Денят за прошка

Вчера бе Денят за прошка.

Не знам дали ще си простя, че сутринта забравих да я поискам от най-скъпите на сърцето ми същества. Вместо това побързах да се намръщя на лошото време и тръгнах. Тръгнах да търся себе си по пътища и кръстопътища, които вече съм изминавала. Но никога не е късно. Моля да ми простиш, Приятелю, че понякога не бях такава, каквато искам да бъда.

Прости ми за буреносните облаци над главата ми, които можех да стопя само с една усмивка. Прости ми за бързо покълналата неискреност в градината на дните ни; за тъгата, която сама виках в себе си, за стиховете римувана ярост в моменти на изгубване. Прости ми за това, че не пеех, когато ми се пееше, а затварях душата си за простичката, но сърдечна мелодия на споделеното щастие. Прости, че притварях очи точно когато Небесният разкриваше пред мен красотата на изгреви и снегове, на птици и детски усмивки; прости за това, че гледах непрекъснато назад и се скривах в сивата черупка на болки и нерадости, вместо да благодаря на този Свят, че ме има и съм част от него. Прости, Приятелю, че понякога губех вяра – тогава ти си опитвал да ми кажеш, че единствено тя може да ме спаси от черните пипала на мъката и съмнението.

Приятелю, прости ми!

Аз простих.

Простих на тези, които не ми прощаваха грешките. Простих и на онези, които са забравили Истината и Справедливостта. Помогна ми надеждата, че и те ще прогледнат някога, може би точно с помощта на приятел. Като мен.

Не ме оставяй да чакам дълго – красотата на прошката е най-вече в това, че Бог ни е дарил със способността да я дадем на всеки. И по всяко време.

Ако подадеш ръка, аз ще подам и двете си ръце. Ако се усмихнеш, аз ще се разсмея… Желая ти спокойни сънища. Желая ти светлина!