Дарове на любовта

ТРЕТА НАГРАДА

Хубаво е да си казваме добрите неща, добрите новини. Хубаво е да се сгряват сърцата с добро. Реших и аз да разкажа нещо, да споделя с вас една история – свидетелство за чудо, случило се миналата година по време на Великия Пост. Сподели го с мен моя приятелка – православно вярващо момиче от нашата енория, като позволи да разказваме това за Божия слава и за уверение на това, че Бог действа съкровено и спасително за всяка човешка душа.

Семейството и близките на това момиче никога (до миналата година) не се отнасяха с уважение към нейния стремеж към църковен живот – посещения на неделни служби, четене на духовни книги, постене… За тях и особено за майка й – всичко това беше "прекалено", "фанатично"; те не проумяваха какъв е този "църковен живот", особено пък за млад човек…

И често по този повод в семейството се случваха остри пререкания, иронични подмятания, обиди – и особено по постно време, когато "семейното недоволство" открито преминаваше в гръмки скандали. Моята приятелка много тежко понасяше всичко това; личеше й, че води трудна духовна битка с най-близките и любими свои хора. И така до миналата година…

Ще продължа разказа направо с нейните думи:

"Беше вече средата на Великия Пост. Никога няма да забравя този неделен ден – поредните обиди и упреци у дома преди да тръгна към храма, натежалото ми от болка сърце и молитвата, която изплаках мислено по време на Литургията:

– Господи, не мога вече! Мисля, че нямам сили, става все по-нетърпимо… Какво да сторя? Какво мога да направя за моите близки? Има ли нещо, което зависи от мен?

И тогава не знам как – в сърцето ли, в ума ли – дойдоха думите: "Нужна Ми е твоята любов."

И като че ли болката ми утихна. Но тези думи така ме поразиха!…

Разбрах, че единственото, което Бог иска от мен в тази ситуация, единственото, което мога да направя за семейството си, е да ги обичам – не да споря с тях, не да ги поучавам, не да "премествам планини" заради тях, а просто… да ги обичам. Останалото е в Божиите ръце (винаги е било…).

И се случи чудо – седмица или две след това майка ми (!) ненадейно ми каза:

– Знаеш ли, искам да постя и аз, и да се причастя.

Естествено не повярвах отначало на това, което чувам, и си помислих, че е някакъв повод за нови пререкания. Но майка ми настоя, и ме помоли да отидем заедно до Църквата да говорим със свещеник, и той да й разясни за поста, изповедта и за Св. Причастие.

Мислех, че сънувам… Отидохме в храма. Там свещенослужителят разговаря с майка ми, даде й наставления… И така, в последните дни на Великия Пост постихме заедно, а на Велика Събота майка ми взе Св. Причастие (за пръв път след близо 55 години!). Аз стоях като онемяла и само можех да казвам:

– Господи, това е чудо!!! Благодаря Ти!!!"

***
Това е историята на моята приятелка (разказ, който бих нарекла "Дарове на любовта") за дивната Божия милост съгряла нейния дом – дом, в който настана мир в името Божие.

Ние се виждаме почти всяка неделя в нашия храм, а от близо година – и майка й редовно идва на Богослуженията… А в Неделята на Всеопрощението всички заедно взехме духовно благословение за Великопостния период, майката на моята приятелка – също.

Слава на Бога за неизказаната Му милост!!!