Подвигът на любовта
Веднъж един млад човек влезе в канцеларията ми, застана пред мене и преди да успея да го поздравя и да му каже нещо, ми каза:
– Отче, знаеш ли какъв е моят проблем? Болен съм от СПИН! И знаеш ли защо сега си бия главата в стената? Защото сега мога да се въздържам, а преди уж не можех!
Не крия от вас, че се изненадах – от всичко, което ми каза без да си поеме дъх. Когато се посъвзех от чутото, му казах:
– Детето ми, не знам какво да ти кажа. Всичко, което имах да ти кажа, самият ти го каза. Обаче на някои други трябва да го кажеш, на тези, които те убедиха, че не можеш. И сега ти знаеш, че можеш, но си платил за това знание с прескъпа цена.
Този млад човек днес не е сред живите. Многократно съм се питал дали някой се чувства виновен за това, че днес той не е сред живите…
Когато купуваме някакъв уред, в кутията обикновено намираме ръководство, което ни обяснява неговото устройство, функции и инструкции за начина, по който той работи. Но ако не следваме ръководството, ще го повредим. Така и човекът не е случайно същество. Той е творение на Божията любов. Ако някой реално иска да познае себе си, той няма какво друго по-просто да направи, освен да поиска да познае от своя Творец как го създал, защо го е създал, дали има смисъл и цел на неговия живот и какъв е този смисъл.
Преди време в едно радиопредаване, водено от млади хора, което бе посветено на темата за Църквата и младите, водещите заявиха, че днес младите не се приближават към Църквата, защото я смятат за остаряла, за нещо старомодно, което принадлежи на една отминала епоха. Тогава им отвърнах: „Искам да ми докажете това, което казвате, защото аз вярвам, че Църквата принадлежи не просто на настоящето, но и на бъдещето.“. Сред основните доводи, които те дадоха тогава, бе проповедта на Църквата за отношенията между мъжа и жената. Попитах ги нещо много просто: „Знаете ли какво казва Църквата по този въпрос?“. Разговаряхме в ефир и след края на предаването им казах: „Сега аз ви предизвиквам да ми кажете как гледате на моите думи!“. „За първи път научаваме реално какво казва Църквата и смятаме нейната проповед за всичко друго, но не и за отживелица!“, отвърнаха ми те.
И така, кога във взаимоотношенията между двата пола се появява проблем? Когато тези взаимоотношения поемат по неестествен път, против естеството, вложено в човека още при неговото създаване. Говорейки за човека, Светото Писание ни казва нещо много особено, а именно, че той е създаден по образ Божи и тук се използва единствено число „И създаде Господ Бог човека” (Бит. 2:7), а след това се казва „мъж и жена ги сътвори” (Бит. 5:2), където се използва множествено число. Човешката природа съществува в лицето на мъжа и на жената. Каква е връзката, която съществува между двамата? Една, основна и уникална – любовта. Любовта е пълнотата на връзката с Бога, тя е пълнота и на връзката с човека. Бог е любов – не има, а е любов. Затова Бог е троичен и трите Лица на Светата Троица, както учи нашата Църква, се проникват взаимно, а пълнотата на тяхната връзка е любовта. Човекът е сътворен по образ Божи, т.е налице са една природа и много личности, които са призвани да живеят в общение по първообраза на троичното общение. Те са призвани да се научат да живеят във взаимно проникване без единият да смята присъствието на другия за заплаха, а същността на тяхната връзка да бъде любовта. Връзката между двата пола трябва да бъде връзка на любов, защото тогава е истинна и жизнена. Какво подрива любовта? Егоизмът. Егоизмът на човека е изкривеният път на любов. Любовта е движение извън мен, но отдавайки се на егоизма, вместо аз да срещна теб, се обръщам към себе си и искам другия да ми слугува. И зад нашите думи и оправдания ние искаме да скрием или да явим тези две реалности: присъствието или отсъствието на любовта в отношенията ни с другия.
Съдейки от сътворението на човека, другият е лицето на нашата любов и никога обект на нашата употреба. Когато обаче любовта бъде изопачена, когато употребявам думата любов, но чувствам и гледам другия като обект за употреба, тогава съществува проблем…
Когато венчавам някоя двойка, винаги им давам съвет да живеят брака си по начина, по който сме им го предали, и ги съветвам в удобен час да вземат текста на брачното последование, да го прочетат много внимателно, защото там ще открият рамката на живота, чрез която ще стигнат до пълнотата на своята връзка. В това последование и по-конкретно в апостолския текст се казва, че двамата ще бъдат една плът. Това реално е химн на единството, което се създава между двете личности. Църквата в този най-свещен момент се моли Бог да даде на двойката душевно и телесно единство. Редът на думите изобщо не е случаен и мисля, че всички знаем, че днес съпрузите се развеждат, не защото нямат интимни отношения помежду си, а защото нямат любов. И това, че се развеждат, защото нямат любов, а в същото време имат интимни отношения, реално опровергава един евтин аргумент: че сексуалната връзка сама по себе си свързва хората. Разбира се, съществуват три измерения, които са различни – едното е еросът, другото – сексът, и третото е любовта. Това са три реалности, които се проникват взаимно, но не се изравняват. И ако някой се опита да ги изравни, ще ги унищожи.
Днес се затрудняваме дори в това да бъдем приятели. В училищата, където ходя, често учениците ме питат: „Днес съществуват ли приятели?“. И аз им отговарям: „Съжалявам ви дори само за това, че задавате такъв въпрос. Защото ако ме питате, това означава, че нямате приятели.“. И това реално е голяма трагедия. Днес най-великият подвиг е да се научиш да обичаш. Някой ще каже – ама любовта научава ли се? Разбира се, че се научава. Защото любовта не е нито хубав мит, нито романтична повест, а истинската любов е първият плод на Светия Дух. А плодът на Светия Дух е любов, радост мир. Това е причината, поради която Тайнството на любовта, Тайнството на брака се извършва в Църквата, за да може естествена човешка връзка и любов да се засади в Божията любов. Това се отобразява в евангелското четиво на Тайнството Брак, в което се говори за чудото в Кана Галилейска, когато Христос превърнал водата във вино. Това е превръщането на естествената любов в харизматична любов, в любов като дар на Светия Дух. Ще ви припомня само едно място от брачното последование, където се казва: „Венчава се Божият раб за Божията рабиня в името на Отца, и Сина, и Светия Дух“. Какво означават тези думи? В онзи ден Бог дарява единият на другия, за да стане всеки от тях венец и слава за другия – венец и слава, с които се венчае и прославя не човек, а Сам Бог. Ако човек полага усилия да гледа другия по този начин, тогава любовта му наистина ще бъде троична и той ще разбие черупката на своята егоистична любов. Защо? Защото грижата на единия за другия ще означава положителен отговор в знак на благодарност (евхаристия) спрямо Този, Който е дарил единия на другия. Сякаш казваш на Бога: „Боже мой, ти ми я дари! Виж как се грижа за нея!“. Това внимание, тази грижа е евхаристийният отговор към Бога. Това е подвигът на любовта, която не е даденост, а е едновременно дар и усилие.
Преди малко казах, че днес младите – независимо дали преди или след брака – се разделят, не защото нямат интимна връзка, а защото нямат любов, тъй като егоизмът на човека се противи на любовта. Автономизираната сексуалност реално служи на егоизма. Въздържанието, на което Църквата учи, означава вярност към любовта, означава да настоявам другият да бъде личността, която обичам, а не обект на моята употреба. Трябва да помним, че момчетата и момичетата има различна душевност. Важно е всеки да изследва както своята душевност, така и тази на другия. Ще ви дам много прост пример – ние, мъжете, действаме повече с разума. Това означава, че в даден момент можем да оплескаме нещо, но в следващия да кажем: „Ах, колко съм глупав! Какво направих!“. С други думи, признавайки веднага моята отговорност за грешката, се опитвам да я поправя. Жените обаче, като по-емоционални и чувствителни, могат да бъдат наранени дори от най-дребното нещо много повече, отколкото нас. На тях им е нужно време. Затова ако например съпругът се върне и, признавайки своята грешка, заговори съпругата си, а тя му отвърне: ,Остави ме!“. Тя сякаш му казва: „Нарани ме, направи ме на нищо и сега искаш да ти говоря?!“. Той пък на свой ред си казва: „Я виж каква инатлийка, още не й е минало!“. Защо? Защото нито той я познава достатъчно, нито тя – него. Всъщност това означава, че хората не са разбрали своята различност помежду си, и едва когато разберат различността на другия, единият ще „позабави” малко своя ход, а другият ще позатвори малко своята уста, за да могат по-бързо да се разберат. Затова е много важно да осъзнаеш, че другият има различна душевност и тази различност присъства във всеки етап от живота.
Непознаването на тази различност на другия често ни кара да смятаме, че той разсъждава така, както ние мислим. Например девойката вярва, че момчето я обича така, както тя го чувства. То обаче може да не изпитва никакви чувства към нея. Ще ви разкажа един скорошен случай. Една девойка след 5-годишна връзка ми каза, че опитвайки се да разговаря с човека, когото обичаше и вярваше, че той изпитва същото към нея, му задала въпроса: „В крайна сметка какво ще стане нас, двамата?“. Искала да знае дали двамата вървят към брак. За да получи следния отговор, който ми се струва ужасен: „Не си ли разбрала, че за мене ти си само обект на моето сексуално желание?!“ Не искам да добавя нищо повече. Но Църквата какво казва? Трябва да се научите да обичате, да полагате усилия да обичате. Трябва да разбереш дали човекът до теб може да бъде извор на радост за теб, да се чувстваш добре от присъствието на другия в живота ти извън перспективата на сексуалната връзка…
Църквата увещава към въздържание и това е аскезата да се научиш да обичаш. Колкото повече човек се подвизава в любовта, толкова повече неговата любов се усилва. Различна е силата на любовта, различна е и динамиката на насладата. Те обаче не се отъждествяват. Именно затова съществуват дългогодишни сексуални връзки без любов, които не стигат доникъде. Зная за много връзки с продължителност по три, пет, дори десет години, които приключиха безславно, защото просто не съществуваше любов.
Има и млади двойки, които пристъпват към брака с погрешни мотиви. Веднъж едни съпрузи, които се намираха в кризисен момент на връзката си, дойдоха при мен да разговаряме. Казах им, че нещата между тях са започнали по погрешен начин, защото преди да са стигнали до любовта, са последвали пътя на сексуалността и поради тази причина все още не са открили истинската любов един в друг. Затова все се карат чия воля да надделее. Препоръчах им да положат усилие, за да видят дали могат да бъдат заедно без да имат интимна връзка, и след това да дойдат отново да поговорим. След три месеца те дойдоха отново. Младата жена ми каза: „Едва сега се уверих, че той ме обича истински. По-рано, преди да се оженим, всяка наша среща завършваше с интимен контакт. И бях започнала да вярвам, че той само за това ме искаше.“ А младежът ми каза: „Благодаря, че ми помогнахте да я обикна! Не бих казал, че в началото тръгнах с нея на шега, но ако трябва да бъда напълно искрен, интересът ми действително бе главно сексуален. Сега обаче се чувствам прекрасно, чувствам, че наистина я откривам и мога да усетя радостта й когато вижда, че я обичам, че се грижа за нея без да искам нищо!“.
Бог създал човека мъж и жена по такъв начин, че чрез брачното общение да стигнат до единството на любовта и общението на живота. Всичко останало – и се осмелявам да ви предизвиквам да ми докажете, че не е така – е извън общението на любовта и истината на живота. За мен реалността в наши дни напълно потвърждава това. Целият живот на Църквата е аскетичен и в крайна сметка коя е целта на аскезата? Отсичането на нашата воля, за да бъде Христос всичко в нас. Никой не е казал, че подвигът е лесно нещо…
Глаголът αμαρτάνω (извършвам грях) означава “не успявам”, “пропускам целта“. Грехът е нашият неуспех. Днес много хора, и то млади, претърпяват неуспех. Затова Църквата говори за подвига на любовта, който минава през аскезата, за да стигне до истинската любов, до превъзмогването на егоизма. В началото казах, че ерос, секс и любов са три различни неща и не се отъждествяват помежду си. Когато съществува истински ерос, тогава това общение на любовта става реалност в брака. Защо в брака? Веднъж някой ми каза – нима преди брака е едно, а след брака е друго? Отвърнах му – разбира се! Първо, защото преди брака нито ти й принадлежиш, нито тя ти принадлежи. Затова, ако кажеш “Довиждане!”, няма никакъв проблем. В брака обаче не можеш да кажеш лесно “Довиждане!”. Това “Довиждане!” има последици.
Когато някой твърди, че между „преди“ и „след“ брака няма разлика, той сякаш казва на Бога: “Нямам нужда от Твоето благословение, за да бъда щастлив! И без брак мога да се чувствам добре с жена си!”. Отново ще кажа, че реалността в живота показва дали това е истина или не е. Разликите в душевността на мъжа и жената действително са богатство. Фактът, че всеки е устроен по различен начин, така че от любовта и единството на двамата да се появи нов живот, е премъдър план на Божията любов. Когато човек се опитва да очерни тази прекрасни планове, с това на практика показва, че не разбира красотата, не разбира къде се намира истината. Накрая това осквернява неговия живот. Не говорим за една връзка, която просто доставя наслада, а за това, че Бог е вложил в мъжа и жената сили, за да може от тяхната среща да се появи нов живот. Това показва, че не става въпрос просто за телесна употреба с цел лична наслада, а за отговорна любов, която е готова да приеме плодовете на истинската връзка. Така Църквата въз основа на Божията истина, на естеството на нещата, приканва хората да живеят в брачна връзка.
Отново ще обясня какво имам предвид за предбрачните връзки. Човек може да прави каквото иска, никой не му пречи. Но оттам нататък той е не само свободен, но и отговорен за своята свобода. Без съмнение днес често сами усложняваме житейските ситуации, в които попадаме, и не можем да разберем думите на св. Йоан Златоуст, който увещава младите да се женят бързо. Защо не можем да ги разберем? Защото сме се подчинили на друго голямо изкушение, което също е робство на нашия егоизъм. Подчинили сме се на консуматорското мислене на съвременното общество и си въобразяваме, че за да поставим началото на семейство, трябва да имаме “от пиле мляко“ в нашия дом. Опитът на по-старите двойки, но и на мнозина млади, обаче показва, че там, където е имало истинска любов, хората, дори и да са имали твърде малко, не са имали проблеми в брака си. Днес обаче можем да видим как огромни къщи подслоняват нещастието на двама съпрузи, които са се подготвили за всичко, освен за едно: да се обикнат.
Завършвам с думите на апостолския текст, където за брака се казва, че „тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата”. Църквата се подчинява на Христос и подчинението означава смирение. Христос се разпва за Църквата и Разпятието е тоталното смирение. В действителност архетипът на съпружеската връзка е връзката между Христос и Църквата. Тази връзка е кенотична и оттук тя е абсолютната връзка на любовта. Да се подвизавам означава да приемам другия такъв, какъвто е. Да се оженя означава всеки ден да полагам усилия да стана по-добър заради другия, когото обичам. Когато човек разбере, че всъщност Бог го е призвал да живее по Негов образ и да стигне до богоуподобяване, тогава усилията, които полага в подвига на любовта, за него няма да са бреме…
Беседата е публикувана със съкращения
Превод: Константин Константинов
