Усещането за удивление
Колко са многобройни делата Ти, Господи!
Всичко си направил премъдро;
земята е пълна с Твои произведения.
Пс. 103:24
Удивлението… е началото на философията.
Платон, Теетет
Митр. Калистос (Уеър)
Съществува едно богослужебно последование, поразително със своя символизъм, което членовете на Православната църква извършват в началото или при завършека на всяка важна работа или всеки важен период от време: в първия ден на месеца, например, или при благославянето на основен камък, също както и при началото и в края на учебна година.
Това е обредът, известен като Велик водосвет. В голям съд се налива вода, произнасят се молитви, призовават се благодатта и силата на Светия Дух да слязат над нея, а накрая във водата се „прекръства”, като в нея се потапя кръст.
Това благославящо последование се извършва основно на 6 януари, на празника на Богоявлението. В този ден Православната църква възпоменава вече не поклонението на тримата влъхви, което се припомня на 25 декември, а Кръщението на Господа в река Йордан. Често благославянето на водата става на открито, при някоя река, извор или на морския бряг.
И днес ярко си спомням случаите, когато съм участвал в Богоявленския водосвет на остров Патмос. Игуменът на манастира „Св. Йоан Богослов“, манастира, към който сам принадлежах, слиза с монасите и енорийските свещеници на пристанището и последованието се извършва при вълнолома, където тридесет-четиридесет рибарски лодки са предварително наредени в широк полукръг. В кулминационния момент, когато игуменът хвърля дървения кръст във водата, от всички лодки едновременно зазвучават сирените, а събралите се млади мъже и момчета се хвърлят от лодките, надпреварвайки се кой пръв ще достигне до кръста и ще го върне на игумена.
По един неизразим начин този обред на Великия водосвет ни помага да разберем целта – от християнска гледна точка – на колежа или университета, а в по-широк смисъл и истинското значение на християнското богослужение. В Преданието на Православната църква Кръщението на Христос се разглежда като нещо, което има космическо значение – като обхващащо целия сътворен порядък.
В известен смисъл Кръщението на Христос е противоположност на нашето. В нашия случай Кръщението е очистване от греха. Само че Христос е безгрешен. Защо тогава Той трябва да бъде кръстен? Точно това е и поводът за недоумението на св. Йоан Кръстител: „… аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене?“ (Мат. 3:14). По най-добър начин православният отговор на този въпрос може да бъде даден на достъпния език на образите.
Ние сме нечисти. В Кръщението ние слизаме в чистата вода и излизаме от нея очистени. В нашето Кръщение, следователно, ние сме осветени от водите.
Христос обаче е чист. При Неговото Кръщение Той слиза в нечистата вода и със самото това действие Сам очиства водите. Както утвърждаваме в богослужебните текстове за празника на Богоявлението, „днес Господарят дойде, за да освети природата на водите“. Не водите освещават Христос при Неговото Кръщение, а Христос е Този, Който придава святост на водите, разширявайки това Си действие и към цялото материално творение. Когато казваме за водите, че са „нечисти“, с това ние имаме предвид, че светът около нас, макар и изпълнен със смисъл и красота, все пак е един паднал свят, съсипан и разстроен, помрачен от страданието и греховността. Сам Бог влиза в този паднал свят, съгласявайки се на пълно единство с него, приемайки в Себе си пълнотата на човешката природа – тяло, душа и дух.
Чрез това действие на приемането при Своето Въплъщение и чрез всичко, което е последвало Въплъщението – чрез Кръщението Си във водите на Йордан, чрез Своето Преображение, чрез разпъването на Кръста и Своето Възкресение – Христос очиства и изцерява помрачения и паднал свят, постигайки така обновяването не само на човечество, но и на цялото творение.
Следователно, това, което ние правим на всяко честване на Богоявлението, на всяко освещаване на водите, е да препотвърдим нашето усещане за удивление пред това, че в основата си първоначално сътвореният от Бога, и сега обновен в Христос свят е толкова добър и красив; че нищо не е вътрешно грозно и достойно за презрение, а единствено нашето изкривено зрение го прави да изглежда така. Чрез силата на въплътилия се Бог, разкрита в Неговото Кръщение в река Йордан, всички човеци могат да се удостоят с освещаването – могат да бъдат преобразени и да станат носители на Духа. Всички неща имат възможността да действат като тайнства на Божието присъствие.
Това изразяваме в един от химните на Богоявление по следния начин:
С Твоето явяване в тяло
земята беше осветена
водата беше благословена
небесата бяха просветлени
и човешкият род беше освободен
от мъчителната тирания на врага.
Водата, земята и небесата, човешкото тяло и цялата човешка личност – с нейните емоции и страсти – всички те биват възродени, преобразени и осветени чрез Христовото Въплъщение и Неговото Кръщение.
Така Великият водосвет представлява възвестяване за това, че вселената около нас не е хаос, а космос. Че във всяко нещо има слава. Че този свят е изпълнен с чудеса. Всичко това е жизненоважно за нас, ако искаме да разберем пълните измерения на християнското богослужение. В по-специален смисъл то ни помага да разберем и целта на християнското образование.
Думата „образование“ (в англ. оригинал: education) идва от латинското educere – „да повикам“, „да пробудя“, така че училището или университетът са именно такива места, където със строгост и дисциплина ние пробуждаме и култивираме в себе си усещането за удивление. Като учители и като ученици, ние сме тук, за да търсим истина и знание.
Истината и знанието обаче, както го е доловил Платон, са невъзможни без усещането за удивление: „Удивлението… е началото на философията“.
Следователно, университетът е структурирана среда, в която ние развиваме нашето усещане за удивление пред онази вселена, която е била сътворена от Бога, пред човешката личност, чието призвание е да служи като микрокосмос и посредник в центъра на тази вселена, пред всичко, което е породено от човешкия ум или оформено от човешките ръце. Това е мястото, където ние отиваме, за да открием колко разнообразен и неочакван е светът, в който живеем – място, където ние повдигаме очите си към планините (срв. Пс. 120:1), като потвърждаваме с удивление широтата и щедростта на онова, което ни заобикаля. Това е място, където – експлицитно или имплицитно – ние възкликваме: „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро“.
Всичко това е в еднаква степен приложимо и към всяко от нашите богослужебни действия. Настояването на Платон върху връзката между удивлението и истината потвърждава и поетът Сидни Годолфин през XVII век:
Когато, Господи, влъхвите дойдоха отдалеч,
от звездата до яслите напътствани,
тогава пастирите също се възрадваха,
научени от ангелския глас:
Блажени бяха мъдрите във мъдростта си,
и пастирите – в кротостта си…
Няма в мъдростта заслуги,
а в любовта (на пастирите в жертвата).
Преминали през цялото познание,
накрая до чудото на пастирите мъдреците стигнаха:
Познание поражда само удивлението,
незнанието пък е семето за него.
„Познание поражда само удивлението“: също и в съвременните ни университети, „мъдреците“ не могат да си позволят да минат без удивлението на пастирите. Знанието и удивлението вървят ръка за ръка.
Преди няколко месеца имах сън. Бях отново в училищния пансион, в училището, където бях учил преди повече от половин столетие. Отначало един приятел ме поведе из вече познатите ми стаи, но тогава в съня ми ние влизахме в други стаи, които никога преди не бях виждал – просторни, изящни, изпълнени със светлина. Накрая влязохме в малък и сумрачен параклис, с мозайки по стените, проблясващи на светлината на свещите. „Колко странно“ – казах аз на моя спътник. „Колко странно е, че съм живял тук с години, и въпреки това никога не съм знаел за съществуването на всички тези стаи“. А той отговори: „Но то винаги е така“.
Точно същата е целта и на всяко автентично богослужение, както и целта на всяко училище или колеж. Колежът, това е място, където ние постоянно откриваме нови стаи във вселената и в човешкото сърце – както в макрокосмоса, така и в микрокосмоса; място, където една по една отваряме вратите на всички тези стаи и се каним един другиго, за да ги разгледаме заедно.
Съществува и един втори, свързан с първия, аспект от християнското значение на колежа или училището. Като място за култивиране на удивление и за търсене на истина, той е в равна степен и място за култивиране на свобода. Удивление и свобода, истина и свобода – тези неща са същностно свързани. Удивлението може да бъде предизвикано, но не можем да бъдем насила заставени на него. А истината, както е казал Христос, ни прави свободни (Иоан 8:32).
Във всеки университет нашата задача е да свидетелстваме за ценността на свободата и да противостоим на всичко онова, което подкопава и отслабва нашата свобода. Ако бъда попитан от моите студенти в Оксфорд „на какво се опитвате да ни научите тук?“, вероятно най-добрият ми отговор няма да бъде нищо повече от това да кажа: „Искаме да се научите да бъдете свободни“. „Научете се да бъдете свободни“.
Свободата не може да бъде просто възприета – тя трябва да бъде научена. Представете си, че ме питате „можете ли да свирите на цигулка?“ и ви отговоря: „Не знам, никога не съм опитвал“. Може би ще почувствате, че в отговора ми има нещо странно. Ако обаче не съм се научил да свиря на цигулка чрез строгата дисциплина на музикалното обучение, аз не съм свободен да свиря сонатите за цигулка на Бетовен. И така е с всяка форма на свобода.
Свободата трябва да бъде научена – чрез аскеза, чрез аскетичната дисциплина на точното наблюдение и на творческото мислене, след което трябва да бъде защитавана с кураж и саможертва. Николай Бердяев казва така: „Свободата ражда страдание, а отказът да бъдеш свободен намалява страданието. Свободата не е нещо лесно, както заявяват нейните врагове и клеветници. Свободата е трудна. Тя е тежко бреме. И за да облекчат участта си – както с такава поразителна сила е показал Достоевски – хората често се отказват от свободата“.
Ако обаче се откажем от свободата, с това ние принизяваме човешката си същност. Ако пък отричаме на другите тяхната свобода, ние обезчовечаваме тях. Свободата не е лесна и това означава, че в университета ние не предлагаме нито на себе си, нито на останалите някакъв лесен път.
Никога не трябва да забравяме момента на кулминацията на Богоявленския велик водосвет. Кръстът трябва да бъде потопен, да бъде хвърлен във водите. И не съществува никакъв друг начин, по който да достигнем до преображението. До преображението може да се достигне единствено чрез покаяние, чрез μετάνοια – чрез радикалната промяна на ума, а това означава – чрез нашето съзидателно страдание на Кръста. Такова е до известна степен значението на колежа или на училището. Като място за култивиране на удивление, неговото призвание може да бъде обобщено чрез думите, приписвани на Христос в Евангелие според Тома: „Нека този, който търси, не спре да търси докато не намери. А когато намери, той ще се потресе. И когато се потресе, ще се удиви от възхищение и ще царува над всички“.
Като място за обучаване в свободата, ролята на университета е добре представена, изявена в една юдейска поговорка, записана от Мартин Бубер в неговите Хасидски разкази. Попитали Рави Шломо: „Кое е най-лошото, което зъл порив може да постигне в нас?“. А той отговорил: „Да ни накарa да забравим, че всеки от нас е дете на цар“.
Откъс от Царството вътре в нас на митр. Калистос (Уеър), Омофор, 2019, превод: Борис Маринов
