Пламтящата готика на византизма
Съвременната Византология счита, че едно от най-големите достижения на византийската архитектура е т. нар. “Живописен стил". С него се свързват представите за голяма част от върховите строителни постижения на повечето от народите влизащи в източно-православния или още – “византийски" културен кръг.
Първите учени занимавали се с този проблем обикновено абсолютизират културното влияние на Византийската империя, като еднопосочно към останалите източно-православни народи. Безспорно явявайки се един от значимите световни държавни и културни колоси на Средновековието, Византия винаги е оказвала определено влияние особено на съседните си държави. Но същевременно с това като всяка имперска култура и византийската е била винаги подложена на множество вътрешно и външно народностни идейни инвазии. В областта на архитектурата през всичките векове източник на такива инвенции са били главно две школи – Сирийско-Кавказката, а по-късно и Българската. Но докато, както вече посочихме, най-активният период от действието на сирийски и кавказки строители и декоратори във Византия, съвпадал главно с по-голямата част от първото хилядолетие на новата ера, то първата половина от второто хилядолетие, може определено да се каже че протекла под знака на българския творчески напор.
По това време Българската държава вече е формирала собствена уникална християнска строително-художествена школа, почиваща главно върху прабългарските и славянски народностни традиции и породените от тях пластични, декоративни и полихромни разбирания за архитектурния образ. Първичните реализации на този нов европейски феномен вече разгледахме, като при това маркирахме естеството на върховите му постижения през IХ и началото на Х век. Най-късно през същия IХ век обаче паралелно с декорациите от рисувана глазирана керамика, се появила и една тяхна по-опростена имитативна интерпретация – създаването на изображения с помощта на фигурално подредени тухли. Къде за първи път възникнала тази по-примитивна в първите си изяви българска декоративна система, днес е трудно със сигурност да се посочи, тъй като броя на съхранените паметници от това време е крайно ограничен и то само в периферните български земи. При това сгради от IХ-Х век с тухлена декорация има както на черноморското крайбрежие в Несебър, така и в Костур почти на границата с Епир и Тесалия, т. е. в два противоположни края на тогавашната Българска държава. Става дума за черквите “Св. Йоан Кръстител” в Несебър и “Св. Стефан”, “Св. Врач”, “Св. Архангели” и най-старите части от католикона на манастира “Мавротица” в Костур. Към тях би трябвало да се присъединят и черквата до с. Водоча както и няколко черкви от някогашните славянски райони на Албания, попаднали в границите на Българската държава, например “Св. Богородица” в с. Лабова (Горно Лябово) – Х в. Въпреки че както се вижда преобладаващия брой запазени черкви с тухлена декорация произхожда от южнобългарските земи, някои податки ни карат да считаме, че въпросната система не води своето начало от там, а от митрополията. В руините на Преслав е открит значителен брой тухли, а и както вече посочихме, Никита Хониат твърди, че градът бил “целия от печени тухли”. Но същевременно археологическите разкопки извадиха на бял свят останките на едно предимно каменно строителство. При това положение единствената възможност архитектурната среда в Преслав да се възприемала от един византиец привикнал със смесените зидарии, като изградена изцяло с тухли, е използването им като декорация, покриваща големи площи от фасадите. Например първото нещо, което се набива в очи при костурските български черкви е именно тухлената орнаментация и доста хора които са ги видели, остават с впечатлението, че тези сгради са изцяло тухлени. А всъщност зидарията им е каменно-тухлена. Освен това няколко изцяло или отчасти запазени сгради от ХII век в Северна България показват всички белези на една привична отдавна станала традиционна тухлена орнаментация, въпреки че тук под влиянието на старата рисувана глазирана украса на керамика, тя все повече се съчетавала с дребни също цветно глазирани панички и розетки. Но за това по-подробно ще стане дума нататък. Тук само прибавяме още един аргумент в подкрепа на тезата, че живописния тип фасадна декорация е имал широко разпространение из почти всички български земи още през Първото царство.
Накрая трябва дебело да се подчертае, че най-ранните следи от т. нар. “клетъчна зидария”, която представлява неделима съставка на южнобалканските реализации на живописния стил, не произхождат от Македония, а от руините на дунавската Силистренска крепост, датирани не по-късно от началото на IХ век. Елементи на клетъчна зидария откриваме и в останките на гробничната черква на Тузлалъка в Преслав (IХ век). Така че не можем да се съгласим с онези изследователи, които безапелационно твърдят, че тухлената орнаментация е дело на строители от южнобългарските краища, още повече че техните аргументи почиват единствено върху факта, че там по волята на съдбата се е съхранил по- значителен брой черкви от това време. Но пък благодарение на тези паметници днес имаме възможността да анализираме първичните форми на тухлената декоративна система.
Преобладаващият брой автори, писали до сега по този въпрос търсят в ранния орнамент следите на геометрично-декоративните традиции на античността. Но не липсват и някои най-меко казано наивни твърдения за преминаването на тухлената украса в Европа 4чрез експанзията на арабите”. Например в Историята на българското изобразително изкуство, между другото е казано: “контактите на Византия с арабските халифати и шестването на арабите по Средиземно море, включително Южните брегове на Балканите чак до Солун, спомогнали за проникването на нови елементи от ислямското изкуство, които източноправославните народи – византийци и българи, претворили съобразно собствените си изисквания за художествен образ на религиозните сгради.”106 Налице е както пълното непознаване на арабските архитектура от въпросния период, така и пълното игнориране на целия античен и най-вече славяно- български езически културен субстрат, за който обширно говорим по- горе. Не се вижда очевидната връзка с установените още в края на IХ век български живописни формули, именно които заедно с определени заварени балкански традиции стоят в основите на Живописния стил. Да не говорим пък затова как ли чрез военните орди може да прониква строителна култура. И такива повърхностни изводи почиващи върху вече безнадеждно остарялата теория за приоритета на външните влияния в изкуството, над естественото понякога дори случайно съвпадащо развитие на отделни национални култури, не са никак малко. Особено пък по отношение на старобългарското изкуство и преди всичко архитектура. Единствено Ал. Рашенов изхождайки между другото и от тезата че византийската архитектура на второто хилядолетие е по същество “славяногръцка”, намира че “орнаментирането на фасадите ставало по начин, от който ясно се виждат подбудите на едно народно творчество водимо от “варварско” чувство към архитектурната форма. Орнаментът е примитивен – геометрическа комбинация на правата, чупената, кривата линия и кръга”. Тази оценка е не само точна, но е и значим приоритет на автора. В същото време обаче посочените особености на орнамента представляват само един от вторичните белези на системата, касаещи чисто декоративните й пластове. Защото според нашите проучвания водещ в първите етапи на нейното развитие е много по-дълбокия сакрално-митологичен тип орнаментация. Така тухления “Ж”-образен орнамент по фасадите на костурските и редица други български черкви от това време, представлява несъмнено шестлъчева розета от типа IА1. Не случайно го намираме върху източните стени на най-старата част от съборната черква на костурския манастир “Мавротица" (IХ-Х век) и черквата “Св. Архангели" (Х век) в Костур.
Всичко описано неизбежно ни навежда към мисълта, че чрез символиката на тухлените орнаменти се е пресъздавала идеята за присъствието върху стените на култовите сгради на небето с неговите астрални, а следователно и магически знаци. Налице е ярък опит да се пресъздаде в образи славянската космогенична картина.
