Символика на християнската сакрална архитектура

Архитектурата, която е едновременно част от духовния свят и от материалната реалност се формира и видоизменя във връзка с промените в света на идеите, в културните традиции, в бита и в обществените структури. Изключение не прави и сакралната архитектура, въпреки че притежава своеобразни характеристики.

Архитектурата, която е едновременно част от духовния свят и от материалната реалност се формира и видоизменя във връзка с промените в света на идеите, в културните традиции, в бита и в обществените структури. Изключение не прави и сакралната архитектура, въпреки че притежава своеобразни характеристики.

Вътрешната обвързаност с метафизичното обособява храмовата архитектура като вид, със свойствени само на него качества, основното от които е, че ако общо архитектурата като творческа дейност е предназначена да изгражда микрокосмос, чийто демиург и потребител е човека, специално сакралната архитектура е изправена пред задачата да изгради подобие на божествения свят, непознаваем за човека чрез сетивния опит и разума, да създаде материален съобраз на всемира, чийто Творец е Бог. Това свое предназначение, отделящо я от всички останали прояви на класа творчество, към който принадежи, тя се стреми да изпълни като влага в своите форми смисли и идеи с помощта на символи изразяващи универсалното, онова което човек опознава само посредством вярата. За да може да осъществи тази свръхзадача творецът – архитект трябва да вникне в същността на религиозната доктрина, да опознае и възприеме идеите й и да намери формите, чрез които да предаде на присъстващите на богослужението в храма нейните идеи и вложения в тях смисъл. И колкото по-точно успява да ги въплати в пространствени символи толкова по-силно е посланието на създадената от него сграда, и толкова по-добре изпълнява тя своето предназначение.

Съвършенството на формите, тяхната вътрешна хармония и хармоничното им съчетаване са неотменимо условие за постигане на тази цел, тъй като сакралните пространства са предназначени да пораждат в съзнанието на вярващите представата за един идеален като хармонична цялост божествен свят, в който всичко, до най- незначителните детайли е прекрасно, и по този начин да внушават неуловимо и ненатрапливо, но непрекъснато преклонение пред Твореца. Това обвързва сакралната архитектура със смислово-тематичната й основа много по-директно и силно, отколкото профанната архитектура. Разбира се и в нея съществува противопоставяне между концептуалното и функционалното начало, присъщо генетично на всеки клас, вид, род или тип архитектура, но в качествените й творби концептуалното е първенствуващо и подчиняващо материалните изисквания и предпоставки.

Заедно с това, предназначена да задоволява определени духовни, идейни и богослужебни потребности архитектурата на храма до известна степен отразява и предпочитанията на социалната група поръчител: Църква, Държава, административна единица, обществена организация, група енориаши или отделни дарители.

Сакрално-архитектурната образност "превежда" теологичните понятия, внушавайки ги чрез пространствени символи и за разлика от словото, предоставяйки много малко право на изборност на възприемащите ги, които се намират в създаваната от архитектурата среда под нейното "облъчване". Затова архитектурата е била винаги и остава едно от мощните средства за утвърждаване идеите на всяка религия.

Паметниците на Сакралната архитектура в многобройните им разновидности, могат да се подразделят в различни типологични системи според прилаганите към нея критерии.

Основно е делението на родове по вероизповедание, т.е. според това ритуалите на коя религиозна система са предназначени да обслужват храмовите сгради: католическа, източноправославна, протестантска, коптска, мюсюлманска, юдеистка, будистка, и пр., при което архитектурата най-често е назовавана с името на религиозната система.

Според богослужебните функции отредени й от съответното богослужение архитектурата бива подразделяна на: манастирска, енорийска, гробищна, мемориална и пр.

В рамките на съответния род архитектурно- композиционните характеристики на сградите очертават подразделянето в различни типове: еднокорабен, многокорабен, базиликален, триконхален, базиликален с купол, кръстокуполен, централно куполен, и пр.

Обвързаността с определен исторически период, било според времето на построяването, или според оптималната дата определя хронологичната принадлежност: ранно християнска храмова архитектура, средновековна, от времето на османското владичество и пр.

Стилистичните белези, които носят най-много рискове когато се използват като типологичен определител са между най-често употребяваните от западната архитектурна историография през ХIХ и ХХ в. : готическа катедрала, романски манастир, каролингски паметник, барокова църква и пр. , от където са пренесени механично и в балканската история на архитектурата, чийто характер не се поддава на подобно типологизиране.

Иновацията при развитие на архитектурните форми на храмовите сгради е задължителна, за да бъде поддържан жив нормалният процес на усъвършенстване. Нарушаването му, било чрез лишени от съдържателност форми представяни като "модерни" или чрез повтаряне на архаични форми и похвати, несъответстващи на културата в рамките на които се осъществява сакралното строителство, води до изкривяване на процеса, еднакво "антиисторично" въпреки привидната противоположност на използваните похвати.

Запазвайки непокътната концептуална същност на сакралното истинските творци на храмова архитектура и изкуство са бивали винаги "модерни" в изграждане на формалната й обвивка, следвайки изискването да не се наруши развитието – божественият смисъл на съществуването на живота. В Библията този закон е изразен чрез притчата за новото вино и старите мехове: … "никой не пришива на вехта дреха кръпка от нова дреха; инак и новата ще се раздере, и на старата не ще прилича кръпка от новата. И никой не налива ново вино във вехти мяхове; инак новото вино ще спука мяховете, и само ще изтече, и мяховете ще се изхабят; но ново вино трябва да се налива в нови мяхове; тогава ще се запази и едното и другото." (Лук. 5:36-38)

Хилядолетното развитие на християнската храмова архитектура илюстрира най-убедително неотменното действие на еволюцията осъществяваща се благодарение на два взаимнообвързани процеса: традиция и иновация.

Традицията се въплъщава в определеното в каноните, в символите. В своята концептуалност църковната архитектура е подчинена безпрекословно на Канона, основният закон на Църквата, почиващ върху решенията на Вселенските събори. На тези събори се е изграждала и християнската символика, т.е. на тях се оформяли писани и неписани конвенции за начините по които основополагащите християнски понятия ще бъдат овеществявани, предавани чрез конвенционални знаци /символи/, но никога не се е кодифицирал избора на формите, чрез които да става това . По такъв начин на онези, които ще работят за славата Божия, се осигурявала много по-голяма творческа свобода отколкото позволявала системата на античните ордери, където формата, до най-дребните детайли, е строго определена. Канонът кодифицира, за разлика от тях, само концептуалното, съдържателното и по такъв начин открива пред изкуството огромни нови територии.

Институцията под чието ръководство се осъществява строителството на храмовете, определя се семантиката на техните форми, местата на тяхното разполагане, богослужебното им предназначение, вида и реда на ритуалите извършващи се в съответните видове храмове, йерархията на свещенослужителите и техните задължения е Църквата. Средствата, с които се постига търсеното въздействие на архитектурата и изкуството върху вярващите обаче, не са установени от нея чрез писани правила. Общото изискване, посланието на храма да бъде отправено към богомолците на разбираем от тях език, изключва създването на "архитектурни канони", които по принцип са заковаване на изискванията и разбирането само на едно конкретно време, докато доктрината на християнството е универсална. Затова Църквата изграждайки своите норми не включва в тях предписания към формите на сакралната архитектура и изкуства, а само изисквания произтичащи от необходимостта в създаваните от тях пространства ритуалите да се извършват безпрепятствано, а вложената в архитектурните и художествени форми символика да не противоречи на каноните на вярата.

Символите използвани в християнския храм са есенция на двухилядния християнски опит и няколкохилядния опит на иудеизма. Известно е, че всеки символ е плод на съответното духовно минало. Той е енергетична структура, която въздейства върху човека на всички равнища – физическо, емоционално, интелектуално и духовно. И тъй като символите изразяват подсъзнателното те, особено когато не са нагледни, а геометрично-абстрактни, могат да бъдат най-точно предадени с помощта на архитектурния език. Метафоричният език на архитектурата е подходящ за онагледяване на най-сложни трансцендентни идеи и представи като: небе, съвършенство, недосегаемост и вечност, божествено – непротичащо време, власт, безкрайност. А също така и на антиномиите: зло – добро и духовно – материално чрез символа на кръста; или – вечност-неповторимост и уникалност-всеобщност – чрез символа на кръстовидното пространство.

Християнската църковна доктрина "облича" духовното и непознаваемото в символи, т.е. изгражда техни "съобрази" още от IV- Vв. В протежение на почти 16 века семантиката на архитектурния език на храмовете става все по-богата и се установяват значенията на отделните части на храмовата сграда, като Православната църква предпочита запазване на техните първични значения, докато Западните християнски църкви и общности допущат чувствителни промени в течение на времето.

Теологичната същност на символите вложени в християнското изкуство и архитектура се разкрива на различни равнища в съответствие с богословската подготовка на онези, които ги възприемат: символно-метафорично /обобщаващо/, повествователно /разказващо/, агиографско /конкретно/ и сакрално-метафизично /достъпно за посветените в теологията/. Пространствените форми на архитектурата, които се възприемат сетивно чрез своята големина, осветеност, степенуване на съставните елементи, оцветеност и фактура на плоскостите, от които са изградени са най- подходящи за "превод" на символни конструкции като; сливането на небето – върховното, символизирано от купола и земното, долното,чийто съобраз е наоса, чрез формата на куполното пространство, носещо теологичния смисъл на боговъплащението; четириединството на вселената – четирите стълба, върху които стъпва купола символизиращи както четирите колони на трона на Христос, така и небесният свод и четиримата евангелисти и пр.

Символното значение на храма като цяло е дом на Бога. Той е и мистичното тяло Христово, за което говори Св.ап. Павел / Ефес.1:23, Кол. 1:18/. Всъщност Бог присъства навсякъде, тъй като универсума се намира в Бога. В този смисъл във всяка една от частите на християнския храм "обитава славата Божия". Така както общите понятия са предшестващи сетивно възприеманото, неизобразителните форми на архитектурния език лишени от визуална наподобителност са най-подходящи да изразят понятия, които нямат конкретно-наподобително покритие.

В източноправославния храм, така както това е и в православната доктрина, догмата за триединството е основополагащ. Той се формулира по следния начин:" Бог е един по същество и троичен по лица." Затова триделността на храмовото пространство, трансцедентен образ на Троицата: Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Дух, се повтаря многократно в неговите подразделения. Трите чина: каещи се, оглашени (вярващи приели Светото кръщение) и свещенослужители, са образно представени чрез трите части: нартекс, наос и олтар; чрез трите врати към храма; чрез трите подразделения на олтарното пространство; чрез трите вертикални пояса на иконостаса, чрез трите иконостасни врати и пр. В основата на това троично подразделяне лежи и символичната триада: тяло, душа и дух изразяваща приобщаването на човека към божественото начало посредством: сетивно-емоционалното, интелектуалното и интуитивното познание.

Скритият смисъл на геометрично-абстрактните архитектурни форми познат на посветените в същността на християнската доктрина и предаван многократно от създателите на храмовите сгради по пътя на традицията е трудно достъпен за вярващите, защото изисква сериозни теологични познания. За да бъде разширено и олекотено възприемането на вложените във формите значения се включват изкуства, които си служат с нагледни символи, чиито език наподобява зримата реалност и осъществява "превода" на идеите за широк кръг реципиенти.
Живопистта и скулптурата най-добре "преразказват" в образи митовете и притчите на Светото писание за богомолците, които се нуждаят от подобен преразказ. При тях символиката е на друго, като че ли по-лесно понятно за непосветените ниво, които разчитат първичния смисъл на разказа без да са принудени да вникват докрай в символните значения на художествения език. Разполагането на живописни и скулпурни изображения в пространствата на храма е свързано със смислите вложени от архитектурата в тях. Олтарното пространство, което има значението на Божие селение, Светилище, Божествена църква, се украсява със сцените на Евхаристията /причастието на апостолите/, образите на пророците, изображението на Богородица и Младенеца /Ширшая небес/ и пр. Подпорните арки под сводовете с ангели – небесното воинство поддържащо космическия порядък и пр.

Символната система на източното православие, в цялата й сложност, намира началото на развитието си с освещаването в 537 г. на издигнатата от император Юстиниан централна църква на Константинопол, т. е на християнският свят по това време, посветена на "Св.София". Тук и във вековете напред църковната сграда се схваща като образ, продължаващ небесния олтар, селенията на Бога, а земната литургия е "съслужение", повторение на култа, който небесният Агнец и ангелските хорове изпълняват пред Божия трон. С това се установяват и сюжетно-тематичните правила при украсата на храмовите пространства. Връзките между архитектурните пространства и изображенияте помествани в тях, произтичат едновременно от предназначенията на пространствата при богослужебните последования и предназначението им като "съобраз" на основните догми на източното православие. Така в течение на времето олтара придобива значение на символ на Гроба Господен и едновременно на Витлеемската пещера; наосът – на земния свят осветен от вярата; Светият престол – на трапезата Господня или на камъка върху който Иаков сънува лествицата (небесната стълба с ангели), но също така и на жертвеника на Авраам; амвонът олицетворява камъка на Гроба Господен и пр.

Изучаването на паметниците на сакралното творчество е важна част от нешето познание. В творбите на сакралната архитектура могат да се разчетат вътрешните духовни движения на народите, техните творчески възможности, силата и дълговечността на създаваната от тях култура.