Общественото измерение на донорството

Слово на † Христодул, Архиепископ на Атина и цяла Гърция

Даряването на живот е голямото, даряването на органи е благословеното по-малко. Подчертавам, че горните цитати от Свещеното Писание пренасят нравствения проблем на трансплантациите от схоластичното определяне на мозъчната смърт в уважението към свободния израз на личната самостоятелност.

Ваши Високопреосвещенства,
Дълбокопочитаеми г-н Алкивиадис Костакис, председател на Националната организация по трансплантации,
Почитаеми господа професори, многоуважаеми дами и господа,

Горещо благодаря на Председателя на Националната организация по трансплантациите дълбокопочитаемия професор г-н Алкивиадис Костакис и членовете на управителния съвет на същата организация за тяхната покана да говоря днес, на шестия европейски ден, посветен на донорството и трансплантациите. Така ми се даде още една възможност да разисквам по този важен въпрос, имащ своите научни, морални и обществени измерения.

В началото се чувствам длъжен да изясня пред вашата любов, че в нашата Православна Църква ние не смесваме науката с Вярата и Религията. Бих могъл да кажа, парафразирайки словото Господне, че ние следваме „отдайте научното на науката, а Божието Богу“. Нашата Църква през вековете на раждането и развитието на съвременната наука не само не се е противопоставяла на нейните открития, но самите клирици са превеждали на гръцки новите научни факти и са били учители на нацията си в трудните за това времена на отоманското робство. Ще ви посоча само един пример. Моят предшественик Атинският митрополит Мелетий от Йоанина (1661 – 1714), живял в края на 17-и и началото на 18-и век, при всичките си пастирски задължения и многобройни гонения от място на място е намерил време и е написал трудове по астрономия и география, описвайки последното достигнато развитие в тези дялове на позитивните науки. В нашата Църква няма да намерите случаи на присъди като тези над Джордано Бруно или Галилей, нито като тази над Ян Хус. Напротив, ще намерите нарисувани в предверията Аристотел и Платон, Солон и Тукидид, Хилон Лакедемонеца, Аполоний Тианейски и Плутарх, както си ги е представял зографа: „там атиняните заговориха помежду си с думи мъдри и тайнствени за пришествието на Христа нашия Бог“ (виж съответните стенописи в свещената обител „Човеколюбец“ от 16-и век и А. Ксингопулу „Средновековните паметници на Йоанина“, Епирски хроники, том І, Йоанина, 1926 год., стр. 137).

От наша страна ние се радваме на напредъка на науката и технологиите и не се колебаем да приветстваме техните постижения. Същевременно обаче, имайки своите ценности, изразяваме мнението си по въпросите, които по наше мнение засягат човека като образ Божий, и неговите права в живота му. И съжалявам че ще го кажа, но горчивата истина е, че в нашата епоха за първи път в своята история човечеството поставя за основа на научните изследвания логиката на утилитарния интерес на могъщи кръгове, съчетана с механистичния възглед за човека, и тези кръгове вече се стремят да се намесват в самия живот в образа на беззащитния човек, какъвто е ембрионът, индивидът в напреднала възраст, отиващият си от живота болен. Стремят се да упражняват недопустима власт върху тях и да ги използват според комерсиалния си интерес.

Уважението на Църквата към научните постижения и особено към тези на медицинските изследвания и клиничната практика я подтикна да изложи в официалния текст на Синодалното решение, че „би могла да приеме единодушното международно мнение, че мозъчната смърт е тъждествена с необратимия биологичен край на човека. Мозъчната смърт е факт на окончателно и необратимо преустановяване на мозъчните функции и състояние на пълна загуба на сетивност и съзнание. При него дишането се поддържа само механично и прекъсването на техническото поддържане води до почти незабавно прекратяване на сърдечната дейност“ („Основни принципи по етиката на трансплантациите“, „Църквата и трансплантациите”, издание на Информационната и образователна служба на Еладската Църква, Атина, 2001 год., стр. 25).

И за да стигнем до същността на въпроса ви, Свещеният Синод на Еладската Църква вече е изразил официално в същия текст, че „приема трансплантациите, както и всичко друго, свързано със здравето на човека и борбата му със смъртта, с особена симпатия, разбиране и чувство за неговата сериозност“(пак там, стр. 21).

Ние като Църква имаме за основа на мисълта и действията си – Любовта, която е основен камък не само на личното ни спасение, а и на нормалното, мирно и справедливо съвместно съществуване. Нашият Господ е любов и ние не можем да живеем по друг начин, освен като обичаме искрено, честно, с цялото си същество. На онези, които не познават духовния живот на Църквата ни това може да изглежда лесно, но ние знаем, че всеки човек, всеки един човек, трябва да се бори със страстите и слабостите си, за да придобие истинската любов. Нужна е голяма и болезнена духовна борба, за да стигнем до идеала на християнската любов, както е описан от апостола на народите Павел в неговото Първо послание до Коринтяните (гл. 13).

Апостолското слово „любовта познахме по това, че Той положи за нас душата Си: и ние сме длъжни да полагаме душите си за братята“ (І Иоан. 3:16) разрешава всяко съмнение относно това, че даряването на живот, и следователно даряването на тяло не са практика на самоубийство и евтаназия, а е възможно да се приемат като израз на „голяма любов“, за която говори самият Господ при предаването на последните Му заръки към Неговите ученици: „никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Иоан. 15:13). Даряването на живот е голямото, даряването на органи е благословеното по-малко. Подчертавам, че горните цитати от Свещеното Писание пренасят нравствения проблем на трансплантациите от схоластичното определяне на мозъчната смърт в уважението към свободния израз на личната самостоятелност.

И тук бих искал да отбележа, че не съм съгласен с онези, които твърдят, че тъй като светите Отци на Църквата ни не са говорили за науката и съвременните ни изследвания или са разгледали определени научни въпроси, докосващи се и до даряването на органи и трансплантациите с познанията от тяхната епоха, то това означава, че ние или не можем да говорим по тях, или трябва да отстояваме техните научни схващания.

Светите Отци са ни дали духовността, Правилата за живот, предали са ни пример за любов и преди всичко друго са ни научили на духовното различаване в живота ни. На основа на тези дадености ние се развиваме и се разкриваме като личности в откритото море на личния си и обществен живот. Защото Църквата се развива и няма статичен характер. Ако това се случи, тя би станала вкаменелост и не би могла да изпълни своите задължения, нито да общува с паството си. И тъй като, както казва св. Григорий Богослов, науката се състои от „изследването и дарбата“ (Слово 43, Към Василий Велики, P.G. 36, 125 C), то и изследването, следователно и науката, се развиват и създават нови достижения.
На основа на гореизложените принципи Църквата разглежда и въпроса за даряването на органи за трансплантация. И отговаря на поставените вече проблеми от богословски и морален характер както следва:

І. Св. Григорий Нисийски (ІV век) казва, че душата е нематериална и безтелесна „по самата си природа деятелна и подбуждаща, и чрез телесните органи собствените си действия проявяваща“ (P.G. 46, 29А). Св. Йоан Дамаскин (VІІІ век) подчертава, че сърцето е господар на душата и на тялото, и че тялото се състои от четири сокове (черна жлъчка, слуз, кръв и жълта жлъчка) (Йоан Дамаскин „Точно изложение на православната вяра“, изд. Пурнара, Солун, 1989 год., стр. 152). Виждаме как светецът описва научните данни на епохата си, които очевидно са много далече от днешното развитие на науката. Да отбележа, че от много хора са извадени сърцата им и на тяхно място са поставени механични сърца, без от това да са увредени с нещо душите им, и естествено без да са загубили живота си. Също така при трансплантациите може да се смени сърцето на един човек без да се промени нещо от личността му или от душевните му нагласи (H. Tristram Engelhardt, Jr., The Foundations of Christian Bioethics, Swets & Zeitlinger, 2000, p. 333).

ІІ. Даряването на органи, било от живи донори, било след смъртта, е най-висша проява на любов, понякога и на саможертва, в полза на друго човешко същество и като такава възвеличава донора и спасява реципиента.

ІІІ. Действието обаче на самопожертвувателност и любов е съзнателното съгласие на донора за трансплантацията, свързващо го с факта на неговата смърт, естествено когато тя настъпи при трагични обстоятелства и в относително млада възраст. Също така съзнателното съгласие съдържа и добродетелите безкористност, отказване от естествените права, доверие и загриженост за другите, себеотдаване и освобождаване от стереотипа на еснафщината. Ние вярваме, че донорът може да принася социална полза на реципиента и да го спасява биологично, но главно той духовно облагодетелства себе си („Църквата и трансплантациите”, стр. 27-28). Даряването обаче трябва да стане без да се нарушава свободата и независимостта му. Бог „не принуждава нежелаещия“, както пише св. Йоан Златоуст (P.G. 61, 176 Е).

ІV. Всички знаем, че в много случаи донорът няма възможност да изрази свободното си мнение. Тогава Църквата с условия, по снизхождение, в перспективата на светостта на семейната институция и в стремежа за развиване на социалните връзки, би могла да приеме и заместването на волеизявлението на донора от членове на семейството му, разбира се с несъмнената даденост, че това не противоречи на неговото собствено. При съществуващата любов решението за даряване на тялото на другия може да е и по-трудно от това за даряването на собственото тяло („Църквата и трансплантациите”, стр. 29). В този смисъл истинският донор е семейството и то извършва делото на жертва и себеотрицание, което украсява живота и прави по-добро и по-човешко нашето общество. Но и семейството трябва да вземе решението си абсолютно свободно, без никаква принуда. Също така от тяхна страна е недопустимо да осъществяват каквато и да е възмездна сделка с акта на донорството. Животът на всеки човек е толкова свещен, че не може да става предмет на търговски преговори и експлоатация, още повече когато е на най-близък роднина. Жестоко и напълно осъдително е те да правят пазари пред мъртвия им близък.

V. Органното донорство има своето социално измерение както спрямо донора и реципиента, спрямо семействата им и държавата, така и спрямо гражданското общество. Нашата Църква се обръща към всички и подчертава, че макар и да приема идеята за трансплантациите не може да се съгласи с каквото и да е, противоречащо на нейните принципи. По тази причина тя не може да се съгласи със законодателното гарантиране на трансплантациите в страната ни, в което по наше мнение господства утилитарен възглед и тесен рационализъм (пак там, стр. 31). По конкретно, един от съществените пунктове на несъгласие, който е и препъни камък в частичния ни напредък в дебата по органното донорство е, че в този закон законодателят тълкува „не възразяването“ на семейството като съгласие на донора (чл. 12, пар. 4). Но „по каква логика можем да твърдим, че донорът се съгласява, в мига, когато не само е затворил устата си завинаги, но дори и не може да направи никакъв знак на съгласяване? Как можем да пожертваме уважението си към донора, поради нуждата на реципиента? Какъв морал имат комисиите ни по Биоетика и Деонтология, когато се съгласяват с узаконяването не на своеволното взимане на органи, защото е противоконституционно, а с отнемането на личната независимост, което е противно на волята Божия?“ (Архимандрит – днес митрополит Месогейски и Лавреотикийски – Николай (Хадзиниколау), „Свободни от генома“, издание на Центъра по Биомедицинска етика и Деонтология на Еладската Църква, Атина, стр. 343).

VІ. По наше мнение необходимо условие за сътрудничеството ни с Държавата е последната да осъзнае, че е натоварена с огромното задължение да защитава трансплантациите законодателно и практически от всеки вид безсъзнателност, утилитаризъм или финансова експлоатация и да гарантира научната пълнота, осведомяване и подготовка на компетентните лекари и власти. По този начин донорът не изпада в положение на жертва на мерзки интереси или на научното лекомислие и неговата нравствена стерилност („Църквата и трансплантациите”, стр. 37).

VІІ. Общественото развитие на донорската култура за трансплантациите, особено когато донорът е в млада и твърде ранна, за да мисли за смъртта си възраст, е действие на любов и саможертва. Но тази позитивна за обществото ни позиция трябва да се популяризира правилно и без отрицателни последствия на неговия морал, за качеството на живота ни, за съществуването ни като общество на любов и солидарност. Нашата Църква, като социално пространство на хора от всички възрасти, всякакво образование, всяка националност, всякакво икономическо и обществено положение, и още повече като пространство на развиване на любовта, саможертвата и безвъзмездния принос, има всички възможности да помогне на Държавата, но Църквата никога няма да се съгласи с оскверняването на живота и на човека. Правото на живот предхожда правото на телесна цялост, и гарантирането на второто чрез трансплантациите не може да отмени първото. Уважението към свободната човешка личност предхожда всяка целесъобразност, която може да се диктува от разнородни интереси. Ето защо основните принципи, подчертани от Църквата по отношение на донорството са твърди. И дано да срещнат всеобщо възприемане, защото само така се заздравява доверието на хората в системата за трансплантации, осигурява се възможното количество донори и се преодоляват съответните нужди, нарастващи по същността си, в климат на широко одобрение и всенародна подкрепа.

Словото е произнесено на тържество на Националната организация по трансплантации на Република Гърция (2004 год.).
Превод от гръцки: Владимир Петров