Спасението на човека: изпълнение на Стария Завет в Новия

Проф. д-р Димитър Попмаринов

Новозаветното откровение разкрива Иисус Христос като цел и завършек на старозаветната история. В Него се съдържа цялото творение, съединява се „всичко небесно и земно“ (Еф. 1:10), осъществява се единството на творението (Кол. 1:17).

Така за вярващия човек Божията изява в Иисус Христос предполага, че спасението на човека е решено от Бога още преди сътворяването на света (Мат. 25:34; 1 Петр. 1:20; Еф. 1:4). Новозаветното откровение разкрива, че Бог сътворява света посредством Иисус Христос, в Когото светът се съдържа (1 Кор. 8:6). В този смисъл Иисус Христос ипостасизира Божията премъдрост (σοφία) на Стария Завет. Там тя не само е отличителна черта на Бога, но е разглеждана също като форма на божествена творческа дейност. Тя е умонепостижима за старозаветния човек и затова богословски може да се определи като старозаветна апофатика (Иов 28:12-19). Като такава тя в определени текстове дори се персонализира¹ (Притч. 8:12-36), „тя е дух разумен“ (Прем. 7:22-8:1).

Завършен изказ на това христоцентрично разбиране на Откровението относно творческото начало на Бога намираме в евангелието на св. апостол Иоан. В неговото начало се съдържа паралелизъм на Бит. 1. Словото (ὀ Λόγος), Иисус Христос в Своето битие предхожда всяко време. То е у Бога – „Всичко чрез Него стана (πάντα δί αὐτοῦ ἐγένετο), и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ (Иоан 1:3). То е светлина, а светлината е равнозначна на живот, на битие. Животът, светлината, разгонва мрака. За библейското съзнание мракът, тъмнината нямат битие, т.е. небитие не съществува. Там, докъдето достига светлината, там е границата на битието – което е сътворено, е светлина; извън светлината няма битие, няма съществуване или съществуващо.

Вметка:

В човешкото съзнание няма понятие за несъществуване. В него единственото понятие е за съществуване. В човешкия опит да се опише това състояние на „нищо“, както е предаден и в Свещ. Писание (2 Мак. 7:28)², на „нищото“ се придава някаква форма на битие, т.е. на „нещо“, или поскоро липса на нещо, празнота от нещо. В този смисъл мракът не е небитие – небитие не съществува, има само и единствено битие. Бог е Този, Който лишава от битие. Това е вече мрак и тъмнина – липса на светлина, на битие. В Свещеното Писание тъмнината и мракът се представят именно в този смисъл. Мракът и тъмнината са ужас от липсата на светлина (Изх. 10:2123); смъртта е липса на живот, сянка на живота, там е „тъмно, както самата тъма“ (Иов 10:22)³.

Грехът, неправилното използване на битието, е опит за отказ от битие. Но този опит винаги е неуспешен. Грехът няма власт над онтологията, над битието на битието. Той по-скоро внася безпорядък, нарушава системата, предложена от Бога, и е избор на безпорядък, на разруха. Дори и да има желание да превърне битието в небитие това е невъзможно, защото небитие няма. И в това е трагедията на греха – в неговата невъзможност да превърне битието в небитие. Грехът, като състояние на духа, като неправилна насока на волята, в бунта си против Бога не е битийно състояние, каквото би желал да има, а е зараза на битието, паразитство, дисхармония, презрение на доброто, подмяната му с ерзац, представяйки себе си за добро, за светлина, т.е. за истинското битие (2 Кор. 11:14). Грехът е рушителна сила, обратна на творческото начало. Бог е Творец, а дяволът, противникът на Бога, е рушител.

Тържеството на битието е пресъздаването, претворяването на човека в новия Адам, Иисус Христос чрез Неговото възкресение. Цялата сила на страданието, на търпението, на изкушението е понесена от човечеството на Христа с единствената цел – пресъздаването и претворяването в нов живот, който обхваща творението в неговата пълнота – в миналото и в бъдещето. Иисус Христос като Човек преодолява всичко това и излекува, пресъздава, изправя, претворява повредената от греха природа на Адам.

Новият Адам е образец за всеки човек. Чрез Него всеки човек се пресъздава в „нов човек“. Приелият Христа съблича „ветхия човек заедно с делата му“ и се облича „в новия, който се обновява в познанието, по образа на своя Създател“ (Кол. 3:9-10). Така „новият човек, „създаден в Христа“ (Еф. 2:10; 15) живее в нови отношения с Бога и следователно в нови отношения с ближните си“⁴.

Насилието над Неговата човешка природа не успява дори и в крайната си форма – смъртта. Тя не може да го удържи. Това се случва, защото божеството у Иисус Христос – поради това, че Той е роден, заченат чрез Светия Дух, Бога – е в такова единение с Него, че човешката Му природа се е „сляла“, „взаимопроникнала“ (περιχώρησις), без да се смесва, съвпада с божествената. Така пресъздаването на новия човек, на новото творение се осъществява цялостно и единствено у Иисус Христос. В пълнота това се вижда и разбира от очите на вярата и се потвърждава от духовния опит. Разумът тук не е самодостатъчен.

Вметка:

Смъртта не съществува в абсолютен, в онтологичен смисъл. Смърт няма! Когато човек умре, той просто се разпада на съставните си части. Материалната му част не изчезва, а се слива с „пръстта“, връща се в природния свят (Бит. 3:19). Физическата смърт е нарушаване на единството на човека – на душата и тялото, на нематериалното и материалното – разпад на организма (т.е. организираността на материята); отделяне на душата от вече нефункциониращото тяло. Тя е трагично разделяне, дезорганизация, но тя не е абсолютна: материята отива при материята, а духът при Бога, Който го е дал (Екл. 12:7). Смърт за душата е раздялата, отдалечеността ѝ от Бога; пребиваването ѝ в изолираност както от Бога, от духовния свят, така и от близките хора. Онтологически от човека нищо не изчезва, нищо не се анихилира. Смърт за тялото е неговата невъзможност да функционира – реално се случва разпад на неговата структура. Загубва се това, което я поддържа.

Бог като Творец в Стария Завет е разбиран преди всичко като Създател на човека. Бог е творец на живота и Той осъществява Своя план въпреки съпротивата на враждебния дух и повлечения от него към грях човек. Върхът на това Негово дело е възкресенето на Иисус Христос, в Когото се претворява цялата човешка природа и съответно околният повреден от греха свят – спасението на човека.

Откъс от Библейско богословие. Академични есета на проф. д-р Димитър Попмаринов, Омофор, 2018

Бележки

Коментари

коментара