Царевец – храм или паметник на атеистичната култура
Тази година, за втори пореден път, на празника Възнесение Господне след прекъсване от 621 години в Патриаршеския храм „Възнесение Господне” на Второто българско царство на хълма Царевец бе отслужена празнична света Литургия. Тази пролет пък великотърновският общински съвет излезе с решение, че подкрепя предложението на движение „Царевград за Велико Търново” сградата на Патриаршията на хълма Царевец да се преустрои в храм за богослужение „Свето Възнесение Господне”. Тепърва обаче предстои това решение да се вземе и на по-висше държавническо ниво, както и да се изясняват подробности около процеса на това преустройство. Статията на Пламен Иванов припомня някои исторически факти по темата, както и представя визия за съхраняването на тази светиня за поколенията в нейния автентичен християнски облик…
Безспорен символ на старопрестолния град Велико Търново е крепостта Царевец. Частичните реконструкции в историческия резерват отразяват автентичната атмосфера от времето на Второто българско царство. Уникалното преливане на скалите в изграденото от човешка ръка дават на това пространство един приказен вид, а обикалящата Янтра само допълва величествената атмосфера. Осеяната с храмове околност естетически и идейно получава своя завършек с патриаршеската църква „Св. Възнесение Господне“. Поставен на върха в тази природна и архитектурна композиция, храмът естествено е получил своето библейско посвещение, но не само като връх на духовното величие на българското Средновековие, а като отправна точка към вечността.
Този облик, за жалост, е само външен, екстериорен. Обикаляйки из крепостта, катерейки се по крепостните стени и наблюдавайки величествените околности, хълма Трапезица, Великата лавра и църквата „Св. Четиридесет мъченици“, където се намира предполагаемият гроб на цар Калоян (единствен известен гроб на български владетел от тази епоха), храма „Св. Димитър“, където Асен и Петър провъзгласяват началото на освободителното въстание, под звука на шумящите води на Янтра, примесени със звук на автомобили и глъчка на туристически групи, предимно от ученици, минавайки покрай всичко това неминуемо ще се изкачим до върха, до храма „Св. Възнесение“, чиято висока камбанария е озвучавала всеки християнски празник и всяка победа на българските царе над враговете.
Ще се изкачим. Ще погледнем хоризонта – преливането на исторически разкопки, възрожденска архитектура и съвременни нови жилищни и търговски постройки. Едновременно хармония и контраст. Влизайки в храма, човек ще открие този контраст още по-силно изразен, крещящ и объркващ… Храмът на Царевец не е храм според православните канони, а е здание, чиято функция е да бъде културен и исторически паметник на древното величие на Второто българско царство. Това е видно не само от липсата на трапеза, на която да се осъществи прeосъществяването на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови, но от цялото интериорно пространство, което е изрисувано в пълен разрез с каноните на Църквата.
Историческата обусловеност на времето, в което е възстановена църквата на Царевец, е факторът, който определя нейния нецърковен характер. Разкопките на хълма Царевец в главната си част са осъществени по време на атеистичния режим в България. Основните проучвания са осъществени в периода 1960-1965 г., а консервацията и реконструкциите в периода 70-те – 80-те години. Самият храм на Царевец е завършен, изографисан и отворен за посещение през 1985 г. Духът на времето неминуемо дава своето отражение при оформлението на интериорното пространство на църквата. Водещ е възгледът на атеистичната власт, че църквата е паметник на културата, а храмът на Царевец е фактическо потвърждение на този мироглед.
По своята същност стенописите в това храмово пространство имат своите художествени и естетически качества и според някои изкуствоведи чрез образи и символи предават възхода на политическото и културно развитие на средновековна България. Те имат своята стойност като образец на монументалното изкуство от времето на социалистическия период и естествено е да имат своите поддръжници и продължители днес. Поставени обаче по този начин на това място те подменят неговата историческа същност. Изземат и насилствено бракуват сакралния характер на храмовото пространство, за да го превърнат в мавзолей на историята, бездушно място за поклонение пред политическото величие, пред културата, но не и в място, свързано с вярата. Храм, в който пристъпваме, но без да се прекръстим, където съзерцаваме, но без да се молим.
Храмът на Царевец ни представя християнските образи по нов начин. Нов културен прочит на свещените изображения и символи, според културните възгледи на съвременния човек, художник и интерпретатор. Своеобразен мост на времето, в който иконата, стенописът, всички сакрални за християните изображения трябва да се слеят с модерните художествени решения на епохата. Това сливане безспорно е подчинено на стремежа за десакрализация, за отхвърляне на идеята за религиозна святост, намираща израз в християнското монументално изкуство. По своята същност то не е просто изкуство, а вероизповед в образи, чрез които християнинът изповядва вярата си в Боговъплъщението, утвърдена от светите отци.
Именно срещу тази вяра се обявява атеистичното политическо управление. Негова цел, съзнателна или не, е превръщането на свещените християнски изображения в художествен продукт на дадена епоха, ограничаването им до обикновена реализация на естетически мирогледи, отговарящи на времето и вярванията на народа. Тяхната подмяна е удобна, но бездушна. Затова и образите са студени, сухи, сковани, величествени в размерите си, но някак празни, защото отговарят на времето си, отхвърлило Бога, отхвърлило светостта. Нов кадър от вековната лента на изкуството, но кадър, в който Бог е една химера, отживелица, преходен етап от културната еволюция на обществото, което, уповавайки се на този мит, е достигнало високо културно развитие, политическо могъщество и засвидетелствана историческа слава.
Днес, когато не сме подвластни на дадена идейна диктатура, е време да преосмислим значението на този храм на Царевец и посланията, които той предава на „поклонниците“, дошли да потърсят своята историческа автентичност, своята връзка с предците. Отговаря ли днес на историческата достоверност, на времето, което отразява, или е просто архитектурна възстановка, върху която всяка епоха може да рисува своята лична интерпретация? Изместена ли е границата на допустимост, подменена ли е същността? Неслучайно използвах думата мавзолей, която означава „надгробен паметник във вид на сграда, гробница“, защото именно в храм на запустението, във варосана гробница атеистичният режим искаше да превърне християнската църква, а храмовете – в паметник на културата. Подмяната на храмовия интериор променя и предназначението на самата сграда, нейния дух. Зад привидната съвременна декорация и модерно решение се крие именно отхвърлянето на свещеното, неговото принизяване и профанизиране. Култът престава да бъде религиозно осмислен. Спира да респектира. Внушава нов култ – нецърковен и нехристиянски, култ с различно предназначение и цел, отхвърлящ Бога.
Неслучайно свещенослужители от Великотърновска епархия многократно определиха тези стенописи като кощунствени, не заради липсата на художествени качества, а заради мястото на тяхното изложение. Мнозина днес биха определили тяхното заличаване като проява на християнски варваризъм, без да съзнават, че по този начин стават съпричастни на една подмяна, осмислена и целенасочена. Трябва да се измисли вариант, при който да се преодолее тази подмяна, без да бъде безвъзвратно унищожено делото на художниците. Това би могло да стане чрез съвременните технологични средства – чрез филмиране и експониране в друго пространство на този художествен продукт, в изложбена зала или в мултимедиен център, където да бъде оценяван от поколенията.
Задържането на тези стенописи в храмовото пространство на Царевец обезличава духовността и величието на средновековните ни владетели, патриарси и духовници. Редно е, от гледна точна на историческата достоверност, там да присъстват канонични образци на християнската иконопис от този период. Не е проблем при наличието на достатъчно образци да се възстанови близкият до автентичния, но духовно идентичен интериор в това пространство. Тогава възстановяването на тази сграда ще бъде осмислено като духовна приемственост с предците ни, а не като възстановяване на културен паметник и превръщането му в мавзолей на средновековната ни история. Надявам се хората, от които зависи превръщането на тази постройка отново в християнски храм, да съзнават своята отговорност и да върнат автентичността на това място, познало истинската вяра преди повече от петнайсет столетия.
