След смъртта, преди живота

Сега действащият закон, според който донор може да стане само лице, което е изразило писмено съгласие за това, беше приет преди близо 3 години от предишния парламент след бур­ни дебати, включително и президентско вето върху него. Критичните към текста смятаха, че той ще затрудни трансплантациите в България, защото много малко хора (поради небрежност, липса на време, суеверие и всякакви други лични причини) ще посочат изрично съгласие приживе. Практиката в следващите години потвърди тези опасения. За близо три години само 467 души са изразили своето съгласие да станат донори в случай на мозъчна смърт. От една страна, този скандално нисък брой се обяснява с липсата на разяснителна кампания. Всъщност за последните три години почти никой в България не знаеше как се урежда донорството в страната. От друга страна, причината е и в

Сгрешената логика на закона – той очаква човек да прояви инициатива и да каже на личния си лекар дали иска или не да стане донор, вместо лекарят да е активната страна и да е задължен да пита всичките си пациенти.

Последният проблем надзърта и след приетите на първо четене поправки в закона за трансплантациите. Според тях за донор се счита всеки, който в здравната си книжка изрично не е посочил, че не желае това. Не е помислено обаче за структура, орган или институция, която да има ангажимента да попита човек каква е волята му. Така с влизането в сила на поправките реално цяла България ще се окаже донор на органи – без да го иска и в почти всички случаи без да знае.

Липсата на информираност у хората е сериозен коз в ръцете на противниците на поправките. "Законът не защитава достойнството на донора – категоричен е д-р Николай Михайлов от ДСБ – това може да стане само чрез изричното негово съгласие." Според д-р Михайлов големият проблем в момента е "липсата на активност за информиране на обществото и реалното непопулярзиране на донорството". Той задава въпроса какво се случва, ако лицето няма близки или не те могат да бъдат намерени в разумно кратък срок, и изразява опасения, че "институцията донор деградира до физически източник на органи и тъкани, чийто собственик става държавата, и това комерсиализира идеята". Близка до позицията му е тази на Пламен Сивов, редактор на портала http:pravoslavie.bg и председател на фондация "Покров Богородичен". "Не намирам богословски възражения срещу трансплантацията. Църквата вижда в този акт образа на саможертвата. Но саможертвата се свързва с акта на свободната воля." За него позицията, която застъпва новият закон, е "малко йезуитска", защото актът на саможертва не може да бъде по презумпция, а по категоричен личен избор.

Тези сложни етични въпроси може да бъдат решени по един сравнително прост начин – да бъде измислено как всеки човек да бъде попитан. Новите законови положения със сигурност трябва да бъдат придружени от разяснителна кампания и да бъдат последвани от мащабно питане искаш ли да станеш донор след смъртта си. Например личните лекари да бъдат задължени в срок от два месеца да попитат всичките си пациенти, а здравно неосигурените лица да бъдат попитани от някоя структура на социалното министерство… Само така обществото ще има сигурността, че знае истинската ситуация и има възможност за информиран избор, както и гаранции, че ще бъде упражнена личната му воля. Целият текст