Шизофреничният характер на егоцентризма
Човекът в нашата епоха живее в условия на „шизофренично самоотчуждение“, тъй като (поради своята душевно-духовна непреклонност) егоцентричният индвид има абсолютни идеи, непоклатими аргументи, неизменни позиции, твърда съпротива. Той е индивид, който „по никакъв начин не се променя“, „знае всичко“, „винаги е прав“ и „никога не греши“!
Тези непоколебими позиции на егоцентричния човек формират шизофренично съпротивление, което прекъсва всяка негова комуникация с околните. Защото, ако човек има такава убеденост за начина, по който действа и реагира, той автоматично затваря вратите за междуличностните отношения с другите лица. Това несъмнено означава, че въпреки останалата негова „щедра“ социалност, той се изолира в своето аз.
Но в кое негово аз?
Структурата на шизофреничен егоцентризъм ни дава представа за раздвоението, което Ерих Фром подчертава в много свои съчинения. Той акцентира върху пропастта между нашето автентично и нашето лъжливо аз. Навярно неговият най-положителен принос към решението на основните проблеми на човека се състои в следното: в неговия опит да помогне на съвременния човек да се върне към своето автентично аз. Фром категорично заявява, че съвременният човек е отъждествен със своето лъжливо (егоцентрично постъпващо) аз. Следователно изолирането на този човек в неговото егоцентрично поведение означава едновременно изолиране от неговото аз и от неговото обкръжение. Това двойно изолиране затвърждава основно (както и „психиатрично“) шизофреничния характер на егоцентричния индивид, който се изразява по абсолютен начин.
Когато един такъв човек си постави въпроса „Кой съм?“, той (естествено) отговаря „Аз!“ („Εγώ“) Но това „Аз“ се преживява в неговата абсолютна величавост. Във всеки случай егоцентрично шизофреничният човек не отговаря със званията на душевно шизофреничния човек. Той не отговаря, че е Юлий Цезар или Навуходоносор. Той обаче „тайно“ преживява величието на тези звания, след като (на въпроса „Кой съм?“) отговаря: „Аз!“ По този начин душевно шизофреничният и егоцентрично шизофреничният човек опитно се срещат в тази величавост, в „абсолютното“ Его!
Между тези два вида шизофренично съпротивление съответно се градират различните типове и характери хора. Едни от нас малко, други много, приемаме идентичността си по абсолютен начин. Ние „смирено“ може да признаваме множество несъвършенства в собственото си аз, но (дълбоко) вярваме, че знаем кои сме! Нашата убеденост за идентичността ни от всяка друга гледна точка е непоклатима. Затова съмнението в евентуална изненада е не само немислимо, но и говорещо за параноична нагласа. Затова на въпроса „Кой съм“ всъщност реагираме с убедеността на „монолитно“ построеното „Аз“! Обаче нашето „монолитно“ построено „Аз“, което повечето пъти има непреклонността и непоклатимата съпротива на шизофреничното съпротивление, във всеки един момент е готово да се срути.
Това, което основно заплашва „величавостта“ на нашето аз, винаги е изненадата, която, когато го сполети, непоправимо го разбива! Тук сънят на Навуходоносор може по чудесен начин да изобрази това разбиване и така да открие върху каква основа се крепи аз-ът, който се издига в личен култов идол със страстта на шизофреничното съпротивление. Както е известно от библейската книга, в която се разказва за деянията на пророк Даниил, една нощ Навуходоносор имал сън, който толкова дълбоко го разтърсил, че напълно го забравил. Пророк Даниил му припомнил съня и му обяснил неговия смисъл.
Това, което Навуходоносор видял, било някакъв странен великан истукан, огромен човек, чиято глава и рамене били от злато, гърдите и ръцете от сребро, коремът и бедрата от мед, пищялите от желязо, а нозете от глезените до петите били от глина. Докато царят в изумление се наслаждавал на величавия образ на великана, от планината „се откъснал камък“ „без да го е ръка съборила“, който ударил великана в глинената част и го разбил с неочаквана бързина. Очевидно „неръкотворното“ прелитане на камъка, неговата скорост и разбиването на величавия идол толкова силно поразили Навуходоносор, че той напълно забравил този сън.
Обяснението, което пророк Даниил дава на този сън, има исторически характер. То засяга историческия път на царството на Навуходоносор. Но ако следваме отците, които в историческите събития виждат психологически процеси, обяснението на съня на Навуходоносор може да се разгледа и в рамките на елементарната психологическа проблематика.
Този великан истукан, който бил „изграден“ от благородни и прости метали, по чудесен начин показва идола на аз-а, който властва в душевната сфера на егоцентричната персоналност. Той е едно величаво „Аз“! Главата му пръска ослепителния блясък на „чистото злато“. Гърдите и ръцете очароват с благородството на среброто, което блести, коремът и бедрата впечатляват със сигурността на твърдата мед, железните пищяли затвърждават убеждението за непоклатима основа. Всичко това обаче при положение, че човек се наслаждава на тази картина без да гледа… нозете! Защото нозете, както казахме, са от глина!
По същия начин „себеидолът“ на егоцентричната персоналност действително е величествен. Когато имаш убеждението (тайно или явно), че „всичко знаеш“, че „винаги си прав“ и „никога не грешиш“; когато принципът в живота ти е „първо аз и след това другите“; когато вярваш, че не съществува причина да промениш нещо в живота си; когато твоето аз обожава тайно и „екстатично“ себе си с тамяна на нарцисизма и с химните на „религиозното“ самохвалство, тогава си построил едно величаво „Аз“! Всички благородни и прости метали на егоцентризма са били използвани с особено изкуство, за да се изгради великанът истукан на твоето тайно и непризнато себеслужение. Този великан наистина е „призрачен“. Той е очарователният сън на „лятната“ и „зимната“ нощ. Тоест постоянен и траен сън на нощта… на живота. Защото този сън го виждат само онези, които „спят“. На „будните“ никога не им се присънва такъв сън.
Но тези, които спят под ласкателната сянка на величественото „Аз“, може да ги събуди само някаква изненада. Шизофреничният характер на егоцентризма (в малка или голяма степен) поддържа твърдо нашето убеждение, че познаваме себе си. Основна последица от това е, че нашата убеденост по отношение на идентичността ни остава непоклатима и поддържа непреклонността на автентичното шизофренично съпротивление. Докога обаче? Докато „от планината“ се откъсне камък „без да го е ръка съборила“ и разбие нашето величаво аз (Εγώ). Само когато нашият гигантски себеидол се срути в руини, тогава можем да се събудим и да приемем „разклатения“ характер на нашия персонален идол. Тогава обаче може да е късно за творческото възсъздаване на тези руини в нов облик!
Затова, преди окончателно да се учудим, трябва да уважим аспекта за евентуална внезапна промяна, както и възможността за удивление пред нашата най-дълбока (но и автентична) идентичност…
Превод: Константин Константинов
