Църковният интериор – символика и развитие
Помещението, обитавано от човека е най-непосредствената форма на изразяване на неговата личност. Колкото повече човек “обживява” това пространство, толкова повече то става реален символ на неговия обитател. До голяма степен тази истина важи за църковното здание [Kieckhefer 2004].
Преди юдеите да убият с камъни св. архидякон Стефан, той изрича вероизповед, която съдържа една несъмнена истина: “Всевишният не живее в ръкотворни храмове” (Деян. 7:48). Но за разлика от другите религии християнството притежава пълнотата на Божеството, съединено с човешката природа на Божия Син и постоянно актуализирано във върховното тайнство на Евхаристията. Затова всяко осмисляне на християнския храм като здание има за основа човешкото тяло на Иисус Христос. За вярващите то е истинският Храм, в който “телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Кол. 2:9). Местата, в които се извършва безкръвната Жертва и се събират членовете на църковното тяло са храмовете и църквите. Събранието (грц. синаксис) на Христовите последователи обживява литургическото пространство като корпоративна личност. Тъй като принасяният в жертва Христос е в онтологическо единство с Бога Отца и Светия Дух, помещението за богослужение често се нарича “Божи дом”, въпреки че Бог не може да бъде ограничен дори от небесата. Чрез екстериора и интериора на храмовете Църквата свидетелства за себе си. Тя е богочовешки организъм и нейното свидетелство носи всички достойнства и недостатъци на човешката общност. В своя план християнските храмове отобразяват и йерархическото устройство на космоса. Тяхната архитектура е вкоренена в неоплатоническите представи за божествения първообраз и неговото земно отражение, за Църквата като видим носител на невидимата действителност на Небесния Йерусалим.
В своята 2000-годишна история Църквата не винаги е притежавала здания. “Ние нямаме храмове, нямаме олтари”, пише апологетът Минуций Феликс през ІІ в. [Minucius FelixXXXII]. През същото столетие Климент Александрийски отбелязва: “Това, което наричам храм, не е сграда, а събрание на избраните” [Clement Alex. VII.5]. Подложени на гонения от самото начало на своето съществуване, първите християни се събират за извършване на “вечерите на любовта” (грц. агапе), “преломявайки по къщите хляб” (Деян. 2:46). В Троада вярващите служат в стая на втория етаж (Деян. 20:8). Апостол Павел отправя поздрав до неговите сътрудници Прискила и Акила и “домашната им църква” (Рим. 16:4; 1 Кор. 16:19). Други места за събиране са гробищата и катакомбите. Когато броят на вярващите нараства и включват по-богати хора, те започват да купуват къщи за постоянно богослужение. Първата достигнала до нас християнска църква представлява именно такъв жилищен дом, преустроен за извършване на обреди. Тя датира от 232-233 г. и е разкопана в римската крепост Дура Европос на река Ефрат [A. v. Gerkan 1934:219-232; C. H. Kraeling 1967]. В източната част на главната стая с размери 23 х 5 м има подиум, на който вероятно е поставена епископска катедра и/или олтар. В съседната стая с по-малка площ се намира кръщелна (баптистерий), увенчан с балдахин. Стените на тази стая са покрити със стенописи. Няма съмнение, че при планирането на сградата за образец е взета еврейската синагога. На подобен пример попадаме в Англия, където една римска вила в Лълингстоун, графство Кент, е преустроена през ІV в. и някои от стаите й са приспособени за извършване на литургия [Meates 1955]. Тъй като християнството произлиза от юдейството, между структурата на късноантичните синагоги и раннохристиянските църкви има непосредствена връзка [Oesterley 1925; Dugmore 1964; Beckwith 1987; Burtchaell 2004; Olsson, B. and M. Zetterholm, 2004]. През епохата на Христос евреите имат единствен храм в Йерусалим, където се принасят животински жертви. Синагогите заместват и допълват храма. Те са сакрални здания, в които се чете, тълкува и преподава Старият Завет, но се извършват и различни обреди. В типичната синагога се откриват три пространствени центъра, около които се концентрира литургическият живот [Levine 2005].
В средата се намира “Мойсеевото седалище”, споменато от Христос в Неговата филипика срещу фарисеите (Мат. 23:2). То представлява церемониален учителски трон, който символизира “керигмата” на Мойсеевото учение през вековете.
С този “престол” е свързан вторият център – ковчегът на Завета [Born 1968:1007-1009]. Преди вавилонския плен на евреите единственият ковчег на Завета се намира в йерусалимския храм и на покрива му са поставени два херувима. При строежа на втория храм той не е възстановен. Помещението, наричано Светая Светих, остава празно, въпреки че се смята като място на особено присъствие на Бога. Ковчегът в синагогите напомня за първоначалния ковчег на Завета. Всяка година неговият покрив се поръсва с жертвена кръв в знак на примирение между Бога и хората. В синагогалният ковчег на Завета се пази свитъкът на Тората (Закона). Светая Светих в храма е отделена със завеса, пред която гори седмосвещник (менора), затова ковчегът във всяка синагога също има завеса. Молитвите в синагогите се отправят в посока на ковчега, който на свой ред насочва към Йерусалим [Kee, Cohick 1999].
Третият център се нарича бима (вема) – възвишение сред залата, от което се чете Свещеното Писание [Taft 1968:326-359]. Когато строителството на синагогите започва да възприема базиликалната форма, те се ориентират така, че ковчегът се намира в абсидата. Тя е насочена към Йерусалим и е визуален контрапункт на входа.
Древните сирийски църкви като тази в Дура Европос всъщност представляват еврейски синагоги, преоформени като християнски молитвени домове. От подиума (вима) продължава да се чете Библията. Мойсеевото седалище се превръща в епископска катедра (трон) [Altripp, 2000: 377-425]. Но църквите вече не са ориентирани към Йерусалим, а към изток, защото оттам се очаква второто пришествие на Христос. Пророк Малахия нарича Месията “слънце на правдата” (4:2), а свещеникът Захария, баща на св. Йоан Кръстител, го определя като “Изток свише” (Лук. 1:78). Според 90-то правило на св. Василий Велики (330-379) християнската молитва трябва да се отправя само към изток. В абсидата на източната страна се устроява олтарът. Синагогалният ковчег на Завета се развива в престол, на който се слага служебното Евангелие апракос [Chalkia, 1991]. Следователно съществените елементи на християнската църква са заимствани от юдейската традиция.
По-нататъшната еволюция на литургическото пространство е обусловена от планировката на светската базилика, която е възприета от Църквата след Миланския едикт от 313 г. В средата на ІV в. в Рим има над 40 такива църкви. Базиликата има правоъгълна форма и е разделена от редове колони на три или пет дълги наоси (“кораби”), в чиито източни краища са изградени абсиди. До абсидната стена се намира епископската катедра, а от двете й страна са поставени седалища за презвитерите. Пред тях се намира престол и амвон, които заедно образуват т.нар. презвитерий (олтарната част на храма) [Gerstel, 1999]. Пред него има невисок парапет (cancelli), който го отделя от пространството на миряните. Изглежда, че през ІІІ-ІV в. парапетът не е масово явление, защото първият автор, който го споменава е Евсевий Кесарийски (ок. 260-338). В Северна Африка олтарът е разположен по средата на наоса, както посочва блажени Августин Ипонски в началото на V в. Канон 44 на Лаодикийския събор (ок. 363) и канон 69 на Шестия вселенски събор (680-681) забраняват на светски лица да влизат в олтара.
Напречните кораби (трансепти) в християнските базилики имат своя предобраз в частната базилика, открита при разкопки в Була Регия (дн. Тунис) и датираща от първата половина на ІV в. Нейната приемна представлява дълго правоъгълно помещение, което е фланкирано от странични и отворени към него стаи. Кръстосването на двете оси е подчертано от колони. Клаузер предполага, че трансептите в християнските базилики се налагат поради нуждата от място за жертвените приношения на вярващите [Klauser 1935:179-186; Krautheimer 1957:283-290; Lheure 2007]. В своята проповед по случай освещаването на църквата в Тир (Палестина) през 314-315 г. Евсевий Кесарийски първи разкрива символиката на християнската базилика, която съответства на йерархическото членение на вярващите и подражава на Соломоновия храм [Eusebius X,4; Mobius 1981:3-19].
През ІV в. преследваната дотогава Църква става господстваща. Този преход се отразява и в храмовия интериор. Катедрата на епископа се премества до стената на абсидата, което свидетелства за основни промени на стойностите. Клирът се отделя от народа, а литургията възприема особеностите на държавния церемониал, присъщ на светските базилики. От друга страна престолът, ограден с ниска ограда и покрит с балдахин (киворий), се премества по-близо до центъра на храма. Благодарение на това християните се доближават пространствено до литургическото действие.
Вимата не изчезва напълно, но приема формата на преграда, открита от две страни и намираща се на нивото на пода. Зад нея стоят певците, четците и клириците от по-низш чин. Издигнатите подиуми при тези заграждения служат за четене на откъси от Библията. На Запад олтарът се премества в ограденото помещение на презвитерия по времето на папа Григорий Велики (ок. 540-604). По този начин епископът и клириците се обособяват от миряните. Причината за това обособяване е рязкото намаляване на хората, които се причастяват и фактическото превземане на големите базилики от монашеските общности. Римокатолическото богослужение от публично става получастно дело.
Удължаването на трансептите превръща базиликите в кръстокуполни църкви, които са най-често срещаният архитектурен тип във Византия. Пиететът към олтара води до засилената употреба на завеси и увеличаването на височината на олтарните прегради. Постепенно се те се заменят с колони, върху които е поставен архитрав, между колоните се окачват завеси или икони, а постаментът се облицова с мраморни декорирани плочи [Досева 2002:9-18]. Подобен образец има в църквата на Торчело до Венеция от ХІ-ХІІ в. Съвременният висок дървен иконостас с царски двери и няколко реда икони (царски, апостолски, пророчески, празнични и пр.) е сравнително късно явление от ХVІ в., наложено в православните църкви и особено в Русия. Той има три врати – царски в центъра, през които могат да влизат само духовниците и владетелите, и дяконски от север и юг [Walter 1970-1971:251-267; Лидов 2000]. Някои руски иконостаси от ХVІІІ-ХІХ в. са дори керамични. Зидани иконостаси се правят рядко на Изток. В България те се срещат в с. Добърско (Разложко), Влашко село (Врачанско) и др. Дохалкидонските (монофизитски) и западните църкви нямат иконостаси.
Извисяването и разширяването на иконостасите, които изцяло скриват олтара, през късното Средновековие неизбежно води до компенсаторен комплекс. Появяват се проскинитарии – резбовани или не дървени поставки за големи и малки икони, които са долепени до колони или по-рядко до стените в наоса на храма. Под влиянието на исляма в православните църкви, които са част от Османската империя, се обособява женско отделение в притвора или на балкона. Често то е прикрито с дървена решетка, която имитира тази в харемите. През Възраждането и след Освобождението започва разкрепостяване на жените, които навлизат в същинския храм, но остават символично разделени от мъжете – жените вляво, а мъжете вдясно. В много православни църкви и до днес мъжете вземат причастие или нафора преди жените, въпреки че по принцип са малцинство.
Разширяването на площта на абсидата и оформянето на няколко абсиди води до създаването на допълнителни помещения (пастофории). Във Византийската църква те са главно два вида. Единият е жертвеникът (протезис) на север от олтарната абсида, на който се извършва проскомидията (подготовката на даровете за Евхаристията) и се пазят утварите. Първоначално протезисът е маса, а по-късно става ниша [Altripp, 1988]. Южно от абсидата се оформя дякониконът, чиято функция съответства на западната сакристия (ризница) [Descoeudres 1983]. Започва да се усложнява и структурата на храма. Добавят се открити или закрити притвори (нартекси), в които стоят оглашените, готвещи се за кръщение, и се извършват някои служби. Умножават се и други периферни помещения като баптистерии, гробници, костници, камбанарии и др.
След като олтарът се премества в главната абсида, над централното помещение с вярващите започва да доминира куполът. В него обикновено се поставя мозайка на Христос Вседържител. Връх в развитието на кръстокуполния тип е катедралата “Св. София” в Константинопол, построена от император Юстиниан І Велики през 532-537 г. [Freely, Çakmak 2004]. Северно от Алпите през епохата на Каролингската династия се утвърждава вариант на църковно здание, който продължава линията на римските базилики [McClendon 2005]. Олтарът обикновено се изгражда над гробници на светци или мощи. Абсидата се увеличава значително и се превръща в “хор”. Нейният под се повдига значително, за да може през отвор да се слезе в криптата с гроб или мощи на светец. Тъй като западът носи отрицателна конотация като страна на мрака и дявола, западните части на храма се строят като крепост с кули. Там се поставя ложа за императора, където той се намира по време на богослужението. Друга новост е поставянето на множество олтари – в хора, криптата, трансептите, страничните кораби, над гробовете или мощите на светци (мъченици). Хойслинг смята, че тази тенденция се дължи на въвеждането на частни римокатолически литургии (меси) и отразява изобилието от светини в Рим [Häußling 1973]. Някои църкви на Велики Преслав от ІХ-Х в. притежават източна и западна абсида – особеност, която издава несъмнено западно (франкско) влияние и означава симфонията между гражданската и религиозната власт [Смядовски 1976:33-47]. При Отонската династия се подчертава помещението, в което се намира владетелят, но след като папите спечелват борбата с германските императори против инвеститурата (ХІ-ХІІ в.), тази особеност загубва значението си.
На границата между първото и второто хилядолетие от християнската ера олтарът променя външния си облик. На престола започват да се поставят свещи и кръстове. Отначало в криптите, а по-късно в олтарите на църквите се изваждат саркофазите с мощи на светци, които преди това са скрити. С намалена форма като мощехранителници (реликварии) те стават неизменна принадлежност на престола. Когато са направени във формата на храмчета, те се наричат “сиони” или “йерусалимии” [Braun 1932]. В православните църкви зад престола се издига голямо дървенo Разпятие, което се изнася в наоса през Страстната седмица. Също там се намират рипидите, които днес рядко се използват в патриаршески служби или шествия и отдавна са загубили функциите си на средства за отгонване на насекоми. На Изток се налага антиминсът, който първоначално служи като заместител на стационарния олтар и се изготвя от метал, дърво или мрамор. Първите сведения за него датират от VІІІ в. През късното Средновековие антиминсът представлява правоъгълно парче плат, в който са зашити мощи и на който е изобразена сцената Погребение Христово. Забранено е да се служи литургия без антиминс на престола, въпреки че техните функции се дублират [Гошев 1925].
На Запад не само литургията, но и всекидневното богослужение става привилегия за клириците. От ХІІ в. в много църкви се появява т.нар. лекторий – издигната площадка между купола и главния кораб, където се чете Свещеното Писание и се изнасят проповедите. Постепенно се прекратяват шествията със св. Дарове, причастяването на вярващите става по-скоро изключение от правилото, а текстовете на службите стават неразбираеми поради използването на мъртвия латински език. Това води до отчуждаването на миряните от църквата, които нерядко образуват братства или влизат в различни секти.
Епохата на готиката започва ок. 1150 г. с построяването на абатството “Сен Дени” и продължава в Северна Европа до началото на ХVІ в. Тя съвпада почти изцяло с триумфа на схоластиката [Scott 2003; Панофски 2004; Givens 2005]. Неоплатонизмът на Псевдо-Дионисий Ареопагит и източните отци отстъпва пред сухите рационалистични конструкции на “Сума на богословието” от Тома Аквински, издържани в духа на философията на Аристотел. Готическите катедрали – тези псалми в камък – са извисени към небето величествени здания, в които царува мистичен полумрак, защото светлината едва прониква през стъклописите. Основна роля в службите се отделя на органа, който е разположен обикновено на балкона в западната част на храма, а понякога встрани от олтара. Готиката наследява от епохата на романското изкуство преградата на лекториума и многото олтари и параклиси (капели) в храма. Участието на народа се ограничава само до безмълвно и пасивно наблюдаване на действията на клириците, които извършват литургията. Най-видните аристократи седят в собствени ложи на северната и южната стена, които са извисени над простия народ в наоса. Апогеят на месата (католическата литургия) е моментът, когато хостията (сухото причастие) се издига от свещенослужителя при пресъществяването на даровете. През ХІІІ в. са основани монашеските ордени на францисканците и доминиканците. Тяхното основно призвание е проповедта. Катедрите, от които произнасят своите хомилии, се наричат на немски Kanzel, което доказва, че древнохристиянският амвон някога е включен в олтарната преграда (cancelli). Постепенно катедрите се отделят от олтара, което е знак за постепенното преодоляване на средновековния светоглед [Bourdua2004; Cook 2005].
Първото, което прави впечатление на влизащия в една западна църква са пейките, които заемат огромна част от интериора. В раннохристиянските църкви вярващите стоят или сядат на земята. До най-ново време тази практика е спазена в Православната църква, но днес в много наши храмове са поставени “тронове” около стените или подвижни столове. Най-старите пейки в Европа се намират в църквата на град Зоост, Северен Рейн-Вестфалия, от началото на ХV в. Първото сведение за пейки в Англия датира от 1454 г. и се отнася за църквата в Суофхем до Норуич. Повечето пейки са дълги и предназначени за общо ползване, но някои са частни, с квадратна форма и парапет, който дори има врата. В много храмове и до днес се плаща определен годишен наем за пейките. Появата им в храмовете може да се обясни с желанието на църковната йерархия да бъде контролирано и ограничено свободното поведение на вярващите след ексцесите на Черната чума (1347 и сл.) [Heales 1872].
.jpg)
Църквите, строени по времето на Ренесанса, вече не са устремени към небето, а продължават античните строителни форми. Базиликата и кръстокуполната църква връщат позициите си. Скулптурата, живописта, орнаментиката се включват в архитектурата и се подчиняват на нея. Тридентският събор (1545-1563), който мотивира идеологията на Контрареформацията, не провежда литургическа реформа и не демонстрира нов подход към литургическото пространство. Проблемните явления със съмнително качество не само не са отстранени, но дори са утвърдени. В интериорите се налага трескавият, екзалтиран, пищен стил на барока. В съответствие с абсолютистките тенденции на времето църквите са превръщат в разкошни тронни зали на небесния Цар, който присъства в хостията. Всички перспективи на храма фокусират в дарохранителницата, която представлява позлатен стъклен или кристален съд, предназначен да бъде показван и съзерцаван. Затова той се казва monstrance. От полезрението почти напълно изпада престолът, на който се извършва евхаристийната жертва. Задпрестолните художествени табла придобиват огромни размери. Богослужението се превръща в блестящ и завладяващ театрален спектакъл, чийто майстори са йезуитите. Рязко се увеличават литаниите, процесиите и поклонничествата, които се провеждат извън храмовете [Levy 2004].
През втората половина на ХVІІІ и целия ХІХ в. настъпва връщане към класицизма и историзма. Архитектите възприемат, но и изопачават средновековната идея и структура на църковната сграда. През Средновековието църквата е общонародно пространство не само за молитва, но и за осъществяване на срещи, водене на преговори, издаване на документи и присъди. В ново време тези функции на храма се поемат от специализирани светски пространства и той изпада до състоянието на “религиозен остров”, почти напълно откъснат от обществения живот.
“Организацията” на църковното помещение на Запад през ХІХ в. и особено през ХХ в. по нищо не се отличава от устройството на един музей, театър или концертна зала. Интериорът се унифицира и редуцира до такава степен, че от пръв поглед римокатолическите и протестантските църкви не могат да бъдат разграничени [Brett 2005]. Избягват се изображенията и се използват често необработени материали (тухла, камък, бетон, стъкло, стомана). Вътрешното оформление се превръща в неразрешима дилема, защото човек не е в състояние да се концентрира върху празната стена или абстрактната декорация и да съзре в нея отсъстващия сакрален символ. Този процес на пълна профанизация е засилен от Втория Ватикански събор (1962-1965) независимо от неговите благи намерения. Между другото той нарежда на римокатолическите свещеници да служат не обърнати към престола, осветен в името на Бога, а обърнати към хората. По този начин от теоцентрично западното богослужение става антропоцентрично, с което отрича собствената си същност [Bugnini1990; Pantle 2005]. Публикувано в: Интериорът във фолклора, литературата, изкуството/културата. Отг. ред. Д. Чавдарова. Шумен, 2007, 207-216.
Библиография
Гошев 1925: Ив. Гошев. Антиминсът. Литургическо и църковно-археологическо изследване. С.
Досева 2002: И. Досева. Ранновизантийските олтарни прегради в Тракия и Дакия. – Проблеми на изкуството, № 3.
Лидов, 2000: А. М. Лидов (ред.-сост.). Иконостас. Происхождение-развитие-символика. М.
Смядовски 1976: Т. Смядовски. О происхождении преславских ниш. – Археология, № 4.
Панофски 2004: Е. Панофски. Готическата архитектура и схоластиката. С.
Altripp, 1998: M. Altripp. Die Prothesis und ihre Bildausstanttung in Byzanz unter besonderer
Beruchsichtigung der Denkmaler Griechenlands. Frankfurt.
Altripp, 2000: M. Altripp. Beobachtungen zu Synthronoi und Kathedren in byzantinischen Kirchen
Griechenlands. – Bulletin de correspondance hellenique, 124.
Beckwith 1987: R. T. Beckwith.Daily and Weekly Worship: from Jewish to Christian. London.
Born 1968: A. van den Born.Lade. – In: Bibel-Lexikon. Hg. von H. Haag. 2. Aufl. Einsiedeln-Zürich-Köln.
Bourdua 2004: L. Bourdua. The Franciscans and Art Patronage in Late Medieval Italy. London.
Braun 1932: J. Braun.Der christliche Altar in seiner geschichtlichen Entwicklung. Bde. 1-2. München.
Brett 2005: D. Brett. The Plain Style: Protestant Theology in the History of Design. Cambridge.
Bugnini 1990: A. Bugnini. The Reform of the Liturgy (1948-1975). Collegeville, MN.
Burtchaell 2004: J. T. Burtchaell.From Synagogue to Church: Public Services and Offices in the Earliest Christian Communities. Cambridge.
Chalkia, 1991: E. Chalkia. Le mense paleocrestiane: tipologia e funzioni delle mense secondari nel culto paleocristiano. Vatican City.
Clement Alex. Strom. VII.5. – http://www.ccel.org/fathers2/ANF-02/anf02-65.htm#P7418_2241542.
Cook 2005: W. R. Cook (ed.). The Art of the Franciscan Order in Italy. Leiden (The Medieval Franciscans, 1).
Descoeudres 1983: G. Descoeudres. Die Pastophorien im syro-byzantinischen Osten. Wiesbaden.
Dugmore 1964: C. W. Dugmore.Influence of the Synagogue upon the Divine Office. London.
Eusebius. Hist. eccles., X,4. – Church History by Eusebius. – http://www.newadvent.org/fathers/250110.htm.
Freely, Çakmak 2004: J. Freely, A. S. Çakmak. Byzantine Monuments of Istanbul. Cambridge.
Gerkan 1934: A. v. Gerkan. Die frühchristliche Kirchenanlage von Dura. – Römische Quartalschrift, 42.
Gerstel, 1999: S. Gerstel. Beholding the Sacred Mysteries: Programs of the Byzantine Sanctuary. Seattle.
Givens 2005: J. A. Givens. Observation and Image-Making in Gothic Art. Cambridge.
Häußling 1973: A. A. Häußling. Mönchskonvent und Eucharistiefeier. Münster (Liturgiegeschichtliche Quellen und Forschungen, 58).
Heales 1872: A. Heales. History and Law of Church Seats or Pews. T. 1-2. London.
Kee, Cohick 1999: H. C. Kee, L. H. Cohick. Evolution of the Synagogue: Problems and Progress. New York.
Kieckhefer 2004: R. Kieckhefer. Theology in Stone: Church Architecture From Byzantium to Berkeley. Oxford.
Klauser 1935: Th. Klauser. Die konstantinischen Altäre in der Lateranbasilika. – Römische Quartalschrift, 43.
Kraeling 1967: C. H. Kraeling.The Christian Building. – In: C. B. Welles. The Excavations at Dura-Europos. Final Report VIII. Part II. New Haven.
Krautheimer 1957: R. Krautheimer. Il transetto nella basilica paleocristiana. – In: Atti del V congresso dell’ archeologia (Vaticano, 1954). Roma.
Levine 2005: L. I. Levine.The Ancient Synagogue: The First Thousand Years. 2nd ed. New Haven (CT).
Levy 2004: E. A. Levy. Propaganda and the Jesuit Baroque. Berkeley.
Lheure 2007: M. Lheure. Le transept de la Rome antique à Vatican II. Architecture et liturgie. Paris.
McClendon 2005: C.McClendon. The Origins of Medieval Architecture: Building in Europe, A.D. 600-900. New Haven (CT).
Meates 1955: G. W. Meates. Lullingstone Roman Villa. London.
Minucius Felix: Minucius Felix. Octavius, XXXII. – http://www.ccel.org/fathers2/ANF-04/anf04-34.htm#P5728_915830.
Mobius 1981: F. Mobius. Die fruhmittelalterliche Basilika. Zur Sociologie und Symbolik eines architektonischen Typs. – Kritsche Berichte, № 2.
Oesterley 1925: W. O. Oesterley. The Jewish Background of the Christian Liturgy. London.
Olsson, B. and M. Zetterholm 2004: Olsson, B. and M. Zetterholm (eds): The Ancient Synagogue from Its Origins until 200 C.E. Stockholm.
Pantle 2005: U. Pantle. Leitbild Reduktion. Beiträge zum Kirchenbau in Deutschand von 1945 bis 1950. Regensburg (Studien zu Kirche und Kunst, 4).
Scott 2003: R. A. Scott. The Gothic Enterprise: A Guide to Understanding the Medieval Cathedral. Berkeley.
Taft 1968: R. F. Taft. Some Notes on the Bema in East and West Syrian Tradition. – Orientalia Christiana Periodica, 34.
Walter 1970-1971: J. Walter. The Origins of the Iconostasis. – Eastern Churches Quarterly, № 3.
Щом сте вече тук…
Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>
Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>
Следвайте ни
Важното в развитието на християнството и на култа не е символиката и интериора на храма, а подготовката и качеството на свещеника, който е поставен да служи на Бога в този храм. През комунизма много малко сгради са разрушавани, заради религията на историческия материализъм, която се учеше догматично и безкопромисно в българските учебни заведения. Храмът, след като са атакува физически духовника, снижи се неговата подготовка и се откъсна от процесите в страната стана исторически музей. Украсата и конструкцията на храма беше запазена като историческо свидетелство на националното минало на българите. Същевременно Църквата и богословието силно снижиха компетентността си за сметка на хората на техническите професии и материалното изграждане на България според маркистко-ленинската философия. Днес има такива специалисти по архитектура и дизайн, които могат да надминат всичкото великолепие на историческия храм, който ако не е култа към историята е безличен реликт на бедността ни.
„Днес има такива специалисти по архитектура и дизайн, които могат да надминат всичкото великолепие на историческия храм…“
Отдавна не бях чел такава глупост. Каквито и вавилонски кули от бетон и стъкло да построите, никоя от тях не може да се сравни с духовната енергия на една имперска „Агия София“ или скромната Боянска църква. Както казва Христос: „До небе си се въздигнал, до ада ще се провалиш“ (Мат. 11:23). Утрешната годишнина от унищожаването на кулите в Ню Йорк е много поучителна за това, как се строи грандиозно, но без Бога.
Добра компилация на папски и лутерански богослови, да обърна внимание само една фактическа грешка: няма дохалкидонски църкви, ако бяха до-халкидонски, то после халкидонския събор трябваше да се саморазпуснат, но тях ги има и до днес, така че те не са до-халкидонски, а са анти-халкидонски, именно защото бяха и са против формулировките на халкидонския събор. Поздрави отец!
„Поздрави отец“. В две думи – две грешки. Пред обръщение се пише запетая, а самото обръщение трябва да е в звателна форма „отче“.
Дали този текст е компилация или не, нека специалистите да преценят. Волтер пише, че този, който преписва от един източник е плагиат, от два източника – компилатор, а от три и повече източника – оригинален автор.
Прелиствайки форумите на Православие често чета „дружески” реплики обменяни между иеромонах Йоан (#3 по-горе) и Дон Кихот (#4 по-горе). Сдържаните и конкретни коментари на първия почти редовно предизвикват жлъчни и с нищо непредизвикани пенливи отговори от втория, често изстрелвани далеч от мишената. Така е и сега. След опит да издърпа ушите на слабия в граматиката, и след комичен реверанс на Волтер, отец Дон Кихот така и забрави да коментира „дохалкидонския въпрос”. А що се отнася до компилацията, това не е непременно унижителна категория. Компилацията-ревю характеризира добре статия, основният принос на която е събирането на едно място и ситематичното представяне на предишни публикации. Това я различава от научно-оригинална статия, в която, пак базирайки се на предшестваши изследвания, авторът предлага нови хипотези или неочаквани заключения. Двете комуникационни категории, компилацията-ревю и оригиналното изследване, имат право на съществуване и са нужни. Но са от различна порода.
Откъде са руините на третата снимка?
Додо,
Редакторите не са сложили надписите под снимките. Третата не е от руини, а от циментираните основи на Златната църква във Велики Преслав (началото на Х в.).
На заядливи злобари като „американеца“ не виждам смисъл да отговарям.
Дон Кихоте,
Духовната енергия на всяка материя зависи от това какви хора служат и живеят там. Иначе ставаме радиастезисти, които мерят енергийните полета на материалните вещи. През турското робство ние сме пазили вярата в Бога с един каменен кръст край селото, като храма е бил в дома на свещеника, защото сме инвестирали в подготовката и качествата на хората. Божието присъствие се усеща най-ясно не в безмълвния вещеви реликт , който е помощно средство на вярата, а в духа, словата и делата на духовника, чиято компетентост в миналото е била причина за разпространяване на вярата. Впрочем основният довод на пропагандата на днешната БПЦ е защита на духовността. Духовното обаче е категория от невидимия свят и много трудно се поддава на разумни и опитно проверими вещеви доказателства. Идеята да извлечеш от материята духовност, както се опитват новите християни-бивши комунисти не може да се докаже с опитно проверими средства. Така че въпросът „Що е духовност?“ е много труден без словото.