За ценността на човешкия живот
В началото на 50-те години американското общество беше разбунено от постъпката на един провинциален лекар. От жалост към свой безнадеждно болен пациент доктор Сандърс прекъснал с инжекция живота му.
Разглежданият проблем в същността си не е проблем за жалостта и милосърдието, а за смисъла, за целта на човешкия живот в света.
Разбира се, лекарят, който лекува безнадеждно болен, има право да не използва медицински средства, удължаващи агонията. Но лекарят също така има власт и дълг да стори всичко възможно, за да облекчи и утеши медицински и човешки болния. И точно в това се състои последното служение на земния лекар, за което му се дава дарът на знанието и жалостта към човека.
Какво е грехът? В какво е грехът? Грехът е своеволно преминаване от човека на граница, определена му Свише, излизане извън Кръга на закона. На медицината е отредена област на служение: да помага на хората, като лекува и изцелява болестите им, а също така да утолява и облекчава човешките страдания.
Делото на доктор Сандърс и неотдавнашния Лиежски процес на родители, умъртвили с помощта на лекар своето недъгаво, родило се без ръце детенце, поставят проблема за необходимостта на човешкия живот като такъв. Към необходимостта на човешкия живот в света, към неговия смисъл не можем да се отнасяме нито повърхностно, нито утилитарно. Това, което на някой му се струва „ненужно”, може би в действителност е необходимо на човечеството. Необходимо е на Божието дело в света.
Какъв е смисълът на раждането и пребиваването в света на човешката недъгавост и какво е истински хуманното отношение към нея? Човешката недъгавост ни се явява под различни форми… Майка, раждаща чернокожо дете някъде в Мисисипи или в Йоханесбург, Южна Африка, със самия факт на раждането обрича детенцето си на невинни страдания. И тези страдания ще са толкова по-големи, колкото по-здраво, умно и активно расте детето. И тази майка, допуснала в себе си самодоволно хуманно чувство, неограничено от Божията правда, също може да убие от „жалост” своето дете. И да каже на обществото: „Убих го, защото знаех, че целият му живот ще бъде върволица от душевни мъчения, които са по-страшни от телесните. Да си чернокож по нашите места значи да си недъгав и да страдаш най-дълбоко цял живот. Аз избавих рожбата си от това страдание!” Подобно разсъждение би имало напълно лиежска логика и не би съответствало на висшето, религиозното разбиране за живота. От религиозна гледна точка човешкият живот има не само дълбок смисъл, но и велика цел. Животът, преди всичко, е проява на духовната реалност в света. И разкриването на смисъла на живота посочва на хората какво трябва да правят, изправени пред тази недъгавост – както своя, така и на ближния… Всички деца на света всъщност са „увредени”, в смисъл, че всички се раждат със семето на болестите и носят в себе си смъртта. В този дух на разсъждения е Христовият отговор на въпроса кой е виновен за раждането на слепия (Иоан 9:2-3). От гледна точка на висшата истина и пълнота на живота, разликата между „увредеността” на тези или онези хора е само количествена. И всички се нуждаят от милостта на Бога и от отразената – човешката.
Никога не ще забравя посещението си през 30-те години в Германия, в градчето за хора с увреждания „Бетел” на пастор Боделшвинг. Въведоха ме в чиста, уютна стая, където на белоснежно легло лежеше същество, което не се решаваш да наречеш дете. Това беше детенце, само че много недъгаво; може би докато е била бременна, майка му е вършела нещо такова, дето отнема благодатта от човека: пила е или пък е употребявала някакви хапчета, за да се освободи от майчинството. Във всеки случай знак за недостиг на любов в света беше плодът, изискващ от нас особена любов. И тази любов, която родителите не можеха или не искаха да дадат на нещастното детенце, му даде една истински християнска организация. Там аз видях сияещи от любов грижи за това уродче; а в него, уродчето живееше и грееше безсмъртна човешка душа – душа, може би много по-драгоценна пред Бога от мнозина други, прославени в този град, в тази страна души. Това беше душа, разпната в своето телце, по образ Христов. И тази безсмъртна душа, мъждукаща в безформено тяло, почти без тяло, беше обкръжена от особена грижа и любов в Христа. Над креватчето на младенеца, жертва на греховете на нашия свят, висеше дъсчица с трогателен надпис: „И мен ме обича Бог”. И тук това не звучеше като куха риторика. Хора, познали Божията любов, бяха превърнали тези думи в истина. Те носеха на това същество не само своята, но и Божията любов. И това беше единствено възможният, безусловно верният отговор на човечеството на всички страдания и на всички уродства в света: да носим любов. Всяко усилване на злото, уродството, страданието в света е по същество благовестие, небесен зов за умножаване и задълбочаване на любовта.
Нещастната лиежска майка не проумяла това. Никой не може да хвърли камък по нея. Тя не знаела, не вярвала, че й е била възложена най-отговорна и свята задача – да бъде майка на такова дете. И заради това убила повереното й беззащитно същество. Разбира се, на нея са й били дадени сили за майчинския подвиг, но свободата на духа й оставала ненарушима, и тя я използвала не за да приеме Божията воля, своя кръст, а за да отхвърли Божията воля, за да се отърве от кръста си.
Последната трагична истина, свързана с проблема за доктор Сандърс и лиежската майка, се корени в това, че всички сме временно на този свят. И от материалистическа гледна точка всички сме безнадеждни! А разсъждавайки религиозно, ние всички сме увредени. „Канона” за нормален човек е само Христос. И във всички ни този образ е разпнат. Ние всички сме „уроди”! Ако не физически, то – много по-лошо – нравствени.
И дълбокият, чудесен смисъл на нашия земен живот и история се крие не само в радостните срещи с аполонически форми, но и в срещите със страданията, с неуспехите и човешката недъгавост. Единствено перспективата на Вечния Живот хвърля правилна светлина върху смисъла на даденото ни битие или събитие. Човек е свободен да приеме или не тази светлина. И затова някои хора така светло понасят дори и големи страдания, а други не успяват да изтърпят най-незначителни трудности. Не с мяра приема човек Духа. И колкото повече той осъзнава волята на Отца и я приема, толкова по-добре проумява това, което св. Исаак Сирин нарича „пламъка на нещата”. А извън това съзнание човек няма критерий нито за различаване на добро и зло, нито за прозрение на истината.
