Хулата срещу Светия Дух
Как да разбираме Христовите думи от стиховете 31 и 32 на глава 12 от Евангелието според Матей? Тоест съществува ли някакъв грях, който да е непростим, след който да няма покаяние (ср. 1 Йоан. 5:16-17; Евр. 6:4-6)?
Според тези евангелски стихове Христос произнася следните думи: Всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости на човеците; и ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости; но ако някой каже против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят (Мат. 12:31-32). Тези думи са отговорът на Христос на констатацията на фарисеите, че Той прогонва бесовете с помощта на Веелзевул, бесовския княз (Мат. 12:24).
Христос изгонва бесове и лекува болни, това е очевиден факт, който не може да се отрече. Впрочем фарисеите, без да отричат това фактическо състояние, се опитват да го обяснят по друг начин: да, той прави всичко това, но с бесовска сила. Господ Христос отговаря с дълъг отговор на този упрек. Между другото, Той казва:
И ако Аз изгонвам бесовете чрез Веелзевула, синовете ви чрез кого ги изгонват? Затова те ще ви бъдат съдии. Тук Господ напомня, че и Неговите ученици, евреите, изгонват бесове и лекуват болни и така проповядват Царството небесно (Мат. 10:7-8). А сам Иисус Христос с Божия Дух изгонва бесовете, което значи, че в Негово лице е дошло Царството Божие (Мат. 12:28). Той е предсказаният от пророк Исая Раб, избраният, върху Когото Бог ще положи Своя Дух (Мат. 12:18). Хулейки Христовите дела и приписвайки ги на бесовете, а не на Духа, фарисеите не извършват нищо по-малко от хула срещу Дух Свети, Който чрез Христовата личност проявява Царството Божие в света, нарушавайки тоталитарната реалност на природата, която се проявява чрез болест, немощ и смърт. Хулата срещу Сина Човечески може да се прости поради слабостта на хората да разберат великата тайна на Божията проява в един Човек, Иисус от Назарет, но такава хула не бива да бъде окончателният отговор, който човек дава на Евангелието. Колкото и да се хули Син Човечески, съществува пространство Неговата личност да бъде видяна и от друга перспектива, която дава възможност за покаяние и прошка.
Хула срещу домостроителството на спасението
Между другото, ако онова, което Христос прави, се свърже с бесовската сила, и Духът, чрез Когото Той изгонва бесове, се обяви за Веелзевул, бесовския княз, ще бъде казана и последната дума, ще бъде произнесен и последният съд и с това ще бъде изразено окончателно мнение, което няма да може да се прости. Следователно става дума за едно тълкуване на Христовата личност и на Духа, чрез Когото Господ изгонва бесовете, което е толкова изкривено, че всяка промяна на мисленето е невъзможна, а с това и прощаването на този грях. Заема се една вътрешна позиция към Христовото дело, която е неизменна и поради това непростима. Не става дума за това, че Бог не може да прости някой грях, а за това, че заеманата позиция спрямо Христовото Евангелие е до такава степен изкривена и крайна, че не оставя място да промяна и покаяние. В този случай хулата срещу Духа е хула срещу цялото домостроителство на спасението, което се провъзгласява за лъжливо и бесовско, и се отрича неговото божествено измерение.
Такова разбиране би могло да се изведе от самия текст. В историята на тълкуването този текст в рамките на догматическото учение на Църквата е известен като locus de blasphemia Spiritus Sancti. У светите отци това място е разтълкувано главно в рамките на триадологията. Свети Атанасий Велики смята, че фарисеите са представители на всички онези – нехристияни, евреи, еретици – които отричат Христовото Божество. Подобно разбиране се среща и у свети Кирил Александрийски и свети Василий Велики. По-различен подход към текста имат Ориген и блажени Августин. Според Ориген хула срещу Духа е отпадането от вярата, каквото е изразено, както той смята, в Евр. 6:4-6 или 1 Йоан. 5:16. Според блажени Августин хулата срещу Духа е също така отпадане от вярата, тоест отсичане на самия себе си от Източника на благодатта и опрощението.
Древните тълкувания се движат главно в тези две рамки: 1) триадологична, отнасяща се до отричането на Христовото Божество, при което свети Атанасий се насочва срещу арианите и по-късните духоборци. Силата на това тълкуване е в това, че от евангелския текст ясно се вижда, че фарисеите, тоест нехристияните, са тези, които хулят Христос. В известен смисъл отричането на Христовото Божество идва или от онези, които са извън Църквата, или от онези, които със своите еретически учения са се отделили от Църквата, и 2) еклисиологична, чрез отпадането от вярата, което се среща у Ориген и блажени Августин. Това тълкуване е по-проблематично, тъй като поставя хулата срещу Духа вътре в християнската общност, което не съответства на намерението на текста, в който фарисеите са онези, които хулят Духа. Това тълкуване също има своя исторически контекст и у Августин, например, представлява опит хулата срещу Духа да се разтълкува като отпадане от едната Христова църква, отнасящо се предимно за донатистите, срещу които пише отецът. Дори Августин, за да остане верен на своето – еклисиологично – тълкуване, изрично твърди, че фарисеите не са съгрешили с хула срещу Дух Свети. И в едното, и в другото тълкуване хулата срещу Духа е непростим грях, тъй като представлява или оспорване на ключовото учение на Църквата, или пък отпадане от църковната общност. И в двата случая грехът е непростим, макар и да има надежда, че еретиците и разколниците ще се покаят и ще се върнат в църковната общност.
Непростим грях
Тук се поставя един ключов богословски въпрос: съществува ли непростим грях? Ориген, както видяхме, се е опитал да свърже цитата за хулата срещу Дух Свети като непростим грях с още две места от Новия Завет, където се говори за невъзможността за второ покаяние (Евр. 6:4-6), съответно за грях за смърт (1 Йоан. 5:16). Заедно с нашето място в Евангелие от Матей това са двете единствени места в Новия Завет, които говорят за непростимостта на някой грях. Както се вижда, всичките три места не говорят за това, че Бог не може или не иска да прости някой грях, а за това, че изповядването на определени възгледи довежда човека до такова състояние, което намалява възможността за покаяние и същевременно до състояние на отричане на общението с Бога. Ако пък човек не желае, не иска общение с Бога и ближните, той пребивава в „непростим грях”. Това е последица от свободния избор. И трите новозаветни текста тематизират този проблем на различни нива и, което е интересно, нито един от тях не дава ясен отговор какво конкретно трябва да се разбира под „непростим грях”, „грях за смърт” или „невъзможност за второ покаяние”. Това показва внимателността на светите писатели в разсъжденията за това какво е смъртен грях, внимателност, която е следствие от смирението и смиреното въздържание да се разсъждава за това, което е привилегия на Единия Бог, истински и окончателен Съдия.
И така, цитираните новозаветни стихове не дават ясен отговор на този въпрос, с което оставят място за богословски догадки. Изглежда, те имат повече педагогическа, отколкото догматическа функция. Повече биха могли да се възприемат като грижа, отколкото като заплаха. Хулата срещу Духа в Евангелие според Матей е не отхвърляне на Христос като Месия, а идентификация на Неговите дела, извършвани от Духа, с делата на Веелзевул, бесовския княз. Такава позиция е непростима, тъй като прави покаянието по-трудно. Грях за смърт е отхвърлянето на реалната телесност на Иисус Христос, което по-нататък води до прекъсване на църковното общение, защото нарушава основата за общуване в любов (1 Йоан. 2:19; 4:1). Свети апостол и евангелист Йоан не прецизира какво точно е грях за смърт, само казва, че общността не трябва да се моли за онзи, който се намира в него (1 Йоан. 5:16). „Невъзможността за повторно покаяние” е повече напомняне за оставане във вярата, отколкото заплаха (Евр. 6:4-6). Във всеки случай в целокупния Нов Завет надеждата, че Бог прощава и ще прости греховете, надделява над всеки страх, че човекът е безвъзвратно изгубен и отчужден от Бога. Благата вест (Евангелието) е вест за човека, че Бог безусловно го обича: Но във всичко това одържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби. Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ (Рим. 8:37-39). I www.pravoslavlje.rs
Превод: Татяна Филева
