Швейцарският кръст срещу мюсюлманското минаре

За референдума в Швейцария, по време на който хората гласуваха за забрана на минаретата, писаха много медии. Мнозинството от коментаторите виждат в този факт от политическия живот на малката, но доста влиятелна държава разкол в традиционната концепция за ценностите на западната цивилизация, формулирани от европейските мислители още през епохата на модерна.   

Пряката демокрация срещу европейските ценности?

От едната страна на барикадите се оказа западното разбиране за демокрацията като вид политическа система, при която за единствен легитимен източник на властта в държавата се признава народът, който упражнява властта си под формата на пряка или непосредствена демокрация, когато управлението на държавата се осъществява пряко от народа, т.е. когато се извършва непосредствено правотворчество от страна на народа. При това традиционните културни и духовни основи на европейската цивилизация, базирана върху ценностния фундамент на обществената толерантност, правата на човека, индивидуалната и религиозната свобода, влиза в антагонистични противоречия с пряката демокрация. От примера на неотдавнашния швейцарски референдум виждаме, че необузданото прилагане на пряката демокрация в една отделна взета страна е способно като някакво заплашително “enfant terrible” да разруши или съществено да трансформира априорните базисни ценности на самата западна цивилизация. Оттук възниква един закономерен въпрос: вписва ли се един такъв тип “швейцарска” демокрация в западния цивилизационен проект, за чието експортиране във всички без изключение държави по света, в това число и посредством “хуманитарни интервенции”, с такъв зрелищен пафос призоваваха американските неоконсерватори?

Този въпрос може да се формулира и така: може ли демокрацията, разбирана като абсолютно народовластие, свободна волеизява на народа при приемането на политически и правни решения да бъде приоритетна като ценност сама по себе си, без да е свързана с другите значими фундаментални ценности в контекста на цивилизационната идентичност на обществото?

Европа помни историческия урок на “народната демокрация” през 1933 г. на изборите в Германия, когато национал-социалистите успяха да убедят мнозина германци, че основната ценност на германския народ като "völkisches Volk" (нем. "народeн народ", тук се употребява в шовинистичен смисъл) е самият той и свободата на волеизявата му като политически акт не може да се ограничава от никакви културни, правни или религиозни принципи, заложени в основата на западната цивилизационна идентичност, като например библейските заповеди. Нацистка Германия, разбира се, беше екстремен случай на ценностен разкол в западната цивилизация, преодолян в сравнително кратък срок – 12 години вместо мистически бленувания хилядолетен германски райх. Нещо като фарсова реинкарнация на нацистката трагедия в духа на "völkisch" се случи в Европа едва в края на миналия век в Австрия, когато дяснорадикалната екстремистка Австрийска партия на свободата на Хайдер получи 27% от гласовете на избирателите и в съюз с Австрийската народна партия, правоприемник на довоенните австрофашисти, формира коалиционно правителство. Последвалият оглушителен политически скандал в Европа и политическият бойкот на Австрия от страна на 14 държави – старите членки на ЕС, погаси конфликта на “народната демокрация” с европейските ценности в изключително кратки срокове – месец след създаването на “демократичната” коалиция Хайдер беше принуден да напусне лидерския пост на своята партия, а впоследствие да напусне изобщо редовете й и да създаде нова партия – Алианс за бъдеще на Австрия. Този австрийски трагикомичен казус само потвърди поговорката, че историята се повтаря два пъти – един път като трагедия и втори път като комедия.

Но как да интерпретираме от културологическа и политологическа гледна точка швейцарският референдум за минаретата? На пръв поглед това е просто поредното звено в ценностния разкол на западната цивилизация, типичният избор между западна либерална идея за правата на човека и религиозните свободи, и някакъв национално ориентиран концепт за “народността”, предполагащ наличието на естествен имунитет на здравата нация срещу вредните влияния на чуждата култура. Въпреки че дяснорадикалната Швейцарска народна партия (ШНП), инициатор на референдума, вижда себе си като последна алтернатива и има много поддръжници сред десния истеблишмънт из целия свят, в това число и в Русия, същността на швейцарския казус все пак не лежи на повърхността и изисква по-дълбок политологичен и културологичен анализ от страна на експертната общност. 

Швейцарските минарета в контекста на борбата на цивилизациите

За съжаление, руските политически аналитизатори, коментирайки това значимо събитие в европейския политически живот, не видяха едно много важно обстоятелство: забраната за строителство на минарета в Швейцария от гледна точка на швейцарската държава не може да се интерпретира нито като решение само от областта на религиозния живот в страната, нито като чисто политическо решение в рамките на действащата политическа система в страната. Тук не става дума за религиозно мотивирано преследване на мюсюлманите като представители на ислямската религиозна традиция – това е очевидно за всеки, който е поне малко запознат с културата и манталитета на швейцарците. Швейцария не може да бъде обвинявана в религиозна нетърпимост, защото тази страна е една от най-секуларизираните в Европа. При мнозинството от населението отсъства всякакъв интерес към религиозния живот, който се смята за участ на неуспешните в икономически план трудови емигранти-чужденци и родилите се в Швейцария представители на националните малцинства — т. нар. secondo (итал. "втори"), т.е. второто и следващите поколения чужденци. Ето защо представителят на ксенофобската ШНП не хитрува, когато отрича религиозната мотивация на инициативата на своята партия, казвайки: “Ние не сме против исляма, но ако мюсюлманите искат да издигат у нас минарета, това значи, че те искат да останат тук. А ние не желаем това”. Минаретата и самият ислям не са интересни за швейцарците. Те са религиозен символ само за мюсюлманите. За швейцарците те са символ на присъствието на хора, които не се ползват с тяхната симпатия поради стремежа си да останат в страната за повече време, отколкото изискват трудовите им договори: “мавърът си свърши работата, мавърът може да си ходи” (известна сентенция от Шекспир – прев.). Дискусията между ШНП и мюсюлманите прилича на диалог между глухи. “Минарето е политически символ”, казва депутатът на швейцарския парламент от ШНП Улрих Шлюер. ”Ако вие ми кажете, че ще забраните всички религиозни символи във всички религиозни сгради, тогава това няма да е проблем за мен. Но ако вие казвате, че забраната ще засегне само мюсюлманите, но не и християните, евреите и сикхите, това е проблем, защото е дискриминация”, казва ръководителят на Форума за прогресивен ислям Илхам Манеа. За представителите на ислямската религия, правозащитниците или специалистите-религиоведи минарето е религиозен символ, но за секуларизираната швейцарска десница той е само политически символ. Повечето швейцарци са отпаднали от своята религиозна традиция – християнството. В тази извънрелигиозна обстановка те се чувстват уютно. Изведнъж в тяхната страна се появява една чужда религиозна традиция – ислямът, тревожейки секуларизираните бюргери с исканията си за уважение към мюсюлманските религиозни символи. Швейцарците, много обичащи да пътуват из целия свят, биха се отнесли с дължимото уважение към религиозните символи на ислямските страни по време на посещението им; но когато тези символи се появяват в тяхната собствена страна, реакцията става друга.

Затова народът с най-ярко изразена в Европа традиция на пряката демокрация възприема религиозните и културните символи на ислямската традиция в чисто политическа плоскост и реагира на това посредством най-традиционния метод и политически инструмент на пряката демокрация – референдума.

Но дали прецедентът с минаретата в Швейцария действително има характера на чисто вътрешнополитическо решение на народа и е изключително вътрешен суверенен проблем на швецарската държава? Да не би ислямските религиозни символи да са били винаги в кръга на политическите проблеми на Швейцария, още от времето на клетвата на бащите-основатели на Швейцарския съюз на ливадата Рютли през 1291 г.? Парадоксът е в това, че след референдума в конституцията на страната ще бъде внесена поправка, забраняваща именно и само строителството на минарета. Но всеки специалист по конституционно право ще каже, че това е невероятен правен абсурд, насочен срещу само една религиозна традиция или, ако трябва да сме точни, срещу само една световна цивилизация. Та нали тук става дума не за поправка в швейцарската конституция, засягаща традиционните въпроси на държавното устройство – например разграничаване на пълномощията на швейцарския Бунд (федералния център) и кантоните (членовете на швейцарската Конфедерация) и дори не религиозната политика на държавата, изразена във вид на общи принципи и правни норми. Една поправка от този род би гласяла: ”в Швейцария не се допуска строителство на високи култови сгради”. Такава една формула би била не само юридически грамотна, но и политически коректна. Но в швейцарската конституция ще бъде записано нещо съвсем друго – че са забранени само минаретата! Това не е ли дискриминация на едно религиозно малцинство, като имаме предвид, че в повечето европейски страни строителството на минарета е разрешено от закона? От правна гледна точка – да, несъмнено, и исковете на мюсюлманските организации вече са постъпили в Страсбург, в Европейския съд по правата на човека, тъй като според повечето юристи-международници тук се нарушават чл. 9 и чл. 14 на Европейската конвенция по правата на човека, гарантиращи религиозната свобода и забраната на всякакви форми на дискриминация.

Но как този феномен може да бъде разбран от политолозите и философите, чужди на тези юридически колизии? От културологична гледна точка е напълно очевидно, че забраната на минаретата в Швейцария е казус, в който борбата на цивилизациите се вижда в чист вид. Този случай е пореден комплимент за гения на починалия преди около година Самюел Хънтингтън, който още навремето предсказа, че бъдещите конфликти ще възникват не на национална, а на цивилизационна почва.

В казуса с швейцарските минарета става дума не за емигранти-турци или емигранти-араби, а за мюсюлманите като такива, и новата поправка в щвейцарската конституция се базира върху тази даденост. В тази връзка е интересно да отбележим, че обикновените швейцарци в последно време практически са престанали да идентифицират представителите на мюсюлманските народи по национален признак. Вместо това те използват изрази като “мигранти-мюсюлмани” или просто “мюсюлмани”. Буквално няколко дни след референдума за минаретата аз беседвах с една абсолюно толерантна швейцарка, която по нейни собствени думи е за солидарност с представителите на чужди култури и за помощ в интегрирането на емигрантите в Швейцария. Но ето че няколко дни преди референдума дъщеря й станала жертва на много неприятен инцидент, в резултат на което тази толерантна швейцарка се отказала да гласува, за да не изневери на своите убеждения. Десетгодишната дъщеря, играла мирно на детската площадка, била нападната от неин връстник – ”мюсюлманин”, който я ударил с крак в лицето. На въпроса “защо?” той отговорил ”искаш ли още?”. При това политкоректната и толерантната майка особено подчертаваше мюсюлманската идентичност на “малкия агресор”, абсолютно игнорирайки неговата социална или национална идентичност.

Говорейки за емигрантите от ислямските страни, швейцарците постоянно подчертават слабата им интеграция в обществото и заетостта им предимно в сферата на нискоквалифицирания труд. Този образ на емигранта се пренася автоматично и върху тяхната религия. Ето защо не е учудващо, че в нито един кантон мюсюлманските общини не можаха да получат статут на субект на публичното право, т.е официално те не се признават като религиозна организация на държавно ниво. Ислямските организации имат само статут на частни съюзи, на които е забранено да апелират към нормите на ислямското религиозно право – шериата, за разлика, например, от съвсем малобройната юдейска община в Швейцария, имаща в шест швейцарски канона статут на субект на държавното право.

От друга страна, ако по отношение на референдума за минаретата швейцарците се проявяват като единна нация, то тяхната пряка демокрация вече не служи на високата цел – обществената солидарност на всички жители на Швейцария и качествената интеграция на емигрантите в тяхното общество. Тя е средство за разделяне на постоянно живеещите в тази страна хора по цивилизационен признак. В този смисъл е много любопитен един коментар относно забраната за швейцарските минарета: “Мюсюлманите си мислеха, че вече са станаха европейци в Швейцария. Сега швейцарците им посочиха тяхната истинска идентичност”.

Швейцария и глобалисткият проект на ЕС

Казусът Швейцария е много интересен и в контекста на взаимоотношенията на тази държава с политическия проект за европейска интеграция на базата на Европейския съюз. Въпреки че Швейцарската конфедерация, придържаща се към политическата концепция на абсолютния държавен суверенитет, отказва категорично да се обвързва юридически с Евросъюза и да му делегира каквито и да било държавни пълномощия, тя, от друга страна, винаги подчертава своята съпричастност и неразривна връзка с европейската и западната култура и политическата ориентация на ЕС.

През последните 15 години Швейцария сключи двустранни договори с ЕС, базиращи се върху декларираните от швейцарската държава общи европейски цивилизационни ценности, които ще доведат до по-тясна икономическа интеграция на Швейцария с ЕС, но при наблягане върху специалното право за политически суверенитет на Швейцарската конфедерация като страна, която не е членка на ЕС. Докато страните-членки на ЕС вече са предали 70% от своите държавни пълномощия на Еврокомисията, Швейцария, свързана с ЕС чрез двустранни договори за дълбока културна и икономическа интеграция, се опитва да бъде равноправен политически партньор на европейския великан.

Разбира се, това равноправие не е нищо повече от илюзия и творците на европейското единство и новата европейска идентичност прекрасно разбират това. В глобалисткия европейски проект идеята за абсолютния суверенитет на малките държави – такива като Швейцария – ще се оценява винаги като нещо относително и второстепенно, изгубило завинаги своята абсолютна ценност. Но западните глобалисти няма и да отблъскват своите по-малки швейцарски братя с тяхната концепция за “народен суверенитет” и пряка демокрация, придаващи на европейската идентичност привлекателния колорит на “цъфтяща сложност”..

Отношението на Европа към швейцарската пряка демокрация
Историята на швейцарската народна демокрация, още от времето на легендарния герой-патриот Вилхелм Тел и селските войни против хабсбургските рицари, е имала винаги отбранителен характер. Тя не е претендирала нито за общоевропейско приложение подобно на Наполеоновия и Хитлеровия проекти, нито за експанзия в страните от третия свят. За разлика от повечето европейски страни Швейцария никога не е имала колонии и винаги е спазвала стриктно политиката на неутралитет.

По този начин швейцарската политическа мисъл никога не е представлявала конкуренция за големите европейски страни като Германия, Франция и Великобритания, играещи непрекъснато глобални идеологически игри и ориентирани към експорт на своите “демократични” проекти на местния европейски или световния политически пазар. Швейцарският модел не е създавал никакви проблеми за Европа в миналото и безусловно няма да стане проблем и днес. Той няма никакви претенции да бъде алтернативен проект на европейския експанзионизъм. Той е само субсидиарен европейски концепт, политическо творчество на един малък народ.

Затова е напълно очевидно, че екзотичната пряка демокрация на Швейцария няма да бъде подложена на пряка политическа анатема и няма да бъде погазвана със сила от архитекторите на новата европейска идентичност, защото този остарял и консервативен за съвременния глобализъм политически модел не конкурира с основния европейски проект, а дори се осъществява в рамките на “цивилизационната” демокрация на Запада, т.е. в рамките на един политически модел, в който демокрацията може да се използва като инструментг за налагане на западните цивилизационни ценности и борба “по демократичен път” с ценностите на другите цивилизации, в случая с ислямската цивилизация.

Изключително вътрешният характер на швейцарската пряка демокрация просто подчертава в още по-голяма степен релативисткия характер на западните ценности, защото на всекиго е ясно, че такива инструменти на западната цивилзация, каквато е пряката демокрация, действат само върху ограничената територия на малките страни-нечленки на ЕС, а плодовете на непосредствената демокрация, каквато е забраната на минаретата, касаят само конкретни “враждебни” цивилизации, т.е. изначално нямат отношение към глобалистките модели на “общочовешките ценности”.

Поради усилията на техните създатели и пропагандисти цивилизационният релативизъм на такива западни ценности, каквито са “демокрацията” и “правата на човека”, не е очевиден за всички. Но по същество за Запад те не са ценност сами по себе си, а само средство за конституиране на цивилизцационната идентичност и инструмент за експанзия на западната цивилизация, което проличава при тяхното съвременно изключително експортно прилагане в политическата борба срещу всички световни цивилизации-конкуренти на Запада. | bogoslov.ru

Превод: Андрей Романов

Коментари

коментара