Православната биоетика и рекомбинантните ДНК технологии
Индустриалната революция сложи началото на т. нар. технологична цивилизация. От няколко века човечеството все повече и повече контролира и експлоатира природните ресурси. Бързите темпове в развитието на технологията дадоха огромни възможности за подобряване качеството на живот на човека1. Технологичната революция е толкова бърза, че човекът не може да се приспособи към тези промени и развитие. Това доведе до едно екзистенциално „изгубване“ . Проблемите на човека се задълбочават, а решаването на едни проблеми водят до други.
Потребителският етос2 на съвременния човек е в пряка корелация от развитието на технологията. Съвременното технологично общество отдавна е престанало да мисли за света и за собствения си живот като дар от Бога3. Постиженията на генетиката и молекулярната биология от последните тридесет години поставиха биоетиката в съвременния исторически контекст4. Генното инженерство, което е пряк продукт от постиженията на тези биологични науки, отправи ясно предизвикателство към съвременното богословие. Неяснотата и несигурността, с която се подходи към новите постижения в областта на рекомбинантните ДНК технологии, предизвика повишено внимание на Църквата и обществото. Съмнението и несигурността обаче се развиват там, където не се познават добре ефективните възможности на дадена технология и нейното практическо прилагане. Затова е важно биоетичните проблеми да се разглежда детайлно в биологичен, антропологичен и етичен аспект.
Пръв биохимикът Ван Потър въведе понятието биоетика, определяйки я като наука за оцеляването – science of survival5. Прекомерната комерсиализация на научните изследвания в областта на генното инжерство и молекулярната биология доведе до различни биоетични казуси, с чието решаване се заеха различни регулаторни органи и комисии, както в ЕС, така и в САЩ. Тези решения в повечето случаи имаха регулаторни и превантивни функции, стъпвайки на основата на секуларна етика базирана на принципа за ненанасянето на вреда. Легалистичният и фрагментарен подход на тези решения пренебрегва уникалността и достойнството на личността на всеки човек. Защото решаването на биоетичните казуси се основава на няколко основни въпроса, независимо от етическата система, която се прилага, а именно: „Кой и какво е човекът?“; „Каква е екзистенциална му цел?“; „Какво е смъртта?“. Православната етика и антропология, артикулиращи в областта на екзистенциалното и онтологичното начало на човека, влязоха в този дебат по един естествен начин. Появата, значението и смисълът на живота, както и истината за човека в неговата психосоматична цялост, са в основата на православната етика и антропология6. Всяко разбиране за живота като цяло, и за човека в частност, се пречупва през призмата на общата вероизповед и съответните антропологични и етични знания. Всяка една етична система, било тя секуларна или религиозна, за да отговори на поставените биоетични казуси, стъпва на своето разбиране за човека и неговото битие, отношението към самия него и обществото като цяло.
В този контекст православната биоетика предлага един холистичен (цялостен) подход, който разглежда биоетичните проблеми в биологичен, антропологичен и етичен аспект. Тези аспекти от своя страна се изясняват чрез три основни релации, а именно:
Наука – Божие Откровение
Човек – образ и подобие Божие
Човек – Творението
Наука и Откровение
Възникването на съвременната наука през ранното Средновековие се оказва възможно, защото научният прогрес е бил задвижен от учени с дълбоко консервативни и религиозни убеждения. Християнството не е породило науката, но без него съвременна наука нямаше да има. В умовете на учени от ранното Средновековие се съединяват три идеи, а именно:
– освен видимия, съществува и невидим свят със своята същност;
– невидимият свят, освен че съществува, може да бъде изследван и познаваем;
– невидимият свят има влияние върху видимия.
Тези разсъждения днес ни се виждат логични и естествени, но за древните това не е било така.
Първата идея за наличието на невидим свят има своите зачатъци в античната наука, възможността за развитие на тази идея се осъществява през късната Античност и ранното Средновековие. Докато в езическата античност никой не се интересува от същността на Зевс и субстанциите на Афродита, богословието на ранното Средновековие (9-11 век) задава и търси въпроси, като поставя една нова мисловна рамка, че светът не се свежда само до външното му проявление7.
Втората важна идея e, че невидимата страна на природата не просто съществува, но може да бъде познаваема. На изследване подлежи само онази вселена, която е разумна от началото до края, такава вселена е вселената на християнския монотеизъм. Този монотеизъм утвърждава пълната зависимост на света от волята на Единния Творец, чрез Когото е сътворена8. За разлика от вавилонските и други древни митове, в които хаосът предхожда творението, в глава първа на книга Битие четем за сътворението от нищо по волята на Бога. Сътворението, а не раждането, освобождава природата за изследване, защото тя вече е демитологизирана за разлика от езичеството, където природата се обожествява. Тази различна мисловна концепция ражда експериментът, който е непознат за езическото знание.
Третата важна идея е, че невидимият познаваем свят има влияние върху видимия реален свят. Математиката, астрономията, диалектиката са били развити още в Античността, но те не се развиват там, защото им липсва движение и посока или т.нар. исторически процес9. Въвеждането на историзма от християнството и разделяне на времето преди и след Христа, е решаващият момент за развитието на съвременната наука. Епохата на възникване на научната картина на света не съответства на обичайните школски представи за постепенно отслабване в религиозното възприятие на света и утвърждаване на рационалните представи за мирозданието.
Човекът – по образ и подобие Божии
Динамичното движение от образ и подобие е основна защитавана теза на православната антропология. Израстването на човешката личност в неговата пълнота – (Ефес.4:13) не се ограничава до дадени „елементи“ на природата, а е едно динамично събитие на самовластно движение към подобие, което прави всъщност човека личност.10 Затова пътят към уподобяване на Бога (теозис), чрез Неговата благодат предполага утвърждаване на личността, което е аксиоматично за опитното богословие на светите отци11. Само една цялостна личност може да носи отговорност за себе си и за другите. Това разбиране на православната антропология е съсредоточие и отправна точка за правилното разбиране на биоетичните казуси. Защото когато човек е неосъществен и не е завършен като личност, проблемите се насочват навътре в човека. Човек оставен сам на себе си и се бронира в собствения си Аз. Православната антропология трансцедентира проблемите „навън“ от човека, което позволява диалогичност и лична среща с другия12.
Човекът– единство между душа и тяло
Православната антропология и етика разглежда човека като психосоматично единство. Душата и тялото не могат да се разглеждат отделно и фрагментарно. Православната антропология е една холистична антропология13, човекът участва с цялото си естество като единна психосоматична ипостас14. Биологичното начало у човека бележи раждането му, като психосоматично битие по образ на Бога и с потенциала да стигне до неговото подобие. Оплождането, заедно с биологичното естество, предава на човека тяло и душа. Душата не е поставена в тялото, тя е вродена в човека както и тялото. Душата се ражда заедно с тялото. Св. Григорий Нисийски говори обстойно за едновременното раждане на душата и тялото: „Тъй като човекът е едно същество, състоящо се от душа и тяло, то трябва да се предположи и едно общо начало на неговото устройване, така че той да не се окаже нито по-стар, нито по-млад от себе си, както би било, ако телесното е първоначалното в него, а останалото – последстващо… При сътворяването на всяка негова част едното не се появява преди другото, нито душата по-рано от тялото, нито обратното…“. Началото, зачатието на всеки човек е факт с изключително значение за Православната църква. Божият промисъл и перспективата на Божието царство предават на мига на зачатието изключителност, превишаваща границите на биологичната идентичност и на преходния живот.
Човекът – настойник на творението
Нашата планета е нашият дом. Човекът е сътворен, за да бъде добър настойник, да пази и култивира Земята по заповедта на Бога към Адам в Едемската градина. „И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята.“ (Битие 1: 28).
Самото име на първия човек – Адам, има двояко значение, от едно страна то показва материала от който е направен а именно пръст (hâ âdâm)15. Другото значение на думата означава да обработва земята (hâ âdâmâh)16. Всичко това ни говори за отговорността на човека, както към себе си така и към околната среда. Забравянето на тази изначална цел на човека през вековете довежда до екологичната и социалната криза на нашето време. В тази криза повечето анализатори днес виждат политически и икономически причини, но в основата си те са духовни.
Нашето съвремие е епохата на властване на new paganism – ново езичество17. Това води до брониране на човек във своята индивидуалност. Липсата на вяра в съвременния човек го кара да мисли само в сферата на материалното. Наред с това в най-глобалния и комуникативен век, човек живее по-сам от всякога. Това го кара да се пристрастява към материалното, което води до консуматорския дух на нашата епоха. Възникващите проблеми в този глобален свят изглеждат нови, но всъщност, ако се вгледаме в дълбочина виждаме, че „няма нищо ново под слънцето“ (Еклисиаст 1:9).
Съвременните технологии дават възможности за особена проява на човешки хедонизъм19. Загубвайки стремежа и целта на живота си, човек губи своята идентичност.
Рекомбинантните ДНК технологии
След обективиране на околната среда, днес човек предлага и обективиране на самия себе си посредством генното инженерство. Старта на тази биологична революция е феноменалното откритие на двойно верижната структурата на ДНК от Дж.Уотсън и Франсис Крик и нейната главна роля за предаването на генетичната информация през далечната 1953 г.20 Следващите десетилетия генетиката и молекулярната биология се развиха в различни посоки, предоставящи на учените много от търсените отговори за предаването на генетичната информация, структурата на гените и т.н. Много от въпросите относно предаването на редица генетични заболявания получиха търсените отговори. Началната еуфория постепенно отстъпи място на страховете и опасения за злоупотреби, както в областта на генетиката на човека така и в генетиката на растенията и животните.
Процес на човешко клониране
Термините „клониран“ и „клониране“ за първи път се употребяват през 70-те години на 20-и век за обозначаването на популация от клетки или организми, получени от една единствена клетка с идентична генетична конституция21. Същото се отнася и за организми, размножаващи се по безполов път. Клоновете, с които работят молекулярните биолози, са бактерии, микроорганизми или отделни ДНК молекули. За да бъде клониран един организъм чрез т.нар. ядрен трансфер (Somatic cell nuclear transfer – SCNT)22, е необходимо извършването на следния процес: първо се премахва по генно инженерен път ядро от яйцеклетката на организъм-гостоприемник, който ще приеме ядрото на организма за клониране. Процесът на клониране е възможен в яйцеклетка, нейното делене се постига чрез електростимулация. Поставянето на ядро от соматична клетка е вторият процес. При завършване на този втори етап, клетката започва да се дели и това всъщност е самото клониране. Защото ядрото на соматичната клетка носи информация от организъма, който се клонира. При обикновено размножаване ядрото на оплодената яйцеклетка носи генетична информация от двата родителски организми. Процесът следва да се развие или към репродуктивно клониране, като така получената яйцеклетка/ки се пренасят в заместваща (сурогатна) майка. Вторият път на развитие е терапевтично клониране, където клонираните клетки се трансформират в клетъчни култури (Tissue culture)23. Тези клетъчни култури след това могат да се имплантират в организма, от който са взети, и да заместят увредени клетки. Такъв процес се осъществява при лекуването на онкологични заболявания. Заменят се раковите клетки със здрави клетки от клетъчните култури. За първи път експерименти от този род се провеждат с яйцеклетки на жаба през 1952 г. от Робърт Бригс и Томас Кинг и повторени от Джон Гърдън и екип през 1962 г.24 Опитите показаха, че колкото е по-специализирана една клетка25, т.е е навлязла в процеса на своето развитие, тя има по-малка способност да се клонира и развива. Това насочва учените в използването на неспециализирани (плурипотентни, тотипотентни) клетки26 от зародиши на различни бозайници и човек. Последват опити с други бозайници (мишки, плъхове), докато се стигне до 1997 г. Тогава учени от Розлинския институт успяват да клонират овцата Доли, по същата методика; описана по-горе27. Теоретично тези методи на клониране могат да се приложат при всички бозайниците и при човека, въпросът е с каква цел.
При репродуктивното клониране се използват плурипотентни/недеференцирани клетки, които се вземат от ембриони, които след това се унищожават. В този процес на клониране се унищожават хиляди ембриони, които според православното разбиране са и си остават човешки същества, макар и в зародиш. Ембрионът има човешко начало и перспектива. Клетките му, генетичният му материал, морфологията и физиологията му са изцяло човешки, способността му да се развие в един цялостен човек и в нищо друго, доказва човешкото му битие.
Една оплодена яйцеклетка не може повече да се оплоди повторно с друг сперматозоид. Оплодената яйцеклетка, наречена зигота, е началото на явлението живот и тя е толкова човек, колкото и човека в трета възраст. Без началото – зиготата, не може да съществуват и следващите етапи от онтогенезата на човека28. Някои учени изказват мнението, че до 14-ия ден от развитието на зародиша, т.н. предембрионален стадий, той не е нищо друго освен конгломерат от клетки, защото не са се образували трите зародишни слоя: ендодерма, мезодерма и ектодерма29. Това разбиране се застъпва от някои римокатолически експерти по въпросите на репродуктивното клониране като Р. Маккормик.30 Психосоматичното единство между душата и тялото е основен принцип в православната антропология. Душата и тялото са свързани помежду си още в началото, т.е при самото оплождане. Затова зад въпроса: „Има ли душа човешкият клонинг?“, се крие неправославна представа за самата същност на душата. Самата човешка личност се определя като жива душа. Ако получените ембриони се използват изцяло без да бъдат унищожени след това, проблемът е значително по-малък и се свежда до това, че зачатието е постигнато в една изкуствена среда. Технологиите на клониране ще продължат да се развиват, ние не можем да спрем този процес и не трябва. Ясно трябва да се посочи обаче, че унищожаването на ембриони при репродуктивното клониране е нежелателно. Затова трябва така да се прецизират техниките на клониране (което е един технически въпрос), за да се избегне този голям брой получени ембриони, които в последствие се унищожават. Използването на ембриони при терапевтичното клониране, от които да се изолират клетки и тъкани за терапия на генетично обусловени болести, може да бъде заменено с методите за клониране на зрели соматични клетки от самите пациенти и по-следващото им трансплантиране31. Чрез споменатите методи се избягва използването и унищожаването на ембриони за тази практика, т.е алтернатива има, остава медицинско-промишленият комплекс да започне използването на тези методи.
Заключение
Православната биоетика с нейните четири области на изследване, предлага холистичен подход, т.е. който дава цялостна визия върху биоетичната проблематика, която включва съответните исторически, биологически, етически и богословски аспекти32. Този холистичен подход е в контекста на холистичната антропология на светите отци.33 Херменевтиченият ключ, който предлага православната биоетика е именно този подход, който дава възможност за задълбочено разглеждане на биоетичните казуси. Православната биоетика не предлага готови отговори на биоетичните казуси. За православната биоетика е характерно детайлно разглеждане на всеки конкретен случай, а не решението по принцип въз основа на стандартна процедура, което е характерно за секуларната биоетика. Херменевтиченият ключ всъщност е изработването на ясни критерии (kriterion), стъпвайки на основата на опитното богословие но светите отци и съвременните научни постижения, в историческия и културен контекст на всеки конкретен казус.
Бележки
1. Мандзаридис, Г. Хистиянска етика том II.С.,2013,с.458.
2. Тутеков, Св. Добродетелта заради истината. ВТ., 09.с.9.
3. Мандзаридис, Г. Хистиянска етика том II.С.,2013.с.462.
4. Сгреча, Е.Тамбоне, В.Наръчник по биоетика. Пл., 03, с.8.
5. Сгреча,Е.Тамбоне, В. Наръчник по биоетика. Пл., 03, с.7.
6. Тутеков, Св. Добродетелта заради истината. ВТ., 09.с.156.
7. Кураев, А. Традиция, догмат, обряд. С.,1996. с.298.
8. Пак там.
9. Вебер, М. Протестантизмът и духът на капитализма. С.,2004.с.13.
10. Манзаридис., Г. Християнка етика том 2.С.,2013.с.13.
11. Тутеков, Св. Добродетелта заради истината. ВТ., 09.с.176.
12. Тутеков, Св. Добродетелта заради истината. ВТ., 09.с.176.
13. Тутеков,Св Антропологични и еклисиологични ороси на мистичното богопознание у Св. Симеон нови богослов. Теологикон .том I ВТ.,2013.с.67.
14. Пак там.с.69.
15. Установено е че в състава на човешкото тяло влизат основно 24 хим. елемента, които cа застъпени в по-малка или в по-голяма степен в състава на литосферата. Виж. Николов.,Т. Биохимия. С.1992г.с.12.
16. Стоядинов, М. Божията благодат. С.,2007, с.145.
17. Еngelhardt, H. Tristram The Foundations of Christian bioethics. Lisse., 2000, p.392.
18. Мандзаридис, Г. Християнска етика. С., 2011, с.160.
19. Хедонизмът (от гръцки: ἡδονισμός [hēdonismos], е школа в етиката, според която удоволствието е единствената съществена ценност. Eтическо учение, според което най-висшата цел на човешкия живот е удоволствието и насладата в противовес на аскетичния живот.
20. Уотсън.Дж.Тууз.Дж.Курц.Д. Рекомбинантна ДНК.С.,89,с.5.
21. Уотсън.Дж, Тууз Дж.Курц Д. Рекомбинантна. ДНК .С.,1989,с.198.
22. Scott Th. C. Weisman L.I. „Cloning“ in from Birth to Death and Bench to clinic „ Garrison NY The Hastings center bioethics, 2008 p.25-30.
23. Уотсън.Дж, Тууз Дж.Курц Д. Рекомбинантна. ДНК .С.,1989,с.194.
24. Scott Th. C. Weisman L.I. „Cloning“ in from Birth to Death and Bench to clinic „ Garrison NY The Hastings center bioethics, 2008 p.25-30.
25. Клетка в завършен стадий на развитие.
26. Клетки в начален стадий на развитие, способни да се диференцират в различни тъкани клетки.
27. Scott Th. C. Weisman L.I. „Cloning“ in from Birth to Death and Bench to clinic „ Garrison NY The Hastings center bioethics, 2008 p.25-30.
28. Терминът е с гръцки произход и се състои от две други названия ontos – възраст и genesis – развитие, растеж. Затова най-точно казано тя е индивидуалното развитие на организма от неговия зародишен период през раждането,растежа до неговата естествена смърт.
29.Стефанов, Ст. Ембриология.,С. 1993,с.128.
30. Повече по въпроса виж. Брек, Дж. Свещеният дар на живота. С. 2002, с.148.
31. Брек, Дж. Човешкото клониране-митове и реалност „Богословска мисъл, С., 2002.с.33.
32. Спасов.Св.Съвременни предизвикателства към православната биоетика ВТ.Доклад на конференцията 50-години ВТУ,13.
33. Тутеков,Св Антропологични и еклисиологични ороси на мистичното богопознание у Св.Симеон нови богослов .Теологикон .том I ВТ.,2013.с.67.
