Вярвам, че неговата половинвековна молитва за целия свят не ще отмине безследно
Писмо 12
Архимандрит Софроний (Сахаров), 1960 год.
За спешността да се издаде книгата за стареца Силуан приживе и на други свидетели. За виждането на стареца Силуан в слава. За страха от сгрешаване. Боговъплъщението е ипостасно въплъщение. Христос-Човекът като задължителен пример. Христология на радикално различие би изключила изграждането на християнската антропология. Христос избягва „самообожението“. За тайноизвършителната формула. Спорът с Бога: ще ни съди Синът-Човек, а не Отецът-Бог. Вечният живот не е прогресия, а пълнота на божествения живот. За недостига на богословска култура.
SteGeneviève-des-Bois,
25-26 май 1958 г.
Скъпи отец Георги!
Преди всичко бързам да изкажа дълбоката си благодарност за Вашето „Въведение“ към Старецът Силуан. То напълно отговаря на моето желание: всичко само за Стареца. Фактът, че при посещенията си на Атон сте имали с него лично общуване, придава на Вашето „Въведение“ характер на историческо свидетелство за Стареца от негови съвременници, сред които едно от видните места заема и покойният епископ Николай Жички.
От самото начало на работата ми над книгата една от главните ми грижи беше да дам действително историческо свидетелство за него. Тъй като свидетелстването на едно лице винаги дава повод за предположения, че това свидетелство, е „субективно“, затова бързах да напиша и да издам книгата, така че да могат да я четат познаващите лично Стареца и на Атон, и извън Атон. Само единствен Бог знае колко неблагоприятни бяха условията, в които живеех по време на писането на книгата. Поради крайната ми бедност бях и все „полуболен“ и все несигурен за утрешния ден. Това ме принуждаваше да пиша „колкото може по-бързо“. В действителност, книгата представлява сбирка от няколко ескизи, които понякога правех по време на работа в гробището на Сент-Женевиев, понякога във влака, понякога в стаята, след цял ден терзания. Когато опасността да загубя въобще всяка възможност за работа – и поради материални съображения, и поради здравословното ми състояние започна да става съвсем очевидна, реших да „приключа“ книгата и да я издам в този вид, както тя „излезе“, или както „се изля“ изпод ръцете ми първоначално. Като не се надявах да намеря издател, реших се на „египетски труд“: да печатам книгата на ротативната машина, която имах в стаята в „Донжона“. Това ми отнемаше много време и изискваше извънредно напрежение на всичките ми сили и „средства“. Вече след излизането на първото „ротаторно“ издание, когато получих немалко най-благоприятни отзиви, приех предложението на един човек от Америка да ми помогне да издам книгата „както трябва“. Тогава замислих да преработя цялата книга, да я напиша в съвсем друг „дух“, в друг порядък, за хора с „друго мислене“, но Бог бе отсъдил за мене другояче: внезапно се разболях тъкмо в навечерието на деня, в който мислех да се захвана за тази нова работа. След боледуването ми и нелеката операция вече нямах сили и нищо не можех да направя за „печатното“ издание, освен някои незначителни поправки и малки допълнения в първата част.
Старецът Силуан – Свети Силуан Атонски
Историята на отношенията ми със стареца Силуан пораждаше у мене въпроса: винаги ли Сам Господ е бил в това „състояние“, както са Го видели апостолите на Тавор, или апостолите само през тази нощ са изпаднали в такова състояние (духовно – под действието на благодатта), което им е позволило да видят това, което винаги е било неизменно същото? (Тук имам предвид „Човека Христос“[1].) Става дума за това, че в началото на моето подхождане към стареца Силуан Бог ми даде неведнъж да го видя в такава слава, че не смеех да вдигна очите си и да гледам право в него. Сега „да покажа“ на хората Стареца такъв, какъвто Господ ми даде да го видя, е свръх силите ми. Ето защо винаги съм изпълнен със страх, да не би моята грубост, моето невежество, моето нищожество като автор на първата част на книгата да замъглят неговия светъл лик и някак да помрачат паметта за великия Старец. От една страна, съзирах необходимостта в първата част на книгата да се говори за учението на Стареца и неговия опит, пречупени през „богословски“ прочит, тоест както и самият аз го възприемах по време на нашите беседи. От друга страна, знаейки колко „условно“ и „едностранчиво“ е всяко човешко слово, боях се и продължавам да се боя да не би с моите „неточности, несполучливости“ и грешки да снизя величието на неговата святост и да направя думите му „необезателни“ и въобще цялото ми свидетелстване за него – непълноценно. Впрочем, аз вярвам, че неговата половинвековна молитва за целия свят не ще отмине безследно; и светът, заради неговата любов, ще му отговори с любов.
26 май 1958 г.
Скъпи отец Георги, не Ви изпратих писмото си, предвиждайки да го продължа
Лично аз мисля, че Вие намерихте за „Въведението“ онзи „стил“, който отговаря на английската „психология“. Видно е, че познавате този „свят“ прекрасно. Обстоятелството, че Ви бе дадено недостатъчно място да изразите и други мисли във връзка със Стареца и въобще във връзка с православната аскетика (spirituality), може да бъде „поправено“, ако решите и намерите време да напишете за него отделна статия в някое богословско издание в Англия или и в Америка. Разбира се, особено бих желал в статията си да посочите, че сте се срещали лично Стареца и сте беседвали с него. Старецът Силуан и със своя живот, и със словото си дава възможност да се докоснат много и различни аспекти на духовното битие и опит.
Приемете благодарността ми и за Вашите писма и дадените ми в тях указания. Още веднъж се убедих колко лесно е да допусна „лапсус“ поради собствения си скромен опит. Разбира се, аз не мисля Въплъщението в категорията „енергии“. Това би било от моя страна изпадане или в несторианство, или, още по-лошо, в „метафизическата“ перспектива на нехристиянския Изток. Аз изповядвам, „че в плът е дошъл Иисус Христос“[2], тоест именно „ипостасното“ въплъщение. Но, което ми се иска винаги да подчертавам, това е, че Христос е действително „единосъщен“ нам човек, и по силата на това е „задължителността“ на Неговия пример за нас във всичко. Ако ние поставим ударението върху „радикалното“ различие на Христос от нас, останалите човеци, то аз не виждам възможност да се изгради нашата християнска антропология.
Разбира се, нито за миг не забравям за „радикалното“ различие на Христос от нас, защото всички ние сме тварни ипостаси, а Той е безначалният Бог. Но ипостасното Въплъщение на Бог Слово ни поставя пред поразителна картина: от една страна – действително от момента на „възприятието“ [приемането на човешка природа. – Б.пр.] вече се е извършило и „обожение“, от друга страна – в Свещеното Писание има немалко текстове, които показват Христос „избягващ“ „самообожението“. И във въплъщението действа Светият Дух (Дух Светий ще слезе върху ти…; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий[3]), и във възкресението (…в Бога, Който Го възкреси от мъртвите и Му даде слава[4]). И множество подобни текстове. Също и думите на Самия Христос за Себе Си: „Ако Аз свидетелствувам за Себе Си, свидетелството Ми не е истинско. Има Друг, Който свидетелствува за Мене…“[5]. Простете, позволих си да приведа тези текстове не защото нямам предвид Вашето несравнено по-дълбоко познаване на Писанието, а за да Ви дам възможност в съждението за мене да видите по-точно хода на моето мислене.
В мене дори възниква въпросът: не затова ли и в литургията не считаме думите на Христос: „Вземете, яжте…“ и „Пийте от нея всички…“ за тайноизвършителни, а обръщаме нашата молитвената епиклеза[6]към Отец да претвори предложените Дарове чрез Светия Дух, за да се избегне „самообожението“ на Христос?
Ето в какъв смисъл това ми се струва важно: ако Христос във всичко се е уподобил на нас[7]и с такава настойчивост е подчертавал, че Той е Син Човешки, то това име, „Син Човешки“, не следва ли да разбираме не само като присъщо на Христа, но и като общо на всички нас, хората? Спомням си, едно време бях в силна вътрешна борба с Бога; страхувах се от Божието осъждане; мисълта ми беше приблизително такава: „След като аз съм толкова немощен по естеството ми, от Тебе създадено, че при цялото напрежение на всички сили на цялото ми същество аз не мога да пребивавам в Твоята любов, тогава как Ти ще ме съдиш? Кой Си Ти, а кой съм аз? И нима ще е истинен съдът, ако не са еднакви условията на битието у Съдията и у подсъдимия? За да ме съдиш, Ти трябва да подлежиш на същите условия, в които аз съм принуден да бъда, иначе Твоят съд ще бъде „неравен съд“. Ти Си премного велик; Ти не можеш да ме съдиш…“
Веднъж, след подобна дръзка молитва, получих отговора в сърцето си: „Ще те съди не Бог, а Човек“. И тогава в съвсем друга светлина ми се представиха думите на Христос: „… Отец и не съди никого, но целия съд предаде на Сина,… и даде Му власт да извършва и съд, защото е Син Човечески“[8], Който, бидейки във всичко на мене подобен и единосъщен, понася не само подобни на моите условия на живот, но и повече от това, така че нито един човек на земята през цялата история да не може да Му каже, че Той, Христос, е бил в по-добри условия, отколкото съденият от Него. Така че никой от нас няма основания „да се оправдава“ с немощта на човешкото естество. Оттук и заповедта – бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец[9]– дадена в порядък не само педагогически, като „насоченост“, но и в по-дълбок, в истински смисъл, тоест като свидетелство за възможността да се осъществи това „задание“; като възможност, доказана от Самия Човек-Христос. Обожението на Божията Майка аз лично мисля като съвършено уподобяване на Христос до равенство Нему, но не в плана на Божествената природа, а само на човешката. Но Човекът-Христос „седи отдясно на Отца“, тоест достигнал е заповяданото ни от Него съвършенство – както „Небесният ваш Отец“.
Вечния живот аз не мога да мисля като непреставащо възхождане; аз напълно споделям мисълта на св. Максим, че за човека е определено такова съвършенство, такава пълнота, след която не ще има вече „възрастване“[10]. И ако вечността за човека се мисли като непреставащо тържествено и блажено възхождане, то в крайна сметка това се превръща в „лоша“ безкрайност. Дори не говоря за това, че винаги възхождането от малката мяра към по-голямата е свързано с болезнен подвиг или, най-малкото, с напрежение. Но както Иисус Христос „влезе предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки по чина Мелхиседеков“[11],така и на достойните от синовете човешки ще бъде дадена във вечността същата слава.
Струва ми се много важно да се изясни в какво ще остане непроменима и неизменна за вечността разликата между Бога и тварта. Тази, тъй да се каже, „онтологична дистанция“ се отнася до същността на Божеството. Но любовта на Бога към човека, изявена във Въплъщението, ни разкрива плана на Твореца да направи човека причастник на Божествената слава в нейната безначална пълнота.
Така и св. Симеон Нови Богослов в 34 химн говори, че Владиката не счита Себе Си недостоен да види рабите равни Нему, а и се радва на това[12].
4 юни 1958 г.
Простете. Мислейки още да продължа писмото, не го изпратих и до днес. Преди няколко дни Ви пратих „ЖМП“, липсващите Ви броеве за двете годишнини. Ще се постарая да намеря и останалите. Ще ги изпращам постепенно. Също и „Голос Православия“ (берлинския), и чешкия също ще се постарая да намеря.
Свети Силуан Атонски – икона от св. Софроний (Сахаров)
Недостигът на богословска култура в наше време може да доведе до още по-голяма загуба в проповедта на Словото Божие, отколкото може би е било във времената на нашите свети отци. В това напълно споделям Вашето мнение, осъзнавайки обаче и самия себе си като лишен от такава култура. За съжаление, нерядко в историята на нашата Църква виждаме известно „пренебрегване“ на този момент в съзнанието не само на средното свещенство, но и на висшето. Впрочем самото „неотчитане“ на този момент е свързано още и с това, че да имаш истински свише даден „опит за догмата“, тоест когато духовният аскетически акт или състояние се слива в едно с „познанието“ или с догматическото виждане, – това не се постига само с човешките сили или желание. Така че, ни „светост“, ни „мъдрост“ в повечето случаи не достига на служителите на Църквата.
Относно „Контакт“. Бальфур, десет години по-рано оставил католицизма заради универсалността на Православието, отначало бе във връзка с отец Евграф и въобще с неговата група и работа. Сега това му изглежда недостатъчно и той се обръща към мнозина с молба да сътрудничат в неговото издание, заради постигане на „контакти“ между православните от всички раси и от всякакъв произход на Запад. В това отношение би му било много ценно да получи от Вас макар и най-малък „артикль“[13]или разрешение да се отпечата на страниците на „Контакт“ превод на някоя от Вашите статии. Това, което говорихте в Америка („Проблемът за християнско единство“, това, което беше в „Путь“, 1933 година), сега наистина би било актуално и много необходимо тук. Аз нямам достатъчно време и средства, за да осъществя възможно по-бързо преводи на някои от Вашите статии. Но е възможно, защото все още има време. Ако бихте могли да пратите английски текст, превода биха могли да направят други хора, които не знаят руски език.
Работата с предложената ми в Англия къща се придвижва. Намира се в процес на грижи за визите и за правата за residence[14]в Англия. По-трудно от всичко ще е да се получи там „социална помощ“, както тук я получаваме от Френското правителство (тоест или по възраст, над шестдесет и пет години, или по инвалидност, както съм аз, например).
Пак и пак много пъти изказвам благодарността си и Ви моля да вземете присърце свидетелстването за стареца Силуан, та това дело да престане да е обвързано с моето име, за да стане наше общо на всички православни дело.
С обич предан
архимандрит Софроний
Откъс от книгата „Кореспонденция с прот. Георги Флоровски“, Омофор, София, 2019.
* Заглавието е от редакцията.
Бележки:
[1]Виж: 1 Тим. 2:5.
[2]Виж: 1 Иоан. 4:3.
[3]Лк. 1:35.
[4]1 Пет. 1:21.
[5]Ин. 5:31-32.
[6]От гр.: ἐπίκλησις– призоваване.
[7]Виж: Ев. 2:17.
[8]Ин. 5:22, 27.
[9]Виж: Мат. 5:48.
[10]Вж.: Преп. Максим Исповедник. Главы о богословии и о домостроительстве воплощения Сына Божия. Гл. 2, 87. – PG90, 1165BC/ Р.п. (А.И. Сидорова) : Творения. Т. 1. М., 1993. С. 252.
[11]Виж: Ев. 6:20.
[12]Вж.: Преп. Симеон Новый Богослов. Божественные гимны. Гимн XXXIV. Сергиев Посад. 1917. С. 151.
[13]Фр.: article– статия.
[14]Англ.: местожителство.
