Момчето, което разбираше от кучета
ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
На Вальо
Здравейте, казвам се Вероника Илкова, на 23 години съм, родният ми град е София. Бих искала да споделя с Вас една история, която се случи с мен преди 4 години. Тя ме развълнува не толкова със своята необикновеност, колкото с истинското усещане за доброта и святост, което остави в мен.
Най-напред ми се иска да започна с това, че никога не съм била силно вярваща. Ходя на черква в празнични дни като повечето хора. Понякога се е случвало да вляза в Храма, когато съм се чувствала угнетена, да запаля свещичка и да постоя под високите сумрачни сводове, заслушана в песнопенията на невидимите хорове. Никога не съм била съвсем сигурна към кого отправям молитвите си, но винаги след като съм ги изричала, ми е ставало някак по-леко и спокойно.
Тогава чух един глас, който им извика нещо.
Кучетата спряха да ми се нахвърлят и изведнъж се отдръпнаха от мен. Аз продължих да лежа на асфалта, цялата треперех и сълзите ми не спираха. Не можех дума да промълвя, плачът ме давеше.
Гласът каза: „Свърши… Свърши…”
Някой коленичи до мен и една ръка докосна леко рамото ми.
„Можеш ли да се изправиш” – беше глас на момче.
„Да – казах и се надигнах подсмърчайки. – Благодаря ти!”
Видях за миг лицето му, докато ми помагаше да се изправя. Никога няма да забравя топлината на кестенявите му очи, които ми се усмихваха успокояващо под качулката на белия суичер.
После той отстъпи в сенките и качулката скри лицето му. Кучетата бяха налягали около него и сега изглеждаха съвсем безобидни.
„Твои ли са?” – попитах хладно, докато оглеждах тялото си. Слава богу не бяха ме ухапали много сериозно, само дрехите ми бяха пострадали.
Момчето поклати глава.
„Знаеш ли чии са?”
Той не отговори. Попита ме: „Можеш ли да се прибереш сама. Аз ще остана с тях, за да не те нападнат отново.”
„А теб защо не искат да те хапят?” – усетих, че целият ми гняв някак си отминава покрай разговора с този странен нощен непознат.
Момчето с белия суичер се усмихна: „Иска им се, но не могат…” После ме подкани ласкаво: „Хайде, тръгвай, ще закъснееш.”
Аз се усмихнах облекчена и казах: „Длъжница съм ти. Благодаря!”
После се обърнах и тръгнах към нас накуцвайки, защото единият от глезените ми беше здравата нахапан. Но някак не ми се искаше да се разделям така със своя спасител. И аз отново се обърнах към него:
„Хей от този квартал ли си, можем да се видим тези дни, за да те почер…”
Но момчето с белия суичер беше изчезнало в нощта. От злите кучета също нямаше помен.
* * *
Два дни след тази случка го видях. Там на стълба близо до спирката на маршрутките. Кестенявите му очи се усмихваха все така топло под бялата качулка на суичера от снимката на некролога.
Под нея пишеше: „1 година без нашия Вальо. Липсваш ни! Обичаме те!”
Разпитах приятели от квартала за него. Разказаха ми, че е починал при катастрофа. Бил много „готин и свеж”. Слушал рап и хип-хоп (също като мен) и бил цар на купона.
Някой спомена, че разбирал от кучета…
