Църквата вече не е същата?
Все по често ни се налага да чуваме: „Ех, днес Църквата вече не е тази, в която дойдох преди десет (двадесет, тридесет и прочие) години! Ех, как беше по-рано, ех…“. Естествено, следва повече или по-малко аргументиран опит да ни се докаже колко по-хубаво е било преди. Със сигурност, заемащите такава позиция имат лични причини и претенции към църковния живот. Но е ясно, че нямаме за цел да ги разглеждаме една по една. Но съществува една обща грешка, която, според мен, заслужава нашето внимание…
За Църквата няма такова идеално време, в което тя би искала да се върне. Ние смятаме, че златният век е останал някъде в миналото и споменът за него не ни позволява да възлагаме надежди на днешния ден, понеже сме се отдалечили от идеала. Много от нас са убедени, че най-хубавото време в историята на Църквата е онзи кратък отрязък от историческото време, когато Господ е ходил по земята и е разговарял с хората, изцелявал ги и е и е вършил чудеса. И че колкото повече се отдалечаваме от това време, то толкова по-лошо става за общината от верни. Други пък са на мнение, че това е епохата на ранното християнство, изобилстваща от подвизи на мъченици и изповедници…
В този подход има някаква логика, но според мен тя не е свързана с времето, а с рязкото увеличаване на броя на християните. Та нали тогава в Църквата е имало дванадесет апостоли, после са станали седемдесет. Чак след време по стъпките на Христос са тръгнали хиляди, десетки хиляди, милиони… Естествено, колкото повече хора има в Църквата, толкова по-сложна става поддръжката, ако използваме езика на социологията, на средното нравствено ниво на християнската община. Ясно е, че не всички християни могат да бъдат такива самоотвержени и дръзновени, както Дванадесетте. Нека не забравяме, че дори сред тях вече е имало един предател. Затова и въпросът не е във времето и неговата близост до евангелските събития.
Същността не е в това, че в живота на Църквата някога е било друго, а в това, че самият този живот се изгражда по друга, нечовешка логика. Той се изгражда върху светостта на Бога, а не върху достойнствата на хората. И светците, като най-убедителни причастници на тази Божия святост, не са по-малко свети, когато не са живели в епохата на ранното християнство. Нали не мерим светиите по „тежест“ — Василий Велики или Теофан Затворник, Йоан Златоуст или Йоан Кронщадски. Нима можем да си позволим да твърдим, че преподобният Серафим Саровски, живял близо до XIX век, не може да бъде сравняван с преподобния авва Доротей, живял през VI век? Във всеки един момент в живота на Църквата има и свети и несвети, и „несвети светии“. Защо? Защото в Църквата няма и не може да има идеално време.
Евангелието точно ни казва, че Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки (Евр. 13:8). И не е важно ние колко сме близо до времето, когато Той е ходил по земята или когато са живели великите християнски подвижници. Христос ни е еднакво близък. Митрополит Антоний Сурожки твърди, че всяка християнска община трябва да бъде такава, че да може „сама да напише Светото Писание, да го проповядва на основата на собствения си опит, да му даде начало, да го роди“. Присъствието на Христос в живота ни е единствената ни опорна точка във всяка една епоха, във всеки един миг от нашия живот.
Господ, давайки ни тайнството Причастие и по този начин оставайки с нас, е създал Своята Църква и със Своето Възкресение ни е дарил победата над смъртта и греха. Той ни е позволил още тук, на земята да станем причастни към тази победа. Христос е казал, че ще създаде такава Църква, която дори портите адови няма да могат да преодолеят. Но щом дяволската сила не е способна да разруши Църквата, то това не по силите и на нито един човек – нито отвън, нито отвътре.
Да, недостатъците на християните могат да повлияят на авторитета на Църквата. Но те не могат да повлияят на нейната Истина. Това не означава, че трябва да се примиряваме с действително съществуващите проблеми и да приемаме за нормално това, което не ни е потребно. Но да не се примиряваме не значи от критици да се превръщаме в критикари.
В търсенето на идеалното време и в негодуванието спрямо несъответстващите на идеала съвременници има някаква детска наивност. Лошо ли е това? Едва ли… Неслучайно Христос ни дава за пример детето и неговото светоусещане. Признавам, че и аз, който дойдох в Църквата вече като възрастен, мислех по същия „детски“ начин. Но важното е с времето всяко едно дете да успее да порасне.
В детството всички ние вярваме, че нашите родители са най-умните, най-красивите, най-добрите. Когато растем, за съжаление, разбираме, че това невинаги е така, че и те могат да грешат, да не разбират, да не умеят. Същото се случва и по отношение на Църквата: пораствайки, виждаме, че животът е по-сложен, отколкото сме си го представяли, че, за съжаление, се срещат и недостойни свещеници и недостойни миряни. А ние самите дали винаги сме достойни?
Когато разберем, че нашият баща не е най-силният, ние не бягаме от къщи, не спираме да го обичаме, не започваме да си търсим друг баща, нали? Дори само затова, защото просто друг няма. Както няма и друга Църква. | foma.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
