Чинът на въцърковяване на дете като етап от подготовката му за кръщение



Според една съвременна богослужебна практика в Българската църква, непосредствено след извършване на тайнството кръщение, детето (ако е от мъжки пол) се въвежда в олтарното пространство. Свещеникът взема детето, влиза през южните (дяконски) двери, извършва поклонение с детето на трите страни на светата трапеза и излиза през северните, застава пред св. двери и подава детето в ръцете на неговия възприемник (кръстник) или родител. Този богослужебен обред е известен като „Чин на въцърковяване на дете”.

Указание в съвременния требник за извършване на този обред не може да се намери непосредствено след чинопоследованието на кръщението; той е част от друго чинопоследование, т.нар. „Молитви над родилка в четиридесетия ден”, извършвано над майката и детето в 40-ия ден след неговото раждане. В състава на последованието „Молитви над родилка в четиридесетия ден” влизат две очистителни молитви, четени над майката: „Господи Боже Вседържителю…” и „Господи Боже наш, Който си дошъл за спасение…” (нататък В9:1, В9:2)[1] и две молитви, четени над детето: „Господи Иисусе Христе Боже наш, Който си бил в четиридесетия ден…” и „Боже Отче Вседържителю…” (нататък В1:2, В2:2). В края на това чинопоследование има забележка, според която, ако детето е кръстено, свещеникът го въцърковява. В случаите, когато детето не е кръстено, то въцърковяването се оставя за след кръщението. Съгласно съвременния български требник обредът на въцърковяване се извършва по следния начин: „Свещеникът взема детето, прави с него кръст пред вратите на храма и казва: „Въвежда се в църква рабът Божий (или рабинята Божия) (името) в името на Отца, и Сина, и Светия Дух. Амин”. Внася детето в храма и казва: „Ще влезе в Твоя дом, ще се поклони в светия Твой храм”. Следващата част от обреда се извършва в централната част на храма, където свещеникът отново повтаря: „Въвежда се в църква рабът Божий (или рабинята Божия)… и добавя: „Посред църква ще Те възпее”. Свещеникът застава пред светите двери и отново възглася: „Въвежда се в църква рабът Божий (или рабинята Божия)… След извършването на тези действия, според рубриката в требника, свещеникът внася детето през южната врата в олтара, доближава го до четирите страни на светата трапеза, като че ли то се покланя, изнася го през северната врата и го поставя пред светите двери, където чете: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико…”. Обредът на въцърковяване завършва след като майката (или възприемникът) извършват три поклона (не се уточнява къде), вземат детето, а свещеникът прави отпуст: „Христос, истинският Наш Бог, Който заради нашето спасение благоизволи да бъде носен в обятията на праведния Симеон…”[2].

При опит да се направи анализ на така изложения и практикуван обред за въцърковяване на дете след кръщение, възникват няколко въпроса. На първо място, ако по своята същност този обред е следкръщелен, то тогава защо не е отпечатан след чинопоследованието на кръщението и на какъв принцип е отпечатан в чинопоследование, което се извършва над майка и дете в 40-ия ден след неговото раждане?

Освен това, защо след като току-що е кръстено детето, за да се „въцъркови” съгласно рубриката в требника, трябва да се изведе отвън и повторно да се въведе в храма, предвид че основната част от кръщелните обреди се извършват в централната част на храма?

И не на последно място, ако рубриката, която указва по какъв начин се извършва внасянето на детето в олтара, не уточнява пола, то тогава защо днес е благочестива традиция в олтара да се внасят само деца от мъжки пол?

За да се опитаме да дадем отговор на тези въпроси е необходимо да направим опит да проследим появата и развитието на „обреда на въцърковяване на дете” и начина на неговото извършване в евхологичната традиция на православната Църква.

Периодът VIII – XIV век

А. Алмазов смята, че обредът за въвеждане на детето в църквата на четиридесетия ден след раждането, т. нар. въцърковяване, е установен в богослужебната практика на Църквата, когато повсеместна практика става кръщението на деца (включително скоро родени) – след V век. Литургистите предполагат, че обредът за въцърковяване на дете е въведен по аналогия на старозаветния ритуал да се донасят младенците в храма четиридесет дни след раждането (Изход 13:2, Левит 12:1-7), описан и от св. ев. Лука 2:22-24 като част от живота на св. Богородица и детето Иисус[3].

Съдейки по древните евхологии, в средновековен Константинопол, до XI век, освен в особени случаи, децата не се кръщават рано, но пристъпват към това тайнство няколко години след раждането (по съвета на св. Григорий Богослов[4]), за да могат в известна степен да разбират извършваните над тях действия и активно да участват в чина на оглашение и кръщение[5]. През този период в Константинополската църква подготовката на децата за приемане на тайнството кръщение (т. нар. оглашение), е разделена на два етапа. За разлика от чина на приемане на възрастни в оглашение, даването на името и приемането на детето в оглашение е разделен, става в различни дни. В осмия ден след раждането, пред вратите на храма (по-късно в притвора) над децата се извършва „чинът на подпечатване на младенец и наричане на християнско име”. На четиридесетия ден става приемането на детето в катехумената, като по този начин още преди кръщението детето се приобщава към Църквата[6]. Децата се въцърковяват в 40-ия ден след раждането, чрез молитва В1:2, която е запазена до наши дни и която в съвременния требник правилно се печата преди тайнството кръщение, а не след него. Константинополските ръкописи до XI век не съдържат днес четените молитви над родилка: чинът на 40-ия ден бил посветен изцяло на децата. Също така в тях липсва и специално последование за кръщение поради „смъртна опасност”, тъй като такъв „страх” не съществува, защото непосредствено след въцърковяването, децата „стават християни”, както споменават източниците още преди самото кръщение. С въцърковяването започва първият етап от няколкогодишното оглашение. Като оглашени децата имат право да влизат в храма и да участват в т. нар литургия на оглашените. Същевременно Църквата се моли специално за тях в т. нар. ектения на оглашените. След няколко години, във 2 и 3 Неделя от Великия пост, по време на литургията, Типиконът на Великата Църква (Св. София) предписва обръщение към родителите, които искат да кръстят своите деца в приближаващата Пасха, призоваващо ги да доведат децата в Понеделник на четвъртата неделя от Великия пост. В този ден над оглашените се чете молитва: „Господи, Боже на истината, от Твоето име…” (нататък В2:1), след която преминават във втори етап – „готвещи се към просвещение”[7]. В славянските Евхологии тази молитва носи заглавието „О еже сотворити оглашенного”, а в съвременния требник, стои под наслова „Оглашение”[8]. По протежение на останалите четири седмици от Великия пост до Велика Събота, малките деца „готвещи се за просвещение” интензивно се подготвят за приемане на кръщение и над тях ежедневно се четат заклинателни молитви. На Велики Петък оглашените се „отричат от сатаната и се съчетават с Христос” в специален тържествен чин, извършван от патриарха в храма Св. Ирина. И накрая на Пасха те получават кръщение и миропомазване в баптистерия от ръцете на патриарха, заедно с когото при пеене на „Всички, които в Христос се кръстихте…” тържествено влизат в храма, където през това време се четат паремиите. В края на литургията новопросветените се причастяват.

Първите данни за наличието на специален чин на въцърковяване на детето се отнасят към VIII век. Съгласно Барбериновия Евхологий[9], чинът на въцърковяване на детето се състои от една молитва В1:2, в наслова на която се казва: „Молитва за въвеждане в църква на дете след четиридесет дена от раждането му”. Текстът на молитвата е сходен с превода на третата молитва от съвременния чин „Молитви над родилка в четиридесетия ден”: „Господи Иисусе Христе Боже Наш, Който си бил в четиридесетия ден донесен като младенец…”. В този евхологий липсва указание кога и къде свещеникът чете тази молитва, а също така и рубрика, която да указва литургичните действия на свещеника по време на извършване на обреда. Според проф. М. Димитрова, тази липса е много характерна за ранните гръцки евхологии[10]. По всяка вероятност, тази липса се дължи на добрата литургична подготовка на свещенослужителите, така че съставителите на ранните евхологии не считат за нужно да отразяват съответните литургични действия.

Най-близък до този период е публикуваният от А. Алмазов вариант на извършване на обреда за въцърковяване на дете през XIII век[11]. Съгласно тази версия, разглежданото от нас чинопоследование също се ограничава само с четенето на молитва В1:2. Самият обред на поклонение се извършва по следния начин: след това (след прочитане на молитвата), свещеникът взема в ръцете си детето и се покланя с него пред св. трапеза, пеейки: „Радвай се благодатна Богородице Дево…”. След това казва: „Сега отпускаш Твоят раб Владико…” и извършва отпуст.

От XI-XII век насетне във византийската евхологична традиция наред с молитвата за въцърковяване на дете се появяват и очистителни молитви за родилката на 40-ия ден[12], като за тях също се употребява термина „въцърковяване”. Според литургистите[13] и тези молитви са въведени по аналогия на старозаветния (Левит 12:1-7) и предхристиянски възглед, според който жена, когато роди, се счита за нечиста за определен период от време[14]. Съгласно тази аналогия, на жена, която е родила, се забранява влизането в храма и участието ѝ в тайнството евхаристия т.е. приемане на причастие[15], до навършването на 40 дни след раждането. Както видяхме, тези молитви не присъстват в най-ранните запазени византийски евхологии (Барбериновия и Висарионовия). Най-ранният ръкопис, в който присъства очистителна молитва за жена, според проф. Димитрова, е евхологий №962 от библиотеката на Синайския манастир „Св. Екатерина”, който в описа на А. Дмитриевский[16] е датиран от 11-12 век. В този евхологий Молитвата В9:1 има наслов, според който молитвата е за „въцърковяване” на жена. Следователно, както пише проф. Димитрова[17], този термин започва да има по-общо значение на „въвеждам в църквата”, „получавам достъп до църквата”. Постепенно терминът „въцърковяване” започва да се използва, за да означи цялото чинопоследование за 40-ия ден, включващо молитви и за майката, и за детето, а не само конкретния акт на въцърковяване на детето – внасяне в храма (или олтара) и поклонение пред св. трапеза (или иконостаса)[18]. В своя труд за кръщението[19] о. Ал. Шмеман утвърждава, че молитвите на 40-ия ден са предназначени главно за майката, като междувременно молитвите, предназначени за детето, са резултат на доста късно въведение. Древните евхологии (Барбериновия и Висарионовия) обаче не потвърждават това мнение. На практика е точно обратно. Чиновете на 8-ия и 40-ия ден, намиращи се в патриаршеските евхологии, съдържат молитви, касаещи само младенците, напълно игнорирайки майката.

Особен интерес за нас представлява местоположението на тази очистителна молитва В9:1 спрямо молитвата за въцърковяване на дете – В1:2. Молитвата В9:1, в евхологий №962 и в евхологий Синай 973 от 1153г.[20] стои след молитвите В1:1 и В1:2[21], което означава че „въцърковяването на майката” се е извършвало след „въцърковяването на детето”.

В евхологий №966 от Синайския манастир от XIII век се появяват две очистителни молитви: В9:1, която, съгласно наслова е предназначена за майката и за детето на 40-ия ден, и В9:2 , която е предназначена за бабата акушерка и за помагалите при раждането жени. В този евхологий тяхното място е променено: В1:1, В9:1, В9:2, В1:2, [22] т.е. „въцърковяването на майката” се е извършвало вече преди „въцърковяването на детето”.

По всяка вероятност тази промяна е продиктувана от практически съображения, които довеждат до сливането на два самостоятелни някога чина – при очистването на родилата жена и при въцърковяване на детето[23]. Такъв самостоятелен чин пази ръкопис НБИВ 88. След последованието на кръщението стои наслов: млтЂва е„гаD хо‘щеть же‘на да‘се причес‘ти •¶„ер„е‘и глЂ¬ть с∙2 • Гд‚и бЂже на‘шъ пришады на спЂсен∙е ро‘да члЂчьскааго •пр∙и‡ды кь ра‘бе твоеи‡… (молитва В9:2).

Възможно е причината за сливане на двата чина да е обусловена в исторически контекст. Падането на Византия под латинска (1204 г.), а по-късно под османска власт (1453 г.), води до унищожаването на авторитетни богословски школи. Тяхното място е заето от монашеството, като по този начин мерило за православие става „монашеското богословие”, според чието отношение всичко, свързано с жената е „грях”. Виждаме как промяната на местоположението на молитвата В1:2 през XIII век издава как значението и връзката на чина за въцърковяване на дете с приемането му в катехумената постепенно се губи.

Липсата на рубрики и в горепосочените евхологии не ни дава да разберем по какъв начин се извършва самият обред. Описание на самия обред на въцърковяването на дете е известен в различни варианти от по-късни византийски ръкописи и се различава от ръкопис до ръкопис.

Според публикувания от о. М. Арранц[24] Атински евхологий 662 от края на XIII век (ЕВЕ), след молитвата за подпечатване на младенец В1:1 следват също две очистителни молитви – В9:1[25], В9:2[26], които частично съвпадат с първите две молитви над жена в 40-ия ден от съвременния требник. Следва рубрика, според която свещеникът взема детето в ръцете си и се отправя към олтара, застава пред светите двери и поднася устата на детето към всяка една от светите двери, изобразявайки целуване. Внася детето в олтара и извършва същото пред св. трапеза: ако детето е от мъжки пол, обхожда трикратно св. трапеза и на всяка от четирите страни извършва поклонение, а ако детето е от женски пол, извършва трикратно поклонение само от трите страни на св. трапеза. След извършването на всичко това, свещеникът чете (тихо, за себе си): „Сега отпускаш Твоят раб Владико…”, след което поставя детето пред светите двери. След възгласа: „На Господа да се помолим” чете молитвата за въцърковяване на детето: В1:2 – „Господи Иисусе Христе Боже Наш, Който си бил в четиридесетия…” В състава на този чин на въцърковяване влиза още една молитва, която е четвърта молитва от съвременния чин „Молитви над родилка в четиридесетия ден”: „Боже Отче Вседържителю, Който чрез най-велегласния от пророците – Исаия, си ни предизвестил въплътяването от Дева…” (нататък В2:2). След молитвата следва рубрика, според която, след като свещеникът каже: „Амин”, подпечатва (благославя) челото, устата и гърдите на детето.

Периодът XV – XIX век

В по-късната епоха византийските евхологии отразяват рубрика за свещениците, която предписва детето от женски пол да не се внася в олтара изобщо[27], а обредът на поклонение за децата от женски пол да се извършва пред светите двери или иконите от олтарната преграда (иконостаса).

Славянските требници от XIV-XV век засвидетелстват и двата типа въцърковяване на момиче. Например указанието за въцърковяване, при което и момче, и момиче се внасят в олтара, е засвидетелстван в южнославянския евхологий НБКМ 605 от XIV век: поDба¬Uђ вDэти o„ приношен·и млDнца кь црЃкви. вьспри¬мл¬Uђ е„го попь„ р¹кама и… несеUUђ е„го вь wMђтарь, приложиU 1ста’ е„го на w„бою стрну сЃтыиaђ д±вры„ вь o„бразь„ целован·а тожDе твореи на сЃтои„ трапезэ поклан˙е„т се сь’ ниN. а‰ще будеUђ мужьскы„ поль’. o„бьходить сь ниN o„коMђ сЂт1ю трапезу, гЃ щь . на четыри страны творе поклонен·е. а„ще ли ¬Tђ жен±скы” поль. то’ кь прэDђнеи„ странэ прихо‘дить, нь на ,гЃ, страны„ трапезу о„бьходиU. Сему же бывае„м1 гЃл¬. кь себэ попь„. нЃня §пущае„ши влDко раба свое„го. до коOђца. потоNђ поMђжиUђ е„го прэD сЃтыими д±врьми. Подобно указание засвидетелства и ръкопис ЦИАИ 58 от втората половина на XV век, в старопечатния РМ с/774 1520г., а също така и в описания от А. Алмазов[28] източнославянски евхологий Соф 526 от XIV век (или началото на XV век)[29]. Явно, за разлика от по-новата гръцката практика, славянската богослужебна традиция продължава да следва по-стар архетип и децата от женски пол продължават да се внасят в олтара до доста по-късен период.

В по-късните южнославянски требници от XVI-XVII век се разпространяват различни преводи на рубриката за въцърковяване, според която момичето вече не се внася в олтара. Например в НБКМ 613: а†ще ли ¬Tђ . же˜нси˜ по†ль. то† да цели˜ва˜ет с‚тихь w£бра†зь . (ако е детето е от женски пол, да целува светите образи); и НБКМ 972 (1685г.): а£ще ли’ же‘н±скыи поMђ 2Tђ. тъ‘ч∙ю при двере‘хь съврьша‘еть покло‘не . (ако детето е от женски пол, извършва поклонение пред светите двери).

Начина по който се извършва въцърковяването на деца през XV век, описва св. Симеон Солунски (PG 155, гл. 60). В тълкованието на въцърковяването той пише, че в четиридесетия ден детето отново се донася в храма от своята майка и като дар се представя на Бога. Свещеникът застава пред вратите на храма, благославя майката заедно с детето, освещава ги с молитви и преподава очистване на майката от сладострастното и нечисто раждане (тъй като вече са се навършили 40 дни), разрешава ѝ да влезе в църква, което до този момент ѝ е забранено, както и приемането на причастие. Свещеникът взима детето в ръцете си, като подражава чрез този жест на св. Симеон Богоприимец, приел на 40-ия ден след раждането Му Господ в ръцете си. Ако детето е кръстено, свещеникът го внася в олтара и извършва поклонение пред св. трапеза; ако не е кръстено, свещеникът застава пред олтара и прави поклон заедно с детето в посока на олтара и го дава на майката. От този момент нататък, отбелязва св. Симеон Солунски, детето се явява оглашен.

Явно с течение на времето тази практика да се внасят некръстени деца в олтара започва да се възприема като нарушаване на „светостта на олтара” и заради това чинът на въцърковяването на децата през XV век започва да се ограничава само с четене на молитви и поклонение пред, а не в олтара, а обредът на внасяне в олтара и поклонение пред трите страни на св. трапеза се изпълнява непосредствено след извършване на тайнството кръщение. Децата от женски пол съвсем престават да се въвеждат в олтара, ограничавайки поклонението пред иконостаса чрез поднасянето им пред иконите на Христос и Богородица.

Защо се стига до тази трансформация? Основният огласителен контекст в чина на въцърковяване на дете остава непроменен в традицията на Църквата, но постепенно той губи своето „надмощие” пред суеверния страх, породен от западното схоластично учение за първородния грях и съответстващата участ на умрелите без кръщение[30]. Постепенно загубената връзка между въцърковяването на детето и приемането му в катехумената, т.е. смисълът на статута „некръстен християнин”, високата детска смъртност и „новото” опасение, че детето ще умре некръстено, налагат практика през Средновековието, а и по-късно, кръщението да се извършва на 40-ия ден от раждането, а дори и по-рано[31]. Въпреки новата богослужебна практика (преминаване от кръщение на деца към кръщение на новородени), в Евхологиите този чин продължава да се преписва, все още на същото си място, т.е. преди чина на кръщение. Според проф. М. Димитрова, в много голям брой славянски требници от XIV до XVII век молитвите за 40-ия ден са преписани преди чина на оглашение и кръщение[32]. Според Н. Одинцов[33], който забелязва такова разположение на чина на 40-ия ден спрямо кръщението в източнославянските требници от XIV век, това означава, че чинът за 40-ия ден е предшествал кръщението. А. Алмазов твърди[34], че независимо от разположението на молитвите и описанието на въцърковяването в ръкописите, обредът на поклонение пред св. трапеза се е извършвал винаги след кръщението в Средновековието, както е установено и при реформата в Русия през XVII век, както е и според съвременния български требник.

В описания от проф. М. Димитрова евхологий (служебник и требник) РГАДА 318/42 от края на XIV или началото на XV век, съхраняван в Руския държавен архив за древни актове например, в рубриката за 40-ия ден се казва: „На четиридесетия ден, и пак се донася новороденото в църква, както се казва, да стори начало на влизането в църква. Донася се от майката, вече чиста и измита. Идва и кумът, който ще вземе детето при Кръщението”. Следва описание на въцърковяването (внасяне в олтара) и обичайната молитва В1:2: „подпечатва (свещеникът) с кръстен знак челото, устата и гърдите и така го взима кумът и го отнася за Кръщение”[35]. Подобно указание цитира и Н. Одинцов[36] от служебник с требникови статии Соф526 от XIV век: и тако кумъ вземъ е нисходитъ къ крещен∙ю.

Южнославянският ръкопис ЦИАИ 58, засвидетелства, че все още през втората половина на XV век, въцърковяването на детето и обредът на поклонението предшества Кръщението. Съставът на чинопоследованието е следният: след Молитва В1:1 за „подпечатване на младенец” следва указанието: въ мђђ же днђъ паки„ при„носи„тсе‘…, в което указание, въпреки че трудно се чете, става ясно, че освен майката, присъства и кумът: ку‘мова„ хо‘тящ1 въспр∙ети. След „обичайното начало” следват очистителните молитви за майката В9:1 и В9:2. Веднага след втората молитва следва указанието за въцърковяване на дете: поQђ ру‘кама свои„ма възмать…, при което и момче, и момиче се внасят в олтара, свещеникът казва тихо (тайно, на себе си): нЃня §пущае„ши влDко оDконца, следва Молитва В1:2. Веднага след нея следва указание: и„съвлачаUђ е„го‘ и„съз1ва‘етъ е„го‘ и„поставла‘етъ его‘ кьвъстокwN. д1нетъ нане Cђ гђщђъ изнаманаетъ чело е„го‘ и„ у‘ста и„ при„си„ и„ глеUђ мђMлЂт1 ађ стЂго крЂщ. В имени тво¬ гЃи бЃе„съблича го и го събува, обръща го на изток, духа срещу него трикратно, благославя (подпечатва) челото, устата и гърдите му и казва молитвата: „Господи, Боже на истината, от Твоето име…”(В2:2). Указанията в тази рубрика и последващата молитва говорят, че по-нататък продължава чинът на оглашение и кръщение.

В южнославянския требник НБКМ 967 от края на XVI или началото на XVII век, въцърковяването завършва с рубриката: по амЃнъ знамена¬ть ¬го чело и уста и прьси. и‡ тако приемн∙кь его поD2мл¬ть. исходить кь крьстилници. приемникь гл¬Uђ се к1м±.

В посочените ръкописи – и източнославянски, и южнославянски, в рубриките към обреда на 40-ия ден се казва, че на този обред присъства и кръстникът. Той приема детето и го отнася за кръщение, което е доказателство, че въцърковяването на детето (с внасяне в олтара) в богослужебната славянска практика от XIV до началото на XVII век предшества кръщението.

Присъствието на кръстника по време на чина на въцърковяване на дете и извършването му преди кръщението регламентира и требникът на Петър Могила[37] от 1646 г. Чинът на 40-ия ден в него е много близко до използвания днес. Съставът му е следният: Молитви: В9:1, В9:2, В1:2, В2:2, след тези молитви, които се четат пред вратите на храма, свещеникът взема детето в ръце: тво‘рит иˆм зна‘мен∙е Кр˜ђта преD две‘рми хра‘ма глЃ: Въ црЃковл‘етъс ра‘бъ БЃж∙и‡, имRђкъ: въим —ц’а, и СнЃа, и стЃагw ДхЃа…, въвежда го в храма: Вн¶‘и‡детъ в до‘мътво‘и‡, покло‘нитс къ ЦрЃкви стЃэ‘и тво‘еи, влиза вътре в храма: Въ црЃковл‘етъс ра‘бъ БЃж∙и‡…,и когато: Посрэ‘де же ЦрЃкви прише‘д (дойде в средата на храма), с¶е‘ глаголетъ: Посрэ‘де ЦрЃкви въспо‘етът. След това свещеникът застава пред светите двери и казва: Въ црЃковл‘етъс ра‘бъ БЃж∙и…И въво‘дитъ е€ въ сЃты‘и‡ w€лтаръ, с уточнението, ако е от мъжки пол: а€ще же‘нск∙и‡, поклонението се извършва пред светите двери. Нататък следва обичайното четене от свещеника на „Сега отпускаш Твоя раб…”, поставяне на детето пред светите двери и след като възприемникът направи три поклона, взема детето и излиза.

Не липсват ръкописи, според които чинът на въцърковяване на дете (с внасяне в олтара) се извършва след кръщението. Според едно указание, преди извършване на чина на въцърковяване, поместено във Великия требник на Киевския митрополит от 1540[38], чинът на въцърковяване на дете не бива да се извършва преди кръщението му: въ че‘тыредесЄтыи дЃнь па‘кы приводимъ бываетъ новопросвэщен±н±ыи мла‘денецъ мате‘р∙ю („В четиридесетия ден отново бива доведен новопросветения младенец с майка си”). Местоположението на чина спрямо кръщението и използването на термина „новопросветен” т.е. кръстен е достатъчно показателно, че неговото въцърковяване се извършва едва след кръщението му.

Според проф. М. Димитрова съществуват и ръкописи, в които чинът на въцърковяване се преписва преди чина на кръщение, но в него липсва указание за извършване на обреда на поклонение, което според нея означава, че той се е извършвал след кръщението.

По този начин виждаме, че в славянската евхологична традиция в период XIV–XVII век едновременно съществуват две практики по отношение на въцърковяването на детето. Едната от тях устойчиво следва древната практика, според която чинът на въцърковяване на детето (с обред на поклонение пред светата трапеза) се извършва преди кръщението, а другата е по-нова и според нея чинът на въцърковяване на детето (с обред на поклонение пред светата трапеза) се извършва след кръщението.

Преди всичко е очевидно как загубата на огласителния контекст на чина на въцърковяване на дете се отразява и в евхологичната традиция, като постепенно от средата на XVII век чинът на въцърковяване на дете започва да се преписва след чина на кръщение[39] и по този начин придобива следкръщелен характер[40].

По-късната редакция на този чин е свързана с т. нар. Велик требник (руска църковнославянска редакция на Евхология), който през XVIII-XIX век навлиза масово в употреба и повлиява богослужебната практика на Българската църква. В него е направен опит за „компромисен” вариант между древната практика на извършване на въцърковяването на дете преди кръщението и по-новата такава. Чинът на 40-ия ден се печата преди чина на кръщение със забележката, че обредът на въвеждане на детето в храма и поклонението пред св. трапеза се извършва след кръщението. С въвеждането в употреба на Великия требник обредът на въцърковяване на дете се преосмисля и започва да се разбира като завършителен етап на кръщението[41]. Съвременната редакция на чина на въцърковяване на дете в българския требник е почти идентична с тази във Великия требник.

Защо отново е променено мястото на този чин спрямо чина на кръщението?

Въведената практика този чин да се преписва след кръщението води след себе си друг проблем. Ако въцърковяването на дете се извършва след кръщението, то молитвите от този чин, предназначени за детето, губят своята актуалност. От съдържанието на тези молитви се вижда, че се изпросва от Бога да удостои детето с „духовната светлина”, с „кръщението”, „да получи дела на избраниците на Царството Ти” – т. е. все неща, които детето вече е получило в тайнството на кръщението. Поради това несъответствие се добавят допълнителни рубрики към тези молитви, според които, ако детето вече е кръстено, то тези прошения се пропускат. Но по този начин се получава странна ситуация, според която молитви, принципно предназначени да въвеждат детето пред лицето Божие, в даден момент се преработват и изкуствено им се присвоява друг смисъл.

На базата на евхологичната традиция виждаме как терминът въцърковяване постепенно променя смисъла си. Първоначално той се употребява за въвеждане на дете в църква и поклонението му пред св. трапеза. По-късно към този термин придобива по-широк смисъл, отнасящ се и към майката на детето, като нейното въцърковяване се явява връщането ѝ в църква и възможността да се причасти. След XVII век терминът въцърковяване изцяло касае майката, а що се отнася до детето, с него се именува само обредът на въвеждане на детето в олтара и поклонението пред св. трапеза[42].

Остава въпросът, кога трябва да се извършва чинът на въцърковяване и обредът на поклонение пред св. трапеза – преди или след кръщението?

За да се отговори на този въпрос днес, трябва да се направи преоценка на този чин, така че да бъде приведен в съответствие с Преданието и съвремието. Въпреки че тази задача принадлежи на бъдещето и за осъществяването ѝ трябва заедно да положат усилия и богослови, и литургисти, ще се осмеля да предложа личните си съображения.

Появата на чина на въцърковяване на дете е свързан с промяна, произтичаща от практиката на подготовка на кандидатите за кръщение (оглашените) след VI-VII век. Въпреки че по-голяма част от приемащите кръщение са деца, Църквата прави опит формално да съхрани раннохристиянската огласителна традиция, като налага изкуствено прехвърляне на срока на оглашение на възрастни към деца. До средата на XI век в продължение на няколко години децата се оглашават от Църквата чрез молитви и се кръщават не по-рано от тригодишна възраст. По този начин става ясно, че първоначално чинът на въцърковяване на дете се отнася до приемане на детето в „първо оглашение” като етап от подготовката му за кръщение. В доста дълъг период от богослужебната традиция и на византийската, и на славянските Църкви, това се запазва. След като дългогодишната традиция на детското оглашение била забравена и почти повсеместно Църквата започва да кръщава новородени деца на 40-ия ден или по-рано от раждането им, обредът на въцърковяването загубил огласителния си характер. Въпреки това, богослужебната традиция не позволява той да бъде изхвърлен от употреба, като по този начин въцърковяването на децата започва да се извършва след приемане на кръщение. След XVII век, „редакторите” на Великия требник осъзнават, че при извършване на този чин свещениците се молят за неща, които детето вече е придобило в тайнството кръщение. За да не нарушат „предишната традиция”, според която само кръстени деца и то от мъжки пол се въвеждат в олтара, разделят това древно последование на две части. Първата част, молитвите предназначени за детето на 40-ия ден се четат преди чинът на кръщение, а преди втората част – обреда на въвеждане на детето в храма (олтара), се печата рубрика, съгласно която той се извършва вече след чина на кръщение. Благодарение на авторитета на Великия требник тази практика наследяват почти всички славяноезични Църкви (българската, сръбската, македонската). Днес голяма част от свещениците, незапознати с произхода на този чин, подчертават очистителните молитви над майката, т.е. постъпват точно обратно, съгласно древната практика.

Всичко по-горе казано позволява да говорим за въцърковяването на дете като акт, възникнал в богослужебната традиция на Църквата само във връзка с разпространеното кръщение на деца над три години. Чинът на 40-ия ден и молитвите, които касаят детето, губят смисъл и предназначение ако детето ще се кръсти на самия 40-и ден, още повече, ако вече е кръстено. Що се отнася до обреда на въвеждането на детето в храма (олтара), то съгласно древната практика и липсата на канонични забрани, той би следвало да се извършва непосредствено след прочитането на молитвите над детето т.е. преди кръщението.

Тези изначални условия пази съвременната гръцка богослужебна традиция на въцърковяване на дете. Последованието стои под наслова „Молитви за въцърковяване на дете в 40 дни след раждането му”, а не както в българския требник „Молитви над родилка в четиридесетия ден”. Чинопоследованието се извършва пред вратите на храма или в притвора. След „обикновеното начало[43]” в състава на чинопоследованието влизат две очистителни молитви, предназначени за майката (В9:1 В9:2), следва рубрика, според която, ако детето е кръстено (поради особени обстоятелства) или починало, свещеникът извършва отпуст. Ако детето е живо, следват молитвите за въцърковяване (В1:2 и В2:2), след които свещеникът взема детето в ръце и го въвежда в храма: „Въвежда се Божия раб….”. Стига пред иконостаса и ако детето е от мъжки пол, го въвежда и в олтара, обикаля с него на четирите страни, като излезе пред светите двери, казва: „Сега отпускаш своя раб Владико…”. Следва отпуст, дава детето на майката (ако присъства кръстникът, той прави три поклона и приема детето). За съжаление, този чин се извършва на старогръцки език, което води след себе си до неразбиране от страна на участниците.

Ако детето ще бъде кръстено след 40-ия ден, но по някаква причина е нямало възможност „да го направят християнин” в указания от чинопоследованието ден, то това може да стане и в друго време, с помощта на третата и (или) четвъртата молитва от съвременния чин.

Що се отнася до въцърковяването на майката т.е. благославянето на майката да се върне в Църквата за участие в евхаристията и първо причастие след раждането, трябва да се има предвид, че ако майката поради някаква причина след раждането вече е била в храма, участвала е в литургията и особено, ако вече е приела причастие, то тези молитви губят своя смисъл. Очистителните молитви не могат да бъдат използвани също така и в тези случаи, когато след раждането е минало достатъчно дълго време и жената вече е забравила „мъките на раждането” на своето дете и е дошла, за да приеме причастие или за „друга молитва” в храма след прекъсване, породено от съвсем други причини. Тогава е необходимо да се изяснят тези причини за нейната „нецърковност” и да се реагира според ситуацията: да се кръсти (ако не е кръстена), или миропомаже (ако е приела друга християнска деноминация), да се наложи епитимия или да се изповяда (ако без причина дълго време не е приемала причастие).

Бележки

  1. Използвам номерацията от о. Арранц за публикуваните от него молитви. Същата номерация използва и проф. М. Димитрова.
  2. Требник, пето издание, София, 2002.,20-22.
  3. Вж. Алмазов А.И. История чинопоследований крещения и миропомазания. Казань, 1884, 480; Чифлянов, Бл., Литургика, София 1997, 325-326; Авксенти, архим., Литургика, ч. II, Пловдив 2007, 229.
  4. Migne. PG, 36, 400.
  5. Подобна практика е засвидетелствана в Русия до 11 век.
  6. Арранц, М. Крещение и миропомазание:Таинства Византийского Евхология: 1-я часть:Дополнение к опыту «Исторические заметки о чинопоследованиях Таинств по рукописям Греческого Евхология». Рим-Москва, 2003, 223.
  7. Пак там, 223.
  8. Требник, пето издание, София, 2002, 27.
  9. L’ eucologio Barberini gr. 336, Stefano Parenti e Elena Velkovska, 1995, Roma, 97.
  10. Димитрова, М. Средновековни молитви за родилка,София 2014,119.
  11. Алмазов, А.И. История чинопоследований крещения и миропомазания. Казань, 1884, 483.
  12. Чифлянов, Бл., Литургика, София 1997, 298.
  13. Алмазов, А.И. Посоч. съч. 481; Чифлянов, Посоч. съч.297-298; Авксентий, Посоч. съч. 225.
  14. Според старозаветната традиция, ако роди момче – 40 дни, ако роди момиче – 80 дни. Подобно е 18 правило на св. Иполит Римски (235г.).
  15. Доколко тази практика е правилна, според съвременното богословие, е под въпрос. На някои места се стигало до още по-големи абсурди като например 57 правило на св. Никифор, според което, ако новороденото бъде кръстено преди да навърши четиридесет дни, трябва да го кърми не майка му, а друга подходяща жена. Лично мое мнение е, че на тази практика повлиява 80-то правило на 6 Вселенски Събор, според което ако християнин не се причасти в продължение на три седмици се самоотлъчва. В противен случай изхождайки от идеята за ритуалната нечистота, поради кървене на жената, следва да се четат над нея „очистителни молитви”, след всеки менструален цикъл.
  16. Дмитриевский, А. А. 1965, Описание литургических рукописей хранящихся в библиотеках Православного Востока. Т. II. Киев,1901, репринтно изд. 69.
  17. Димитрова, М. Средновековни молитви за родилка,София 2014,119.
  18. За широкото и тясното значение на термина вж. Алмазов, А.И. Посоч. съч. 497-498; Ткаченко А.А. Воцерковление //Православная энциклопедия. М., 2005, Т.9, 495-496.
  19. Шмеман, А. От вода и Дух, София, 2005.
  20. ср. Дмитриевский, А. А. 1965, Описание литургических рукописей хранящихся в библиотеках Православного Востока. Т. II. Киев,1901, репринтно издание, 91.
  21. Димитрова, М. Посоч. съч. 129.
  22. ср.Дмитриевский, А. А. Посоч. съч. 207-208.
  23. Вж. Авксентий, Посоч. съч. 226.
  24. Арранц, М. Посоч. съч. 281-285
  25. Господи, Боже Вседържителю, Отче на Господа нашего Иисуса Христа, Требник, София, 2002. с.13.
  26. Господи Боже наш, Който си дошъл за спасение на човешкия род, дойди и над рабинята си…с.15.
  27. например в Атинския евхологий 968 от 15век (Трембелас 1998: 332), или в ръкопис 280 от 15 век в Синодалната сбирка (Дмитреивский 1883:325)
  28. Алмазов, А.И.Посоч. съч. Приложение, 34
  29. Според проф. Димитрова тези два ръкописа са представители на по-ранен архетип на чинопоследованието за 40-ия ден, може би произхождащ от Първото българско царство.
  30. Постепенно практиката на кръщаване на малки деца става все по-разпространена. Църквата всячески поощрява тази практика. Така например учението за първородния грях, което възниква на Запад, става допълнителен стимул за по-ранното кръщаване на децата. Съгласно това учение, децата, умрели некръстени, принадлежат към отхвърлената от Бога част на човечеството и са осъдени на вечни мъки, заради тегнещата върху тях вина от греха на Адам. Въз основа на това учение и на високата детска смъртност в древния свят, родителите бързат колкото се може по-бързо да кръстят децата си, за да не ги обрекат на вечна погибел.
  31. Това довежда и до появата във византийските и славянските евхологии, на специални рубрики, които регламентират тази практика, а също така и на т. нар. „съкратен чин на кръщение”.
  32. В подкрепа на това твърдение са лично изследваните от мен ръкописи: Чин на 40-ия ден стои преди Чинът на Оглашение и Кръщение в: ЦИАИ: 54 – 1600г. и 58 – втор.полов. на 15в.; НБИВ: 83 – посл.четв.на 16 в.; НБКМ: 253, 249-1533г.,967-края на 16в.
  33. Одинцов, Н. Порядок общественое и частного богослужения в Древней Росии до XVI в. Санкт-Петербург, 1881,143
  34. Алмазов, А.И.Посоч. съч. 491-493
  35. Димитрова, М. Посоч. съч. 120.
  36. Одинцов, Н. Посоч съч.142
  37. Могила, (2004) – Требник митрополита Петра Могили. Київ 1646 (репр. Ιнформацıйно-видавничий центр Української православної церкви) Київ, (2 тома) Т. 1 (без актуално страниране).
  38. Известен и като Ватикански требник, Borg. Illir. 15 – Джурова, А. Кр. Станчев, М. Япунджич. Опис на славянските ръкописи във Ватиканската библиотека. С.,1985, с.168. Благодаря на проф. Шнитер, която ми даде възможност да ползвам заснет вариант на ръкописа.
  39. Подобно местоположение засвидетелстват ръкописите: НИАИ 57, ЦИАЦ 940, ЦИАИ 944, ЦИАИ 957, РМ 2/1, РМ 2/3, НБИВ 86, НБИВ 87,НБИВ 149,
  40. Тази разлика променя наслова или указанието преди последованието, което както видяхме, ако до 17 век се свързва преди всичко с детето, то след 17 век се свързва предимно с майката: мMђтва. м. дЃнъ женэ’. или мЃлтва чети‘рдесетина жене. Това особено личи от ръкопис РМ 2/3 от 1686г. След наслова: млЃтвы” женэ’ по‘ мŤ дне’. стои указанието: въ мŤ дЃнь же‘на пр∙ходиU съотро‘че вьцЃркоBђ осЃтитисе’’…
  41. Въпреки всичко връзката между чина на 40-ия ден и наричането на детето „оглашен” все още е запазено в друга богослужебна традиция. Общоприета традиция е и до днес при записването на имената за св. литургия децата, които все още не са приели кръщение да се именуват оглашени.
  42. Според С. Булгаков докато първият обред (очистителните молитви над майката) с право се нарича въцърковяване, то това название погрешно се преписва и на обреда на въцърковяване на детето. Кръщението само по себе си вече е въцърковяване в най-дълбокия и пълен смисъл на това понятие, защото то прави от човека член на Тялото Христово, дете на Бог (1 Кор. 12:13). „И затова”, пише Булгаков, „обредът на въцърковяване на детето след тайнството кръщение може да се разглежда като тържествено шествие и вход в Църквата за приемане от новокръстениия на Тялото и Кръвта Христови”.
  43. Благословен Бог наш…Св. Боже…Пресвета Троице…Отче наш…,тропар на светията на деня,… слава и нине …
Please follow and like us:

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ:

Споделете в социалните мрежи