Конфликт или недоразумение
От няколко месеца едно научно постижение разбунва духовете на милиони хора по света. Гъделът за нашето въображение се нарича клониране, а виновниците са шотландските учени от института “Роузлин”, създали за пръв път бозайник чрез метода на клониране. Хора с по-слаби нерви побързаха да заявят, че сме на една ръка разстояние от безсмъртието, подсигурено ни от безкрайна поредица клониране на един и същ организъм.
Едни видяха разрешение на проблема с донорството на органи, други подхвърлиха, че новият метод е лек за мъката на родители, изгубили своето дете. Трети потриваха доволно ръце и фантазираха какво би станало, ако сред нас живеят десет Айнщайновци, осем Нилс Боровци и пет Майки Терези.
Би било интересно да се поразмишлява върху този нов метод и най-вече върху много симптоматичните еуфорични реакции на “привържениците” му – реакции, струва ми се, подсказващи за някаква изначална ущърбност в най-дълбинните нагласи на тези хора. Но това е тема на друг сериозен разговор.
Сред множеството възторжени отзиви се чуха и предупреждения за дебнещите опасности. Бяха отправени тревожни въпроси за възможните последици от клонирането на хора (ако това изобщо е възможно). Представители на Православната Църква както в България, така и по света (виж обръщението на синода на епископите на Американската Православна Църква към правителството на САЩ) посрещнаха с резерви новината за клонирания бозайник и категорично осъдиха всеки опит да се работи върху клонирането на хора. Аргументите общо взето се свеждат да изложените в обръщението на американскита епископи.
Подобна реакция на Църквата, сигурен съм, у мнозина ще предизвика недоумение: на какво основание религиозна институция се произнася по научен въпрос, по силата на какво духовни лица навлизат в чужда територия и се намесват в научен спор (вероятно поради някакъв рецидив от времето на “тъмното средновековие”)? Други, по-сприхави, може и да се разсърдят, че някой си с назадничаво мислене слага юзди на научния прогрес и така работи срещу благото на човечеството.
Днешните спорове за клонирането са показателни поне в два аспекта. Първият: безкрайният авторитет на науката за масовото съзнание. Етикетът “научност” въздейства с магическа сила върху мисленето на милиони хора, превръщайки се в единица мярка за истинност, а научно-популярните списания се радват на такава власт над хорските умове, за каквато и папите не са мечтали. Вторият аспект: в резултат на все по-тясна специализация и потъване в море от съждения-факти науките губят хоризонта на смисъла от своите научни постижения. Това е особено опасно, когато последиците от едно научно откритие засягат най-различни измерения на човешкото съществуване (материални, духовни, религиозни).
Но дали наистина тлее отколешна вражда между науката и религията? Докъде се простират пълномощията на едната и другата? Как да разпознаем нарушителя, проникнал незаконно в чужда територия?
Надали има смисъл да убеждавам някого, че религията и науката са две различни прояви на човешка активност. Те се различават както по познавателните си методи, така и по целите които си поставят. В основата на познавателния метод на религията лежи актът на вярата. Ние вярваме в Бога и Неговото Откровение и приемаме нещо за истинно защото такава е Божията воля. След като истините на вярата се приемат от нас поради доверието ни в Божията воля, а не защото нашият разум е достигнал до тези необходими изводи, то акта на приемане предполага по-скоро вмешателство на волята, отколкото свидетелство на разума. Подобно твърдение не превръща вярата в неразумна, доколкото в личното обръщане към Личния Бог се надмогват всички привични нам опозиции като: разумно-неразумно, време-вечност, свобода-необходимост и др. Трудността при говоренето “за” вярата иде от невъзможността един външен взор да проникне в глъбините на душата и с помощта на понятия да изрази тази преобразяващта устременост на човешкото сърце към Бога. Вътрешната достоверност и убедителност на вярата постоянно ще се изплъзват от погледа на страничния изследовател, защото: “Който вярва в Сина Божий, има свидетелството в себе си”(1Иоан 5:10).
Познавателният метод на науката от своя страна се крепи върху два кита: опита и логическата непротиворечивост. Всяко изказване неподлежащо на проверка чрез опита (в по-радикалното изискване на позитивистите) или на теоретично вътрешно непротиворечиво доказателство, се изхвърля от арсенала на науката. Приемането на нещо за истинно се определя и налага от самия обект на научно изследване В този смисъл не можем да говорим за волеви акт, както при вярата, а за необходим ход на научното изследване. Налице са две коренно различни познавателни нагласи. Ако вярата е “жива представа на онова, за което се надяваме и разкриване на онова, що се не вижда”(Евр. 11:1), а познавателният интерес на науката е насочен пряко или косвено към областта на материалния опит, то очевидно е глупаво да се вярва в неща, подлежащи на опитна проверка. Никой от нас не вярва в това, че тревата е зелена, а лимона – кисел. Точно толкова неуместно е да се доказва геометрична теорема с цитати от св. ап. Павел. Един от изводите на това твърдение е, че научните изказвания не могат да доказват истинността на нашата вяра, както не е по силите им да я опровергаят (още една причина дисциплината “научен атеизъм” да се превежда и като “дървено желязо”). Те могат единствено да са в съзвучие с вероучителните истини, но не и да са аргумент за приемането на същите тези истини. В противен случай ние няма да извършваме акт на вярата, а ще се занимаваме с научно изследване.
Науката и религията се различават и по своите цели. Казано с думите на Галилео Галилей науката ни учи как е устроено небето, а религията – как да се въздигнем на небето. Целта на едната е да благовести Божието слово на всички народи по света и чрез благодатта в Църквата да спасява хората от царството на греха и смъртта за живот вечен. Задачата на другата е в светлината на естествения разум добросъвестно и изчерпателно да изследва и описва сътворения свят.
Историята на отношенията между християнството и новоевропейската наука все още чака своете задълбочено и всестранно изследване. Заслужават внимание въпросите защо именно през късното средновековие на територията на Европа се заражда специфичната научна нагласа, която в момента е меродавна за целия цивилизован свят? Гениални хора и достатъчно опитен материал са притежавали и древните гърци, и китайците, и древните египтяни. Никъде обаче не се наблюдава нещо подобно на новоевропейската наука и свързаното с нея бурно развитие на техниката. Разковничето на въпроса се крие в продължителната работа, която християнството извършва през вековете. Резултатът е появата на радикално нови нагласи, правещи възможно научното отношение към света. Християнството демистифицира заварения свят, извършва една своеобразна секуларизация на космоса – Бог вече не обитава в стихиите, във водата, в императора или в звездите. Светът е сътворен и благоустроен от Своя Всемогъщ Създател; освен видимия съществува и невидим свят; светът се подчинява на законите на Своя Творец и поради това е разумен и познаваем. Без тези “християнски” предпоставки новоевропейската наука не би постигнала впечатляващите си резултати в изследването на сътворения свят.
Тази известна обвързаност на новоевропейската наука с християнството не премахва факта на тяхната различност. Точно тук мисленено ни е подложено на едно сериозно изкушение. Щом се изправим пред две различни същности, ние някак спонтанно ги схващаме не само като различни, но и като взаимно изключващи се, една друга отричащи се. В отношението между наука и религия този предразсъдък работи с пълна сила. Религията и науката поради своята различност се възприемат не просто като различни, но правейки една крачка в повече, те се мислят като взаимноизключващи се. Оттук и проблемът за отношенията между тях се изражда в дилема – или, или. Или признаваме ценността и достойнството единствено и само на науката, или анатемосваме науката като нечестиво занимание. Уви, и двете възможности са проработени много добре през последните няколко века.
В действителност от простия факт на различие между наука и религия изобщо не следва, че тези два типа отношения на човека към света и към самия себе си взаимно се отричат и обезсилват. Точно обратното. Съществуват две причини, поради които изводите на науката и религията не могат да си противоречат. Именно поради различие в целите и познавателните методи религията и науката имат различни “територии” на изява. Погледнато строго логически не е възможен конфликт, ако всяка една от страните “обгрижва” собствената си територия и не прекрачва границите на своята компетентност. Тайната на Христовото възкресение или на светата евхаристия постоянно ще остават извън полето на научния интерес и научни правомощия и никога няма да се превърнат в научен проблем (без значение какви успехи ще пожъне в бъдеще науката), който да доведе до разкриването на други, противоречащи на науката истини. Когато пък някоя от частните научни дисциплини и религията разглеждат един и същ обект, например човека, то медицината и религията ще го възприемат в различни измерения – едната като сложно устроен биологичен организъм, другата като Божи образ и подобие с уникална мисия в света. Единият тип поглед не изключва другия и това, че за вярващия човек религиозната визия за човека е не просто по-ценна, а жизнено, спасително важна не променя същността на нещата.
Втората причина е убедителна за вярващия човек. Цялото творение има един единствен Източник на съществуване. И вярата, и разумът, и светът с неговите закони – всичко е от Бога. Следователно не е възможно тези две дарени ни свише способности да си противоречат взаимно, при условие, че човек не злоупотребява с тях.
Нека се върнем отново на конкретния проблем с клонирането. Една брутална намеса в Божия промисъл се представя като върхово научно постижение. Подобна технология би профанирала тайната на човешкото сътворение и би довела до непредсказуеми последици. Човекът не е просто биологичен продукт, както го възприемат почитателите на клонирането, а единственият Божи образ в сътворения свят. Поради своята безподобност и уникалност човешката личност по никакъв начин не подлежи на “възпроизводство” чрез копиране. Недопустимо цинично е към който и да е човек да се отнасяме като към средство, като към генетичен материал (Айнщайн е ценен заради физическите си теории, Христо Стоичков – защото вкарва голове, Майка Тереза – защота се грижи за болните, физически здравият – защото е потенциален донор на органи). Подобна нагласа е на една ръка разстояние от някоя нова расова теория за изкуствен подбор.
Чрез метода на клониране на човешки същества евгениката си присвоява творчески акт, възможен единствено и само за Бога. Ето защо тази нова технология се осъжда от Църквата като надхвърляща границите на научна компетентност. Новият метод се изправя пред куп проблеми, които не могат да бъдат разрешени, ако ги разглеждаме само като научни. Научният поглед е явно недостатъчен и при други медицински проблеми като абортите и евтаназията, където последиците от медицинските действия далеч надхвърлят областта на медицината.
В нашия живот ние се нуждаем както от постиженията на науката – в земното ни съществуване, така и от спасителната помощ на религията – в земния и небесния ни път. Хармонията между науката и религията е залог за тяхното пълноценното съществуване. | сп. Мирна, бр. 4, 1997 г.
