Християнската вяра

Присъствието на вярата в отношенията на човека с Бога се дължи на привидното отсъствие на Бога от света. Чрез вярата човек оставя на заден план преходната и настояща реалност и напредва към вечната реалност. Той разглежда привидното отсъствие на Бога от света като своеобразен начин на Неговото присъствие.

Екзистенциалната потребност. За човека вярата в Бога е екзистенциална потребност, която го вдъхновява и го държи в собствените му граници[1]. Неверието е безумие и самоунищожаване на човека. Само безумецът може да каже: „Няма Бог” (Пс. 13:1). Цялото творение свидетелства за съществуването на Бога и дори беглият поглед към творението непринудено води до Неговото търсене. Бог не налага признаването на Своето присъствие. Неговото приемане или отричане зависи от човека и се проявява като свободен акт.

Съдържание. Има вяра „от слушане” и вяра като лично общение. Първата зависи от разположението на човека, а втората идва като дар от Бога[2]. Християнската вяра се състои в приемането не на определени религиозни или нравствени истини, а на Откровението на троичния Бог в Христос. Тази вяра определя целия живот на християнина като личност. Като личност „по Божий образ” човекът открива истинското си Аз в личния Бог, Който се открива в Христос. Християнската вяра започва от приемането на истината, която Христос открива в света, и се изпълва в единението и общението с Него.

Изповядването на Христос. От друга страна, вярата в Христос е свързана с изповядването на Неговото име, и по-конкретно на Неговата смърт и Възкресението Му (вж. Рим. 10:9–10). Христос ясно говори за това, че ще бъде изповядван и отричан от хората: „И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен” (Мат. 10:32; срв. Лук. 12:8–9). Тези думи, които се изопачават в почти всички другоезични преводи на Новия Завет, имат съществено значение за правилното разбиране на изповядване на Христос. Изповядването на Христос става изповядване в Христос, а отричането от Него е външна или враждебна позиция. За да изповяда Христос, човек трябва да бъде в отношение и общение с Него, да участва в Неговия живот. При това от самото начало изповядването на християнската вяра се свързва с тайнството Кръщение, което прави човека член на Тялото Христово и го приобщава към Кръста и Възкресението на Христос.

Вярата и историята. Християнската вяра е тясно свързана с историята. Старият Завет свидетелства за невъплътеното откриване на Божието Слово, а Новият Завет явява Неговата въплътена икономия и присъствието Му като Човек в историята. Църквата, която запазва и предава откровението в Христос, в същото време потвърждава и неговата историческа истинност[3]. Това откровение се предлага чрез видими средства и исторически събития, но не се ограничава в тях, нито се затваря в настоящата реалност на света, а се разпростира отвъд нея и прави възможно преодоляването на света. Както Христос побеждава света като Човек, пребъдвайки в любовта на Отца и изпълнявайки Неговата воля, така и християнинът, като пребъдва в любовта на Христос и изпълнява Неговата воля, побеждава света (вж. Иоан 15:10; 16:33). По този начин християнската вяра става сила, която превъзхожда света и открива човека за нетварния божествен живот (вж. 1 Иоан. 5:4).

Опасността от фундаментализъм. Когато християнинът ограничи вярата до равнището на тварното, той ѝ придава условен характер или стига до фундаментализъм. Във втория случай за него абсолютното и непоколебимото е не тварното, а нетварното, което се обективира и отъждествява с неща, които са сетивни и достъпни за човешкото познание. Абсолютното и непоколебимото не се предлага като обект, нито е достъпно за познавателните способности на човека, а съществува като надсветовна и динамична реалност, която се доближава само чрез вярата. В крайна сметка всичко тварно ще отмине, за да се открие нетварното и непоколебимо Божие Царство[4].

Характерът на вярата. Тайната на Божието Въплъщение е показателна за характера на християнската вяра. Както при Въплъщението има видими и осезаеми елементи, чрез които се изразява свръхестествената и непостижима тайна, така и при явяването на Бога в по-общ смисъл има видими и осезаеми елементи, които водят до признаването на Неговата трансцендентна природа[5]. По този начин вярата, която изхожда от признаването на видимите дадености в Божието Откровение, води до духовния опит от личното явяване на Бога. Истината на християнската вяра се открива като истина на личното общение и личния живот, а познаването на тази истина е познаване на истинския живот.

Социалното измерение. Като лично отношение и единение с Бога вярата не се ограничава до светски схеми, което важи и за проявленията ѝ във всекидневния живот. В същото време вярата подхранва многообразни религиозни прояви и води до обективации и именно в това се крие опасността от нейното обективиране и формализиране. За да предотврати тази опасност, Преданието на Църквата предлага предпазни средства: на богословско равнище тя разполага с апофатизма, а на равнището на църковния живот се прилага принципът на икономията. Апофатизмът отхвърля всяко отъждествяване на богословските понятия със съответните светски понятия, с което насочва към дълбините на Духа, докато принципът на икономията отстранява непреклонността на закона и правилата, като по този начин запазва свободата на личността и духа на благодатта.

Вярата и знанието. Като тварна функция на човека интелектуалното познание се ограничава до тварната реалност, където са и неговите граници. Когато обаче става въпрос за нетварната реалност, за „истински Съществуващия”, тогава интелектуалното познание е напълно безпомощно[6]. Това познание също обективира и ограничава нещата, като по този начин затвърждава индивидуализма и усилва високомерието. Затова вярата е нужна в отношението на човека с Бога. Тя не отхвърля познанието, нито влиза в противоречие с него. Напротив, вярата създава нов тип познание, което оставя човека винаги отворен за това, което познава, без да го обективира или ограничава. Това знание съществува и се развива на равнището на свободата на Духа като екзистенциално общение; то е опитно познание и няма интелектуален характер. Затруднението днес. Интелектуалното познание предхожда вярата и може да се движи независимо от нея. Напредването в това познание не ограничава ценността на вярата. Простотата на вярата обаче е по-силна от естественото познание и логическите доказателства[7]. Днес човек изпитва затруднение, когато иска да върви напред в живота си чрез вярата, и това затруднение извира от самия човек. Съвременният човек обикновено се доверява само на разума си, защото по този начин той може да бъде приет от другите и да намира опора в настоящата реалност и в другите. Тварният разум обаче не може да проникне в нетварната божествена истина и това е напълно естествено, тъй като той не може да проникне дори в истината за творението. Колкото обаче и да е по-трудна вярата днес, толкова по-необходима става тя за човека, за да не загуби той Бога и истината.

Мястото на разума. Божието Откровение преодолява природните ограничения и се дарува като духовен опит чрез благодатта на Светия Дух. Църковните догмати имат за основа не рационални доказателства, а вярата[8]. Приемането на божественото Откровение и личното общение и единение с Бога е възможно само чрез вярата. Богопознанието не се затваря в тварния разум на човека, нито се обективира, а се поддържа живо и се разпростира безкрайно. Обратно, рационалният подход към отношението на човека с Бога води или до агностицизъм, или до лъжеусещането, че човек може да познае Бога обективно, т. е. да познае Неговата същност. Но след приемането на Божието Откровение, което се осъществява чрез вярата, се открива пространство за рационалното разработване и излагане на съдържанието на вярата.

Вярата и чудесата. Вярата върши и чудеса (вж. Мат. 17:20; Марк. 11:23), които са нужни не за вярващите, а за невярващите и прохождащите във вярата. Показателно е, че светците не търсят чудеса от Бога за себе си, а за другите. Чудеса стават във всяка една епоха. Въпреки че след разпространението на християнската проповед чудесата намаляват, това не означава, че Бог пренебрегва човеците, а, напротив, че ги почита[9]. Ограничаването на чудесата през периода на процъфтяването на Църквата може да се сравни с намаляването на благодатта в личния живот на вярващите след нейното първо осезаемо посещение. И в двата случая намаляването има за цел възпитанието и съзряването на вярващите[10]. „Знамения” и „чудеса” са били необходими при разпространението на Евангелието по света, но впоследствие били необходими само „знамения”, които да утвърждават вярата на християните. Тези „знамения” са на първо място делата на вярата, чрез които хората прославят Бога[11] (вж. Мат. 5:16); те са действената любов, която трябва да отличава християните (вж. Иоан 13:35).

Вярата и страхът Божий. Вярата в Бога ражда страха Божий, без който не е възможно богопознанието. Този страх, който е напълно различен от естествения страх от някакво предстоящо бедствие, се проявява чрез пазенето на заповедите и води до богопознание. Това познание не се ражда от страха, а е дар на Бога за човека, който се бои от Него и пази заповедите Му[12]. Познанието на Бога се съпътства от съзнанието за Неговата непознаваемост. Съчетаването на познанието на Бога и Неговата непознаваемост определя своеобразния начин, по който се развива християнската вяра.

Вярата и надеждата. Вярата е основата и движещата сила на християнския живот. „Понеже с вяра ходим, а не с виждане” (2 Кор. 5:7). Без вярата не е възможно развитието на другите две основни добродетели – надеждата и любовта[13]. Вярата е „основа на онова, за което се надяваме” (Евр. 11:1), и в този смисъл тя укрепва това, за което се надяваме, и го разглежда на онтологично равнище. Тя не просто признава истинността на това, което приема, а го преживява като нещо реално. Вярата напредва чрез надеждата и се изпълва в любовта, защото Сам Бог е любов. От друга страна, вярата е единствената гаранция за пътя, който християнинът следва. Нито един елемент от света и нито една логика не могат да докажат или да властват над истината за пътя на вярата. Човек е призван да приеме този път именно защото е пътят на истината, който в крайна сметка е Самият Христос[14].

Перспективата на вярата. Христос призовава човека към пътуването на вярата с надежда, „без никакво основание за надежда” (Рим. 4:18). Всяка мисъл, че християнският живот трябва да се предпочете, за да могат хората да бъдат щастливи на равнището на тукашната реалност или за да се намали социалното зло, ограничава неговата истинска перспектива и несравнимото му величие. Целта на този живот не е създаването на идеално обществено устройство в света, въпреки че, ако някога хората приемат Божията воля и съгласуват живота си с нея, светът може да бъде преустроен. Освен това там, където се полага искрено усилие да се живее християнската вяра, нейните плодове веднага се виждат. Целта на християнския живот се намира не тук, а в Царството Божие, което не се подчинява на света, а го съди и обновява. Божието Царство не се ограничава в историята, а я превъзмогва и разкрива истинския ѝ смисъл[15]. Перспективата на Царството Божие не води човека извън света, а го предпазва от неговата суетност.

Относителността на света. Подчертаването на суетността на света не означава пренебрегване на неговата ценност, а правилното му оценяване и правилно отношение към него. Много често в света като истина се приема лъжата, а като успех – измамата. През Средновековието, когато човекът разглеждал вселената геоцентрично, той изпадал в груби за неговата епоха заблуди, които смятал за очевидна истина. Нормално е човек да приема, че слънцето се върти около земята, когато вижда това с очите си, както и да твърди, че земята не се движи, когато с нито едно от сетивата си не може да усети нейното движение. Въпреки това истината опровергава сетивата. Така и човекът, който разглежда живота егоцентрично, изпада в заблуда. Не човекът, а Бог е извор и център на живота, а смисълът на този живот се открива само в близост до Бога.

Вярата и делата. Вярата се проявява чрез дела и без тях е мъртва (вж. Иак. 2:26). Такава мъртва вяра имат и демоните[16]. Делата проявяват вярата, а вярата утвърждава делата[17]. „Някои – казва св. Марк Подвижник, – макар да не спазват заповедите, смятат, че вярват истински. Други пък, спазвайки заповедите, очакват Божието Царство като полагащо се по дълг. И едните, и другите обаче се разминават с царството Божие”[18]. В крайна сметка спасението или гибелта на човека зависи от неговата вяра или от неверието му към Христос, Който оправдава човека на Кръста. Добрите дела не са средство за откупване на спасението, а естествен израз на вярата. Не може човек да вярва в Бога и да мрази ближния си. Този, който мрази, не може да има отношение с Бога, Който обича всички. Мярата за любов към ближния разкрива и мярата на вярата[19]. Освен това сами по себе си делата на човека нямат толкова голяма тежест, че да доведат до вечното му спасение или до осъждане. Свети Марк Подвижник подчертава, че когато в Свещеното Писание се казва, че Бог ще отплати на всеки според делата му, се имат предвид не делата, достойни за геената или Царството, а делата на неверие или вяра[20]. Делата на човека се оценяват според свободния избор и целта на човека[21]. Освен това Бог иска от човека не само дела, но и достоен свободен избор[22].

Вярата и доверяването. Вярата в Бога се изразява преди всичко като доверяване Нему. Тя се крепи върху приемането на Бога като Творец и Промислител на света. Как е възможно Бог, Който промисля и се грижи за света, да бъде безразличен към човека, който е най-съвършеното Му творение? „Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат; а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях; и ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци!” (Мат. 6:28–30). „Не две ли врабчета се продават за един асарий? И ни едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всички преброени; не бойте се, прочее: от много врабчета вие сте по-ценни” (Мат. 10:29–31). Чрез доверяването си на Бога християнинът може да посрещне най-големите страдания и най-жестоките изпитания, най-големите трудности и неблагоприятни условия в живота си с дръзновение и доверие в Неговите истинни обещания[23]. Като познава божествената любов и осъзнава безсилието си да различи наистина полезното за него, той се доверява на Бога. Вярата се проявява не само като доверяване, но и като послушание към Бога, което намира израз в пазенето на Неговите заповеди.

Из Християнска етика II том на проф. Георгиос Мандазаридис, Омофор, 2013, превод: Константин Константинов

Бележки

[1] „Понеже вярващият, че Бог е творец на всичко и че е създал всичко от небитието (…) остава в свойствените ни предели, щом признава Твореца” (Св. Симеон Нови Богослов. Богословско слово, 2, 219–220. – SC 122, с. 146).

[2] Вж. Св. Йоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра, 4, 10. – PG 94, 1125¢–28a.

[3] „Защото ние ви явихме силата и пришествието на Господа нашего Иисуса Христа, не като следвахме хитро измислени басни, а като станахме очевидци на Неговото величие” (2 Петр. 1:16).

[4] „Още веднъж Аз ще потреса не само земята, но и небето”. Думите: „още веднъж” означават, че колебливото, като сътворено, ще се измени, та да пребъдва неколебливото” (Евр. 12:26–27).

[5] Вж. Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἐπιστολή Β’ πρὸς Βαρλαὰμ, 22. ⁄⁄ Συγ- γράμματα. Τόμ. 1, σ. 273.

[6] „Защото истински съществуващото е същинският живот, а то е недостъпно за познаване. И щом животворящата природа превъзхожда знанието, онова, което се постига, по никакъв начин не е живот. Което пък не е живот, няма такава природа, че да го предоставя” (Св. Григорий Нисийски. За живота на Моисей. – PG 44, 404С).

[7] „Понеже изумлението пред най-великите неща не намалява, дори да бъде открит начинът, по който са станали, а ако не бъде открит, нека простотата на вярата бъде по-силна от доказателствата на ума” (Св. Василий Велики. Шестоднев, 1, 10. – PG 29, 25a).

[8] „Вярата, а не доказателството, предшества благочестивите учения” (Γρηγορίου Παλαμᾶ. Διάλεξις μετὰ Γρηγορᾶ, 4. ⁄⁄ Συγγράμματα. Τόμ. 4, σ. 197).

[9] Вж. Св. Йоан Златоуст. За Петдесетница, 1. – PG 50, 459–460.

[10] Вж. Св. Йоан Златоуст. Върху Акила и Прискила, 2, 2. – PG 199.

[11] „Но дали има нужда от знамения и чудеса, за да се покаже и утвърди истината на проповедта? – От знамения, а не от чудеса, има нужда при приелите словото, ако твърдо са повярвали. Но от какви? – От такива, които произтичат от делата” (Св. Григорий Палама. Омилия 18. – PG 151, 248А).

[12] „От вярването се ражда страхът Божий. И когато се съпътства от дела и малко по малко възходи в стяжение, ражда духовното знание (…) Но не страхът Божий ражда това духовно знание (…) а самото това знание допринася за действеността на страха Божий” (Ἰσαὰκ Σύρου. Λόγος 18. Ἔκδ. Ἰ. Σπετσιέρη, σ. 65).

[13] Вж. Св. Максим Изповедник. Писмо 2. – PG 91, 396b. В гръцкия текст е използвана думата ὑπόστασις, която има онтологичен смисъл и в случая може да се преведе като ’основа’. Преводът на ипостас като ’жива представа’ предава на вярата изключително психологическо значение, което не отговаря на смисъла на текста. (Б. р.)

[14] „Аз съм пътят и истината и животът” (Иоан 14:6).

[15] Вж. Ἰσαὰκ Σύρου. Λόγος 65. Ἔκδ. Ἰ. Σπετσιέρη, σ. 259.

[16] „И бесовете вярват, и треперят” (Иак. 2:19).

[17] Вж. Св. Йоан Златоуст. Омилия върху Битие, 13, 4. – PG 53, 110.

[18] Св. Марк Подвижник. За смятащите, че ще се оправдаят с делата си, 17. – PG 65, 932d.

[19] Вж. Св. Симеон Нови Богослов. Химн 17, 311–316. – SC 174. Париж, 1971, 34–36.

[20] Вж. Св. Марк Подвижник. За смятащите, че ще се оправдаят с делата си, 21. – PG 65, 933ab.

[21] „Понеже Божият съд се вглежда не само в това, какво става, но и с каква цел се прави” (Св. Максим Изповедник. Глави за любовта, 2, 37. – PG 90, 996d).

[22] Вж. Св. Йоан Златоуст. Омилия върху Послание до римляни, 17. – PG 61, 557–558.

[23] „Ето това е вярата – когато човек зачита възвестеното от Бога, макар и незримо за тези телесни очи, като по-достоверно от зримото и предстоящо пред очите ни” (Св. Йоан Златоуст. Катехези, 8, 6. – 50, с. 251).

Коментари

коментара