Богословието като състояние на духа според старецa Софроний
Преп. Софроний Атонски (Сахаров)
Днешния ден, 11 юли, в който за първи път честваме паметта на новопрославения светия, преп. Софроний Атонски, ще отбележим с проникновените слова на неговото духовно чедо, архимандрит Захария (Захару), духовник на основания от стареца манастир „Св. Йоан Кръстител” в Есекс, Великотбритания
С “претърпяната смърт”[2] Христос наследява всички народи и прави хората Свои “приятели”, с които споделя Своето божествено познание и произволения.[3] Приятелите на Христос са и участници в тайнството на Неговото богословие. Той им дава “помазанието на Светия Дух”, за да могат да бъдат поучавани от Бога и да имат “разум” да познават и свидетелстват за истинския Бог.[4]
Приятелите на Христос – светиите от всички векове – със своя небесен живот и слово са богословско “събитие”, което пази неугасима светлината на вярата и живо усещането за присъствието на истинския Бог в света.
Едно такова богословско “събитие” е и учението на духовните старци, наши съвременници, свети Силуан Атонски и неговия ученик архим. Софроний. Те двамата заедно представляват едно единно събитие. Бог дава непосредствено Своето слово на св. Силуан, а архим. Софроний, който притежава нужния опит, тълкува и предава на света опита на своя учител. В книгата си за свети Силуан старец Софроний твърди, че истинското богословие не е нито плод на интелектуална ерудиция, нито изобретение на човешкия разум, а е опитно познание и “разказ” за събитието на срещата на човешкия дух с живия Бог. Така когато богословства, той самият изпълнява две задачи. Старецът Софроний разказва и тълкува събитието на изключителното преживяване на св. Силуан, в чието лице вековното Предание на Църквата получава своя синтез, и заедно с това изповядва и описва част от дадените на самия него свише от Бога дарове по време на дългогодишния му подвиг с пламенна молитва и безутешен духовен плач.
Богословието за отец Софроний е преди всичко “пребиваване в Бога”[5]. То се придружава от спасителната обновяваща сила на Светия Дух, която макар неизказана по своята природа, е изпълнена с вдъхновение. Носителят на такова състояние притежава “словото на живота”[6]. Той знае как да различава истинското съзерцание, към което води огънят на покаянието, от измамното съзерцание на рационалната рефлексия, независимо колко гениална е тя. Когато такъв човек изказва богословски съждения, макар те да са изразени чрез относителната форма на човешкия език, словото му носи печата на благодатта и известява сърцата на онези, към които е отправено, така че и те стават участници в нетленното утешение в Христос.
Учението на архим. Софроний, особено както то е изложено в неговата духовна автобиография и изповед “Ще видим Бога както си е”, представлява цялостна богословска система, съвършена духовна постройка. В основата на тази постройка стои вярата, която се придружава от благодатта на помненето на смъртта и поражда страха Божи с неговото удивително действие; в нейната основа стои също и покаянието, което в своята съвършена форма се преживява на онтологично равнище и коренно преобразява човека. А върхът на постройката е изгряването в сърцето на “духовно слънце, чието име е личност-ипостас”[7]. Личността е точното и пълно осъществяване на човека, който в началото е бил създаден по образ и по подобие на Бога. Дарът на ипостасното начало (личността) у човека се проявява преди всичко в любовта към враговете и молитвата за целия свят. Тези основни теми в богословието на архим. Софроний ще разгледаме малко по-нататък.
Богословието, което се дава като дар от Христос, се предшества от вярата. Чрез дара на вярата християнинът хармонично се съединява с Тялото Христово, Църквата. Има начална вяра, а има и съвършена вяра. Началната вяра е подчиняването на целия ни живот на Господа. Търсещият Бога започва пътя си, когато повярва, че Бог “съществува и награждава ония, които Го търсят”[8]. А съвършена е сърдечната вяра, която се превръща в страстен копнеж по Христос.
Пътят към съвършената вяра, според опита на старец Софроний, се подготвя от благодатта на помненето на смъртта. Когато тази благодат посети човека, тя се придружава от едно особено вътрешно усещане, което се вселява в неговото “дълбоко сърце”. Това усещане разкрива на човека “суетата на всяко земно творение”, дава му да види цялото тварно битие като подвластно на предстоящата и неизбежна смърт. Това духовно виждане е ужасяващо, защото представя целия тварен свят, свързан с човека, “като мираж, който всеки миг заплашва да изчезне в нищото”[9]. Съзнанието за собствената смърт е неприемливо за духа и това поражда непоносимо мъчение в душата. Това духовно въздействие на помненето на смъртта свидетелства за факта, че всички световни събития носят печата на суетата и безумието. Ако човекът умре, то заедно с него умира и всичко онова, което е обхващало съзнанието му, дори и Творецът на този свят. Това показва, че не му е даден истински живот, а всичко преминава като сянка и сън.
Всъщност помненето на смъртта е действие на Божията вечност, която в своята отрицателна форма чука на дверите на душата. Помненето на смъртта събужда човека от вековния сън на греха и непознаването на Бога. То не дава покой, докато човекът не премине през неговото очистващо действие. Ето защо плодовете на помненето на смъртта за благотворни.
Преживяването на това духовно явление дава на човека безценно познание. Той се откъсва от всичко тварно и осъзнава, че дори векове блажен живот не биха били нищо друго освен подигравка над неговия дух, който се нуждае от вечността по абсолютен начин. Вниманието му се съсредоточава вътре в душата и там човек открива единството си с цялото творение, което също е осъдено на суета и смърт. По този начин той усеща, че в някакъв смисъл е център на творението: но не на творението, което прогласява славата Божия, така както го съзерцава във видението си св. пророк Давид, а на творението, което стене, подложено на тление и суета, очаквайки своето изкупление. Тогава човекът се изправя лице в лице с вечната смърт, която цари вътре в него и около него.
И това е най-решителният момент. От отношението, което духът на човека ще възприеме спрямо грозящата го смърт, зависи неговото самоопределяне за вечността. Ако приеме смъртта като естествено явление, тогава ще бъде хвърлен в бездната на забравата и ще угасне завинаги. Ако отхвърли смъртта като нещо неестествено и неприемливо и се обърне с вяра към Господаря на живота и смъртта, тогава ще стане участник в победата на Христос и наследник на Неговото Царство. Това обръщане на човека към Бога извира от дълбините му, поради това вярата му тогава се превръща в сърдечна вяра, която дава начало на дълбоко вътрешно взаимоотношение с Господа.
Този тип вяра ражда страха Божи, който е удивителен по своето действие и се различава от обичайния психологически, животински страх. Човекът тогава влиза в Божието присъствие, което го очиства и животвори. У него има страх и трепет да не отпадне от Божието Лице, което сега е единствен негов копнеж. Този страх е начало на любовта и се придружава от удивление пред откриващия се Бог. Но страхът Божи поражда и ужас у човека от собственото му недостойнство, поради което може да изгуби този благ и възлюбен Бог.
Страхът Божи съгласно Писанието е “начало на мъдростта”[10], защото онзи, който се страхува от Господа, отдава предпочитание на “вечните неща пред временните, на небесните неща пред земните, на нетленните неща пред тленните”[11]. Духът му не склонява към каквото и да било от този свят, а жадува Божията вечност. Единственият копнеж и цел на такъв човек е да бъде угоден на Бога. Така той навлиза в есхатологичната перспектива, която заличава греха и усилва вдъхновението му да върви по Божия път. Страхът Божи дава още и начало на “покаянието за живот”[12], което прави човека “мъдър за спасението чрез вярата в Иисуса Христа”[13].
Страхът Божи носи духовно просветление и поради това става начало на богословието като състояние. Старец Софроний различава няколко равнища на страха Божи. Най високото от тях е “ужасът да се окажем недостойни за Бога, открил ни се в незалязващата Светлина”[14]. Страхът Божи е не само необходимо условие за покаянието, но и извор на вдъхновение, с което се пази покайният дух. Когато човек бива просветлен от този страх, той усеща едновременно и присъствието на живия Бог, и своята собствена сквернота. Той се изправя пред Лицето на Бога. Колкото по-ясен става образът на Господ Иисус Христос пред вътрешния му взор, толкова по-отблъскваща става противната гледка на духовното му разтление. Носейки в себе си това двойно виждане, човек започва да живее постоянно с грижата за предстоящия Божи съд. Той се подвизава да се очисти от всяка нечистотата на духа и плътта. Първообразът, Който има пред себе си и на Когото копнее да се уподоби, не е от този свят – това е Самият Господ, извикал човека за живот и определил го за слава в Своето безначално Царство. В тази есхатологична перспектива вдъхновението остава ненамаляващо, тъй като човек едновременно очаква Спасителя от небесата и заедно с това изповядва, че Господ вече е дошъл и пак ще дойде, за да “спаси грешниците, от които пръв съм аз”[15].
Уподобяването на Христос е динамичен и безкраен процес, ето защо покаянието на човека няма край на земята. Така, както Господ съблича от Себе Си богатството на Своята Божественост и с неописуемата си нищета прави човека богат, давайки му Своя живот “в изобилие”[16], така и онзи, който се кае, се стреми да съблече от себе си всяка “нечистота и набрана злоба”[17], за да може цялото му същество да стане обител на Бога за цялата вечност. В своите съчинения старец Софроний непрестанно се връща към темата за покаянието и сякаш думите не му стигат да изрази докрай неговата важност. Така, както вярата ражда страха Божи, а страхът Божи – духовното просветление, така и просветлението свише води до покаяние, чиято цел е да възстанови човека в славата, която е имал в началото, когато е пребивавал в Божието присъствие. Това присъствие по своята същност е изключително откровяващо. Освен, че явява на човека Лицето на преблагия Господ, то му разкрива и тайната на греха. Човекът преживява истинското усещане за собствения си грях и отражението на неговите последствия на метафизично равнище като оскърбление спрямо вечното Царство на Светлината и Любовта. Той чувства у себе си укор заради своята неправда спрямо “непорочния и чист Христос”[18]– Агнеца Божи, Който ни е изкупил от вечната гибел със Своята честна кръв и ни е освободил от суетното наследство, получено от бащите ни[19]. Колкото повече се засилва това преживяване, толкова повече вярващият се очиства от греха и става възприемчив за действието на Светия Дух. Той се съединява все по-дълбоко с Христос, Който му предава Своето състояние. Така човек получава чиста молитва и започва да познава Ума на Господа. С други думи, вярващият тогава получава дара на богословието.
Човешкият дух навлиза в това богословско състояние, когато покаянието му се придружава от “благодатно” отчаяние, както го нарича архим. Софроний.[20]Това отчаяние е резултат от духовното просветление, с което човек вижда лъжата на своето състояние, и изпълнен с недоверие към себе си, предава всичко на милостта и благостта на Онзи, “Който животвори мъртвите и зове несъществуващото като съществуващо”[21]. Благодатното отчаяние се отличава с дълбоко смирение и води до следващата, по-висока степен на вярата – вярата “безнадеждна надежда”[22]. То прави покайния стремеж необратим и извършва чудото на съединяването на тварното човешко битие с нетварното Битие на Бога.
Старец Софроний говори за два типа покаяние. Първото е аскетическото покаяние, в което преобладава човешкият или психологическият елемент. То представлява напрегната и болезнена борба, която вярващият предприема, за да убеди Бога, че Му принадлежи, че е Негово чедо, както казва псалмопевецът: “Твой съм аз, спаси ме.”[23]Човек подлага себе си на съда на Словото Божие и се подвизава за това Господните заповеди да превърнат в единствен закон на неговото битие. Чрез внимателно и подробно изследване на вътрешния си живот той осъзнава крайната си нищета и стига до дълбоко покаяние. Когато този аскетически подвиг достигне известна пълнота, която Бог признава и приема, вярващият се удостоява да чуе гласа на Господа, който му казва: “Син Мой си Ти; Аз днес Те родих.”[24]Именно тогава той настина получава ново раждане в благодатта на осиновяването, съгласно обещанието: “Всичко Мое е твое.”[25]
От този момент започва да се извършва преходът на човешкия дух от тварното психологическо равнище към трансцендентното равнище на Божията любов и покаянието придобива онтологически измерения. Това е вторият вид покаяние, благодатното, тъй като оттук нататък по-скоро благодатта се труди за всички духовни дела. Гласът на Господа предизвиква ужасяващо “земетресение”[26]в съществото на човека. Това всъщност е докосване на сърцето от Светия на светите, за което старец Софроний казва с удивление: “О, това докосване на най-Светия от светите. То не може да се сравни с нищо: то отнася духа ни в областта на нетварното Битие; ранява сърцето с любов, която не прилича на нищо от онова, което хората обикновено мислят с тази дума. Светлината на тая любов се излива върху цялото творение, върху целия човешки свят през всичките хилядолетия на неговото съществуване.”[27]
Гласът на Господ Иисус Христос се придружава от едно виждане-усещане на светостта и смирението на Бога, което “поразява” душата. Познаването на тази любов изпълва Христовия ученик с вдъхновение и блаженство и му дава порив да тича след Господа, неговия благодетел, за да достигне съвършенство.
Когато човек се отдаде на духа на покаянието на онтологическо равнище, сърцето му се отваря докрай и се разширява, за да приеме Христовия призив по един абсолютен начин. Тогава всеки момент от неговия живот става изкупителен, понеже вече човек знае как да превръща душевните (психологическите) състояния в духовни.
Той принася всяка мисъл и чувство на Личността на Христос. В душата му сякаш започва да работи един “трансформатор”, който превръща всяка човешка енергия на радост или тъга в енергия за молитва и покаяние. И именно вдъхновението от благодарността и любовта към Бога прави молитвата и покаянието безкрайни на този свят. Тогава се изпълняват Христовите думи: “Всеки книжник, който се е учил за Царството небесно, прилича на стопанин, който изнася из своята съкровищница ново и старо.”[28]
Колкото повече нараства действието на духовното просветление в душата, толкова по-ясно се изобразява ликът на Господ Иисус Христос в сърцето, толкова по-силен става контрастът между красотата на този лик и грозното състояние на падналия човек. Тогава в духа на вярващия се поражда отвращение към самия себе си и неудържим копнеж да се уподоби на Христос. Този подвиг обаче му изглежда непостижим. Затова и покайната молитва е придружена от благодатно отчаяние, което потапя подвижника в океан от сълзи. Така, както Христос, “бе възлюбил Своите… и ги възлюби докрай”[29], така и каещият се човек обича и копнее за Христос до себененавист и така изпълнява неотменното условие да бъде Негов ученик. Архим Софроний казва, че в това състояние на духовен плач “ще дойде миг, когато лъч от Божията Светлина ще прониже гъстия мрак и ще ни отвори процеп, през който ще видим Самия Източник на Светлината. Тогава Иисусовата молитва получава космически и свръхкосмически измерения.”[30]
И така, виждаме, че покаянието на онтологическо равнище е както условие за осияването, така и резултат от това осияване на човека от нетварната Светлина. Мястото, в което се извършват тези велики духовни събития, е дълбокото сърце на човека. То е центърът на неговата личност и целта на посещението на Господа.
В състоянието на просветление Светият Дух извършва разширяването на сърцето. Чрез цялостното покаяние, което описахме дотук, човек изпълнява първата и най-голяма заповед за любовта по начин най-угоден на Бога. Молитвата му тогава получава космически и свръхкосмически измерения. Свръхкосмическите измерения представляват самата Божия любов, която действа в разширеното сърце. А космически измерения молитвата придобива тогава, когато човек се кае за греховете на целия свят и се застъпва пред Бога за целия Адам. Така той изпълнява и втората заповед, която е подобна на първата.
След просветлението от Светия Дух, човек проумява истинския Божи промисъл за всяко човешко същество и умолява Бога за всяка смъртна душа – да получи тя същия дял от наследството, какъвто е получил и той. Според думите на великия апостол Петър, когато “ден се развидели и зорница изгрее в сърцата ни”[31], тогава “скритият човек на сърцето”[32]излиза от тясната килия на егоцентричния индивидуализъм и става участник във всемирността на новия Адам – Христос. Духът на човека получава криле от Светия Дух и възлиза на вечни върхове, откъдето съзерцава бездните на битието. Той става като ангел Божи и със своята ипостасна молитва принася на Бога цялото творение. Човекът тогава осъществява по един богословски начин мярата, вложена в природата му от Създателя, Който го е сътворил по Свой “образ и подобие”. Старец Софроний свидетелства за този факт, като казва, че човекът “при своето окончателно осъществяване ще бъде носител на пълнотата на богочовешкия живот, ще бъде съвършено подобие на Богочовека Христос. От действието на тази Светлина у каещия се разцъфва дивно цвете: личността-ипостас и ние познаваме, че именно на личното начало у нас е присъщо чрез любовта да вмести в себе си неизразимо величествен и свят живот във вечността.”[33]Колкото по-пълно е понизяването (кеносисът), което човек претърпява в покаянието, толкова по-съвършен ще бъде великият и свят живот, който той ще наследи.
Мястото, в което се извършва съединяването на човека с Бога и целия човешки род е сърцето. То става пещ, в която гори огънят на Божествената любов. Човешкият ум получава кръщение в тази пещ и така става способен за божественото и страшно събитие, което се извършва там от десницата на Всевишния. В сърцето умът възхожда на вечните върхове на Божията истина, и това е свидетелството за истинския човек, образ Божи.
Той се покланя на Бога “с Дух и с истина”[34]: с Духа на Истината, “Който изхожда от Отца”[35], и с духа на истината, “който е присъщ на каещия се човек”[36]. Умът тогава става “окованик” на Христос и свободно “пленява всеки помисъл, за да се покори на Господа”[37]. Когато такъв човек отвори уста, Светият Дух се доближава до него и от сърцето му се излива благо слово и богословства.
От размислите, изложени до тук разхвърляно и кратко, виждаме все пак истинските предпоставки на истинското богословие. Богословието свидетелства за едно велико и конкретно лично Събитие. Истински богослов е онзи, който става свидетел и участник в това осезаемо Събитие. Човек се намира в богословско състояние, казва старец Софроний, не когато е овладял рационално учението за Светата Троица, а когато “носи в себе си святата сила на Отца, кротката любов на Сина, нетварната светлина на Светия Дух”[38].
Когато старец Софроний богословства, той има в ума си едно поразително събитие – живота на своя духовен отец свети Силуан. Духовната му близост и общение с духовния опит на св. Силуан го утвърждават и той самият да върви по същия път към Христос. Когато св. Силуан след продължителен подвиг бива удостоен да чуе гласа на Христос, с думите: “Дръж ума си в ада, и не се отчайвай”, той получава съвършено и велико познание за пътя на Господа – за онзи път, който със сигурност води към “изобилието на вечния живот”. Този тип богословие действително представлява състояние на духа, то е свидетелстване с апостолска власт за истината на великия Бог, Който “се яви в плът”[39]и Чието явяване човекът е възлюбил[40].
Най-важният аспект от богословието на старец Софроний е неговото учение за разбирането и проявите на личностното начало в Божието Битие и в човешкото битие. Накратко това учение може да се обобщи по следния начин: истинска Личност е Христос, но човекът също, тъй като е създаден по образ Божи, е личност. Измеренията на Божествената Личност на Христос са ни разкрити от Христос, чрез Неговата любов “докрай”, която спасява света. А съвършената мяра на човешката личност се разкрива чрез любовта към Христос до себененавист. Тази любов съединява човека с Христос, а след това се проявява в молитва за целия свят и в молитва за враговете.
В християнството също има отрицателна аскеза – събличането от вехтия земен човек; но това е събличане от страстите и греховете. В християнската аскеза обаче има и един много важен положителен аспект – обличането в “новия човек” на благодатта. Ние се отърсваме от образа на тленния човек, но “носим и образа на Небесния”[41]Събличането на вехтия човек се извършва по естествен начин в пламъка на подвига на покаянието. А обличането в Божествената благодат, “в небесното ни жилище”[42], се извършва с вдъхновението, което произтича от двойното виждане: на нашата греховност и нищета, от една страна, и на неизказаната красота на смирената любов на Христос, от друга.
Много религии в света от самото създаване на човека и до днес използват неговия естествен копнеж по вечността. В тях обаче виждаме стремеж да се постигне вечността без да се следва пътят на разпятието, който изискват Божиите заповеди. Но ние знаем, че мостът, който съединява небето и земята, е единствено Кръстът и Възкресението на Христос.
Според опита на старец Софроний ние не само, че не бива да избягваме страданието, но трябва да приемаме в себе си дори всемирните скърби и болки, тъй като те “ще бъдат подготовка за нашата лична среща с Бога”[43]. А това е вечно събитие и най-голямото благословение за човека.
Истинското живо богословие е тайнство с велики и дълбоки измерения. То е смирено по своя характер, тъй като Учителят на това богословие е смирен. То е съкровище, което Божиите светии пазят в сърцето си. Писанието казва: “Девет помисли похвалих в сърцето си, а десетия ще изкажа с език.”[44] Богословието е онази “десета мисъл”, която се излива от сърцето на светиите. Затова, съзнавайки своята недостатъчност да изпълним условията за истинското богословие, трябва да подхождаме към това тайнство с целомъдрен трепет и смирение. Само тогава Богословието изпълнява своето предназначение – да прославя Бога и да спасява човека.
Превод: Мила Игнатова
[1]Откъс от книгата: Архим. Захария. Пътят към сърцето. С., Омофор, 2009 с. 144-160 (със съкращения) .
[2]Евр. 2:9.
[3]Вж. Иоан. 15:13–15.
[4]Вж. Евр. 1:9; 1 Иоан. 2:27, 5:20.
[5]Архим. Софроний. Раждането за непоклатимото Царство. С., Омофор, 2009.
[6]Фил. 2:16.
[7]Архим. Софроний. Ще видим Бога както си е. С., Омофор, 2005, с. 241.
[8]Евр. 11:6
[9]Архим. Софроний. Ще видим Бога…, с. 25.
[10]Пс. 110:10 и Притч. 1:7.
[11]Литургия на св. Василий Велики.
[12]Деян. 11:18.
[13]2 Тим. 3:15.
[14]Архим. Софроний. Ще видим Бога…, с. 33.
[15]1 Тим. 1:15.
[16]Иоан. 10:10.
[17]Иак. 1:21.
[18]1 Петр. 1:19.
[19]Вж. 1 Петр. 1:18.
[20]Вж.: Архим. Софроний. Ще видим Бога…, с. 210.
[21]Рим. 4:17.
[22]Рим. 4:18. В бълг. прев. на Новия Завет този израз е преведен като “без никакво основание за надежда” – б. пр.
[23]Пс. 118:94.
[24]Пс. 2:7.
[25]Вж. Лук. 15:31.
[26]Вж. 3 Царств. 19:11.
[27]Вж.: Архим. Софроний. За молитвата. С., 2007, с. 16–17.
[28]Мат. 13:52.
[29]Иоан. 13:1.
[30]Архим. Софроний. За молитвата…, с. 217.
[31]2 Петр. 1:19.
[32]1 Петр. 3:4.
[33]Архим. Софроний. Ще видим Бога…, с. 229.
[34]Иоан. 4:24.
[35]Иоан. 15:26.
[36]Вж. 1 Иоан. 8–10.
[37]Вж. 2 Кор. 10:5.
[38]Архим. Софроний. Подвиг богопознания. М., 2003.
[39]1 Тим. 3:16.
[40]2 Тим. 4:8.
[41]Вж. 1 Кор. 15:49.
[42]2 Кор. 5:2.
[43]Архим. Софроний. Ще видим Бога…, с. 268.
[44]Прем. Сир. 25:9.
