съмняваме в тяхната научна стойност. Проучването говори, че малко след като условията на нашата планета са станали подходящи за живот (виж статията в сп. „Quanta“) вече са съществували голям брой таксони от различни царства, и дори империи, микроорганизми. Работата е там, че математически е под всяка допустима възможност това да се случи, но проф. Джон Вали, геохимик от университета в Уисконсин, оспорва теорията на вероятностите с думите: „Когато бях млад, бях научен, че ще трябва да минат милиарди и милиарди години, за да се формира живот. Не успях обаче да намеря никаква основа за подобни изявления. […] Мисля, че е напълно възможно животът да се появи в рамките на няколко милиона години, когато условията станат подходящи. От гледна точка на микробите милион години е наистина доста време, но това е мигване на око в геоложки смисъл. […] Няма причина живот да не се е появил преди 4,3 милиарда години. Няма причина.“³

Когато написах в една фейсбук група, в която членуват еволюционни биолози, че това откритие предполага радикално разместване на пластовете в натуралистичните хипотези, а най-вероятно скоро ще доведе и до техния крах, те ми отговориха, че „щом е станало, значи е възможно“ и „няма как да знаем как са се развили нещата по онова време“. Трябваше да призная, че са прави, защото за възникването на Слънчевата система има поне няколкостотин различни хипотези и може да си избереш такава, каквато ти отърва, т.е. при която Земята се формира с подходящи условия още в самото начало и така има повече време за възникването и еволюирането на живота. А колкото и да е ниска вероятността за случайно образуване на жив организъм, според стохастичната теория, по принцип, тя може да се осъществи още от първия път. Наистина няма как да знаем какво се е случило на нашата планета по онова време, а е възможно животът да е пренесен и някъде от космоса, където условията може би неминуемо са водели до неговата поява (строго погледнато, в последния случай въпросът само се измества, а не се разрешава, като се появява още и парадоксът на Ферми – защо не откриваме сигнали от извънземни цивилизации?).

С други думи, т. нар. „абиогенеза“ (самозараждане на живота от неорганичната материя) не е възможно нито да се докаже, нито да се опровергае и по такъв начин тя не изпълнява критериите за верификация и фалсификация, поради което изобщо не може да се нарече научна теория, но това никога не се споменава в учебниците. (Аз съм разгледал подробно проблемите около абиогенезата и еволюцията в книгата „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг“ – виж линка, посочен в бел. [⁴]).

„Машини на времето“

Но ако относно абиогенезата сме безсилни да установим как в действителност са протекли събитията (и дали тя въобще някъде се е осъществила!), то в космологията обаче има един феномен, който ни позволява да надзърнем в миналото на Вселената и това е ограничената скорост на светлината.⁵ Добре известно е, че Слънцето се намира на около 150 млн. километра, а светлината, движейки се с близо 300 000 км/с изминава това разстояние за 500 секунди, или ние виждаме Слънцето такова, каквото е било преди малко повече от 8 минути. Светлината от най-близката голяма галактика, Андромеда, пътува до нас 2,5 млн. год., а от най-далечната известна галактика, GN-z11, – цели 13,4 млрд. год. По такъв начин телескопите се превръщат за нас в своеобразна машина на времето, която съвсем скоро ще ни направи свидетели и на първите мигове от възникването на всемира.

Какво не е наред със стандартната версия за Големия взрив? Смело можем да кажем, че и при нея абсолютно нищо не е наред, т.е. и тя далеч не разполага с необходимото емпирично потвърждение, за да се нарече научна теория.⁶ Новият телескоп Джеймс Уеб ще ни позволи обаче надеждно да тестваме сегашните хипотези, като погледнем не само до самата зора на времето, когато са се образували първите звезди и галактики, но и ще можем да зърнем огромен брой обекти, които за Хъбъл си останаха дълбоко скрити (в бел. [⁷] сме посочили две статии, в които подробно са изброени предимствата на новия телескоп). По такъв начин ще е възможно да видим буквално с очите си как се е родила Вселената и как е „еволюирала“ до сегашното си състояние, т.е. по отношение на космологията никой вече няма да може да употреби аргумента „няма откъде да знаем как са се появили и как са се развили космическите обекти във времето“.

Кое е първично – материята или съзнанието?

В своята книга „Делюзията Бог“ прочутият войнстващ атеист Ричард Докинс изказва следната мисъл: „Една вселена със свръхестествено мъдър Творец със сигурност е по-различна от онази, която си няма такъв. Всъщност едва ли може да има и по-фундаментално различие между тях, колкото и трудна да е практическата му проверка. Но този „дребен“ факт срива из основи и цялата изкусително „дипломатична“ теза, че науката би трябвало да пази пълно мълчание по централния въпрос на религията – този за Бога. Присъствието или отсъствието на подобен творчески свръхразум безспорно е научен проблем, независимо че поне за момента не намира практическо решение (к.м. – В.В.)“⁸.

Ще ни помогне ли телескопът Джеймс Уеб да се приближим към отговора на този въпрос? Несъмнено! Но нека първо да зададем накратко парадигмата на християнския теизъм, за да не ни обвини някой, че сме изчакали резултатите от наблюденията и едва тогава сме нагласили към тях идейната си рамка. Докато натуралистичният модел предвижда нещата да стават на случаен принцип и в пълно съгласие с природните закони, теистичният – предполага специален избор на параметрите за всяка система, като в определени моменти от построението ѝ интелигентната намеса може да води и до нарушение на физичните закони (например, външна интелигентна намеса чудесно обяснява парадокса, който съществува в нашата Слънчева система: масата на всички планети е едва 1/750 от масата на Слънцето, но при разпределението на общия момент на количеството движение, т.е. момента на импулса, над 98% от него се пада на планетите, а по-малко от 2% – на Слънцето).

(В книгата „Великият Дизайнер“ са разгледани подробно принципите на съзнателното творчество, но тук ще се задоволим с това съвсем кратко разграничение между двата модела.)

Понеже през последните 30-ина години съвременните телескопи (и най-вече Хъбъл) ни поднесоха твърде много несъответствия на наблюденията с теорията, за разискването на които ще са необходими поне няколко стотици страници, тук ще се спрем само на един-единствен проблем. А именно, ще разгледаме енигматичния въпрос за формирането на галактиките, който от близо стотина години насам занимава умовете на най-видните физици, астрономи и космолози. В своята книга „Вселената във времето”, италианският астроном Паоло Мафей пише: „На 14 и 15 февруари 1979 г., се състоя среща между специалисти, организирана от У. Х. Маккрей и М. Дж. Рийс от английското Кралско дружество с цел да се обсъди произходът и първите фази от еволюцията на галактиките. Както по-късно писа самият Маккрей, „когато започна обсъждането, почти сигурно никой от присъстващите не е могъл да претендира, че знае как са се образували галактиките; не биха могли да го сторят и онези, които бяха на закриването““⁹. Към края на ХХ век (1989) и американският професор по физика Джеймс Трефил също не скрива огорчението си от това, че изумителната архитектура на тези крупни звездни системи изобщо не би могла да се обясни като резултат от природните закони: „Проблемът относно появата на галактиките се оказва един от най-трънливите в космологията. По всички правила те не би трябвало да съществуват, но те са там. Трудно е да се предаде дълбочината на разочарованието, което този необясним факт причинява сред учените”¹⁰. Нека да уточним, че и към днешна дата не съществува някакъв особен напредък по въпроса, за който си заслужава да се говори!

По този повод ще цитирам по памет един експерт, който отбелязва, явно с не малка доза ирония: „Когато отворите обикновена научна книга по астрономия, ще бъдете засипани с картинки на газови облаци и протозвезди; ще откриете теориите относно произхода на Вселената и звездите заявени с голяма увереност. Ако посетите обаче затворена конференция или симпозиум, ще намерите притеснени хора, отчаяни теории, научни факти, които опровергават тези теории, липса на алтернативни обяснения, атмосфера на безнадеждно отчаяние пред недоказани и недоказуеми идеи, и никакви решения или научни експерименти, които да са способни да облекчат положението“.(За да добиете макар и бегла представа защо космическите системи, възникнали на случаен принцип се оказват неустойчиви във времето може да използвате компютърните симулации, посочени в бел. [¹¹])

Натуралистичен космологичен модел и неговата верификация според данните от наблюденията

Според Стандартния модел, „зрелите галактики“ (устойчиви системи от десетки до стотици, дори хиляди, милиарди звезди) би трябвало да се формират най-рано 2,5 – 3,3 млрд. години след старта на Вселената. Какво беше обаче общото удивление на учените когато се оказа, че галактики няколко пъти по-масивни от Млечния път¹² (т.е. с хиляди милиарди светила) се намират само на 800 (а някой по-малки – едва на 400-600) млн. години след Взрива. Нещо повече, бяха открити дори добре оформени купове от галактики, съдържащи общо десетки хиляди милиарди звезди, което говори, че структурата на Вселената по онова време може би е била същата каквато е и съвременната, т.е. каквато е и тази която ни заобикаля в близкия космос, където наблюдаваме най-старите, а следователно и най-добре развити галактики и галактически купове.

Снимка, направена с телескопа Хъбъл през 2009 г. (фиг. 2а), ни показва над десет хиляди галактики, като най-отдалечените са на повече от 13 млрд. ly. (по-точно е да се каже, че толкова време светлината им е пътувала към нас!) На малко по-късна фотография от 2012 г. (фиг. 2б) виждаме други над 5 500 галактики. Най-далечните са на разстояние около 13,2 млрд. ly, което се потвърждава и от техните спектрални линии, получени с помощта на наземни телескопи. През 2016 г. бе съобщено, че е открита галактика с около 2-4 милиарда светила, намираща се на 13,4 млрд. ly, поради което Гарт Илънгуърт от Калифорнийския университет е стъписан напълно основателно: „Удивително е, че толкова масивна галактика е съществувала вече 200-300 милиона години след като са се сформирали първите звезди”¹³.

Наистина някои от тези галактики са дребни със странни и удивителни форми, на сцената откриваме и мистериозните квазари, но преобладаващата част от тях са досущ като днешните галактики.

Когато се коментират подобни фотографии, обикновено се набляга на обстоятелството, че част от изобразените галактики са с големина едва около 1% от тази на Млечния път, а други са толкова сини, че изглежда са изключително бедни на тежки елементи. Някои космолози смятат, че такива обекти са ключов момент за разбулването на мистерията относно първите еволюционни стъпки в образуването на Вселената.

Ричард Боуенс от Университета на Калифорния заявява: „Невижданите досега галактики са твърде сини, така че в тях трябва почти да липсват тежки елементи, т.е. те принадлежат на поколение с почти първични характеристики“. В статията още се казва: „Дълбоките наблюдения предоставят нови доказателства за йерархичния модел на постепенното заформяне на галактиките, при който малки обекти трупат маса или се сливат в по-големи в един плавен и систематичен, но драматичен процес на сблъсъци и агломерация“¹⁵.

Подобни аргументи обаче не са достатъчно убедителни

Ето какво четем в статия още от 2005 година: „Космическият телескоп „Хъбъл“ на НАСА/ЕКА и космическият телескоп „Спицър“ на НАСА се опитаха да „претеглят“ звездите в някои далечни галактики. Оказа се, че една от тези галактики не е само сред най-отдалечените, наблюдавани някога, но изглежда необичайно масивна и зряла за своето място в младата Вселена.

Това е изненадало астрономите, защото най-ранните галактики във Вселената обикновено се смятат за твърде по-малки агломерации от звезди, които постепенно се сливат, за да изградят големите величествени галактики като нашия Млечен път.

„Тази галактика изглежда е натрупала маса невероятно бързо, в рамките на няколкостотин милиона години след Големия взрив“, заяви Бахрам Мубашер от Европейската космическа агенция и Научния институт за космически телескопи, член на екипа, открил галактиката.

„Това показва, че нейните звезди са (достигнали) около осем пъти по-голяма маса, отколкото тези в нашия Млечен път днес, и тогава, също толкова неочаквано, в нея са престанали да се образуват нови звезди. Изглежда, че звездите ѝ са остарели преждевременно.“ […]

Смята се, че галактиката е на такова разстояние, на каквото са най-отдалечените галактики и квазари, които са ни известни днес. Светлината, която достига от нея, е започнала пътуването си, когато Вселената е била едва на 800 милиона години.

Предишните наблюдения представят доказателства за зрели звезди в по-обикновени, по-масивни галактики на подобни разстояния. Други съвместни анализи на Спицър и Хъбъл идентифицират повече галактики, почти толкова масивни, колкото и Млечния път, наблюдавани, когато Вселената е била на по-малко от един милиард години.

Новите наблюдения на Мубашер и колегите му драматично разширяват тази представа за изненадващо зрели „бебешки галактики“, включително обект, който може би е десет пъти по-масивен и изглежда е оформил звездите си още по-рано в историята на Вселената“¹⁶.

Няколко години по-късно (2009) трима учени от университетите на Йейл, Принстън в САЩ и на Лайден в Холандия, наблюдаваха галактика, кръстена 1255-0, на разстояние 10,7 млрд. ly, която е 4 пъти по-масивна от Млечния път, но е с 6 пъти по-малки размери от него. „Тази галактика е твърде малка, но звездите ѝ изпълват всичко наоколо, сякаш са в гигантска галактика, която можем да открием близо до нас, не толкова назад във времето“, казва Питер ван Докум, професор по астрономия и физика в Университета Йейл, който ръководи проучването. Все още няма яснота как подобни галактики с толкова голяма маса, събрана в такъв малък обем, могат да се формират в ранната вселена и след това да се развият в галактиките, които виждаме в по-съвременната близка вселена, която е на около 13,7 милиарда години“¹⁷.

Тези наблюдения показват, че още от зората на времето съществуват огромни галактики, за които не е било нужно да увеличават размерите си „канибалски” поглъщайки себеподобните си. Астрофизикът Карл Глейзбрук предсказва, че стотици галактики, напомнящи 1255-0, ще бъдат открити през следващите години и коментира: „Това е като да установиш, че основаният от древните римляни Лондиниум е имал същия брой жители като съвременния Лондон с предградията”¹⁸.

Неговите думи се оказаха пророчески и се сбъднаха за по-малко от десетина години: „Нови изследвания (2015) разкриха 574 масивни, древни галактики, които се крият в нощното небе и тяхното съществуване толкова близо до времето на Големия взрив поставя под въпрос разбирането на учените за това как се образуват големите галактики. […]

„Говорим за галактики, които са два пъти по-големи от Млечния път“ – отбелязва Карина Капути, водещ автор на новото изследване от университета в Грьонинген, Холандия. – „В момента дори и най-съвременните модели на формиране на галактиките не могат да предскажат съществуването на тези космически структури. Би трябвало да минат най-малко 2 млрд. години след Големия взрив, за да се формират толкова масивни галактики“, – добавя астрономът. […]

Сред тези новооткрити галактики най-масивните са формирани около 1 милиард години след Големия взрив, а повечето от тях са се образували между 1,1 и 1,5 млрд. години. Това е много по-рано от времето, за което предсказват теоретичните модели.

„Преобладаващите теории за формирането на галактиките имат йерархичен модел. Основно галактиките се формират чрез сливане на множество малки парченца“, заявява Хенри Макракън, изследовател от Парижкия Институт по астрофизика и съавтор на доклада.

Бавният растеж на галактиките се съгласува добре с възрастта на обектите от местната Вселена около Земята. Но този начин на нарастване просто не е достатъчно бърз, за да се образуват тези масивни галактики толкова скоро след Големия взрив. „Няма достатъчно време, за да се формират тези видове обекти“, обяснява Макракън.

Изследователите смятат, че е възможно изследването да пропуска още галактики, които са дори по-близки до Големия взрив, но са закрити от прах. Резултатите могат да бъдат изопачени от прах и по друг начин. Гарт Илингуърт, астроном от Университета на Калифорния, Санта Круз коментира, че тежкият прах може да направи по-трудна преценката за възрастта на галактиките“¹⁹.

През същата година (2015) беше съобщено, че международен екип астрономи е проследил появата на галактичните купове в младите години на Вселената и е стигнал до извода, че те не са възникнали постепенно, а в резултат на взривно и практически едновременно раждане на повечето галактики (т.е. излиза, че галактиките не увеличават размерите си чрез „драматичен процес на сблъсъци и агломерация”). Учените са наблюдавали над 200 „зародиша“ на подобни купове в първите три милиарда години след Големия взрив с помощта на телескопите „Планк“ и „Хершел“, както и от редица наземни обсерватории. Младите галактики в тези купове са формирали звезди с умопомрачителна скорост – ежегодно съвкупната маса на светилата в тях се е увеличавала с няколкостотин или дори хиляди слънчеви маси. Предполага се, че по-нататък протокуповете се „разтварят“ и се превръщат в стотици и хиляди отделни галактики²⁰.

Нека добавим, че все още не са открити свръхмасивните първични звезди от популация III²¹, за които са смята, че са синтезирали първите 30-ина елемента от Менделеевата таблица. А и количеството на наблюдаваните свръхнови (популации II и I) е съвсем нищожно, за да се твърди, че именно техните взривове по-нататък са разпръснали елементите след желязото. Затова очевидно се премълчава и фактът, че по-голямата част от първичните галактики изобщо не са бедни на тежки химични елементи²², т.е. акцентира се само върху данните, които са в съгласие с теорията (нещо твърде разпространено като практика).

Заключение

Изглежда ставаме свидетели на възникването на едни от най-ранните галактики, налични едва 400-800 млн. години след Големия взрив (но това не са протогалактики – такива не се откриват в нито едно ъгълче на космоса!²³), както и на процесите, когато би трябвало да се оформят „зрелите галактики“. В такъв случай сблъсъците между звездите в тях, както и между самите галактики, през цялото това време до към 2,5-3,3 млрд. години би трябвало да са съвсем обичайно явление, т.е. (поне) през този период е необходимо повсеместно да наблюдаваме едно напълно хаотично и безпорядъчно движение на небесните тела и системи (виж бел. [11]). Още веднъж ще повторим обаче, че разкриващата се пред очите ни космологична картина тотално се разминава с очакванията на натуралистите.

На фотографиите Hubble eXtreme Deep Field (HXDF) се виждат над 5,500 галактики, някои от които съществуващи едва 600 млн. години след Големия взрив, като наблюдаваното петно е само една тридесет и два милионна част от площта на небесната сфера (виж фиг. 2 б) и бел. [14]). Посоченото говори, че общият брой на галактиките до това разстояние е близо 180 милиарда (5.500 х 32.000.000 = 176.000.000.000), което се смята за около една десета от общия брой на галактиките в Метавселената²⁴. С други думи, всички галактики, които сме открили досега, са напълно оформени още в самата зора на времето! Но тези наблюдения не оставят никакво място за еволюция на звездните системи, а се оказва, че Вселената е изключително добре подредена и балансирана съвсем кратко време след самото си раждане. С нетърпение ще очакваме Джеймс Уеб да ни покаже какво се е случило когато Вселената е била още съвсем „невръстно бебе“!

Бележки:

Коментари

коментара