„Понякога жертвената любов се оказва илюзия“

Любов Дягилева със съпруга си отец Александър Дягилев

“Скъпи, разглеждах мебели за детската…” — “М-м-м…” — “В петък ще има родителска среща!” — “М-м-м…” — “Скъпи, току-що срещнах Патрис Лумумба” … “Моля? Какво каза? Повтори, моля те още веднъж”. Често сме свидетели или самите ние сме участници в подобен съпружески “диалог”. Кой не е изпитвал тъга от невниманието на съпруга? И кой не е получавал упреци за собственото си невнимание? Защо често в семейството не се изслушваме и рядко общуваме истински, как да се борим с това?

Разговаряме с презвитера Любов Дягилева. Тя е възпитаничка на Юридическия факултет на Санкт-Петербургския университет, работи като юрист в различни организации, съпруга е на протойерей Александър Дягилев, майка на три деца. Съорганизатор на проекта “Съпружески срещи” на Санкт-Петербургската епархия. Секретар на епархиалната комисия по въпросите на семейството и защита на майчинството и децата, директор на Благотворителния фонд за подкрепа на семейството “Добър дом”.

Понякога чуваме: “Вече съм ти безразличен, не ми обръщаш никакво внимание”, и се чудим — нали по цял ден готвим, чистим, гладим ризи… Защо се случва така?

Отговаряйки на този въпрос, не мога да не спомена книгата на Гари Чапмън “Петте езика на любовта”. Четейки я, разбираш, че за различните хора вниманието и любовта се изразяват по различен начин. Това е или време, проведено заедно, или помощ, или подаръци, или похвали, или физически контакт. Тоест, ако за съпруга езикът на любовта е похвалата, то колкото и ризи да му изгладим, той няма да почувства, че действително го обичаме.

За моя съпруг начин за изразяване на моята любов и внимание е именно похвалата и телесният контакт. По-рано се стараех да му помогна с критика. Струваше ми се, че ако дам ценен съвет, той ще почувства колко го обичам. Но когато от критиката превключиш на похвала, човекът се чувства още по-обичан и това е много по-полезна подкрепа за него.

За мен езикът на любовта е времето, прекарано заедно. То категорично не ми достига. Дори прекрасните подаръци не могат да ми го заменят. Нужни са ми часовете на съвместни разходки, разговорите на чаша чай. Без тях настъпва някакъв “разпад” в отношенията.

Какво може да се направи, когато на съпругата й липсват тези разговори на чаша чай?

На първо място да каже това на съпруга си. Не трябва да очаква, че той ще се досети сам. Защо да не каже: “Много ми се иска да си поговорим спокойно. Кога можем да го направим?”. Лично аз разбрах, че единственият ми шанс това да се случи е да бъда записана в графика му. Той прави своя график така: в понеделник – три консултации, от четвъртък до петък – някакъв форум, в събота – всенощна, в неделя – Литургия. А аз трябва да бъда записана: “Време за общуване с Люба”.

Колко време успявате да откраднете?

Засега само планираме да го планираме. Смятам, че и два часа на седмица са ми достатъчни. Но никой и никога не може да каже колко време ни е нужно, за да се почувстваме забелязани и чути. Наскоро седяхме със сина ми и той говореше без да спира. Уморих се и в един момент казах – край, достатъчно, чух всичко. Той имаше сериозен проблем, просто трябваше да сподели всичко, което го мъчи. За него е важно и поради това съм готова да отложа всичко, и работа, и домашни грижи.

Работещата майка с две-три деца никога няма време. Всички са й перманентно обидени: децата, съпругът, собствената й майка. Всички я упрекват, че не им обръща достатъчно внимание. Как да успеем? Как правилно да разпределим времето?

Ако искаме да постъпим грамотно, то рецептата е ясна: график и бележник. При мама — в сряда, занимания със сина — в петък, със съпруга на кино — в неделя. Но на практика всичко е на принципа на „Бърза помощ“ – комуто си най-нужна към него и летиш.

Аз имам същите проблеми. Важно е да се използват моментите, когато сме само двамата с някого. Например, когато возя детето някъде само. Тогава говоря само с него, а в многодетното семейство това е особено важно. Понякога влизам в стаята на голямата дъщеря, затварям вратата за 5 минути и това време е само нейно.

Възможно е да ви удивя, но сега обръщам много повече внимание на себе си. Защото докато децата бяха малки, всичко в семейството беше подчинено на техните потребности. Вече на всички е ясно, че с някои неща могат да се справят и сами – да си сготвят или да напазаруват. За мен сега е много по-важно да намеря себе си.

Какви трябва да бъдат приоритетите — да допуснем, на първо място – съпругът, на второ – децата, на трето работата? Или няма обща схема, само индивидуална?

Сега ми дойде наум, че на първо място трябва да си самият ти. Трябва сами да сме се реализирали, сами да горим, сами да творим. Само тогава можем да мислим за отношенията. Ако не сме се оформили като личности — винаги ще използваме другия, ще го употребяваме за да се реализираме. Например, ако сами не горим — значи, ще се топлим на чуждия огън. Ако не сме стъпили здраво на земята — значи постоянно ще са ни нужни някакви патерици под формата на одобрение и похвала. Тогава постоянно ще се проваляме и веднага ще обвиняваме близките си за тези провали. Затова сега съм твърдо убедена: първо се заеми със себе си, определи се, тогава ще получиш и отговор на въпроса как да строиш отношения и какво да споделяш.

Някак си неправославно звучи – аз на първо място. Нали ближният е там?

Ако “аз” липсва, то няма какво да дадем и на ближния. Често жертвената любов — “всичко за другите” се оказва илюзия: ние просто използваме тези хора, за да запълним своите празноти. В душата ми е пусто — ще си гребна от ближния. Сама ми е неуютно — постоянно ще бъда до някого. Но да запълваш своите бели петна с друг човек е безсмислено. Сега ми се иска друго – някакви щадящи отношения: да не се възползвам от някого, никого да не потискам, никого да не принуждавам.

Как да намерим себе си? Да посещаваме по-често салона за красота? Да си намерим интересна работа? Увлекателно хоби? Вие какво правите?

Лично аз ходя на индивидуална и групова психотерапия. Разбира се, стремежът към това израстване е немислим без Църквата, без тайнствата, без диалога с Бога.

Важно е да намерим и интересна работа. Човешката личност има четири подпорки, четири крачета, както при табуретката, както отбелязва психологът Михаил Литвак: “Аз” — отношение към себе си, “Ти” — най-близкият ти човек, “Те” — хората въобще, и четвъртата — трудът. При здравата личност всички тези крачета са в наличност. Тоест, аз съм ценен сам по себе си, близките ми са ценни сами по себе си, хората наоколо са добри и трудът ми носи радост. И ако “аз” тръгне надолу — табуретката става нестабилна. Ако “аз” е лош, то неизбежно с времето лоши ще станат и ближните, и хората въобще, и няма да получавам удоволствие от труда. Всички крачета ще започнат да се клатят. Табуретката ще се преобърне. А всичко започна с “аз”.

Нека поговорим и за други дисбаланси. За семейството времето след раждането на първото дете е много сложно. Главният проблем е, че майката се отдава единствено на грижите за детето и престава да обръща внимание на съпруга си.

Раждането на нов член на семейството се превръща в семейна криза. Същото е когато детето тръгва на училище или когато се отделя от семейството. Моментите на криза се преходни моменти. Семейството или ги преживява, или не ги преживява и се разбива като система. Кое е важно? Да помним, че съпружеските отношения са фундамент. Ако започнем да живеем само с грижите за детето, означава, че започват да страдат съпружеските отношения.

При нас се случи точно така. Когато се роди първото дете, за мен светът престана да съществува. Живеех изключително заради това малко същество, забравих за себе си, за съпруга си, за всичко, което ме заобикаляше. Второто дете донесе някакъв баланс, започнах да виждам цветовете наоколо, светът ми не се изчерпваше само с него. При третото дете нещата си дойдоха на местата, започнахме да излизаме само двамата, започнах да се интересувам и от други проблеми, освен от децата. Това зацикляне го преживях лично и мога отговорно да заявя, че да се отдадеш изцяло на детето е много мощен инстинкт! Затова смятам, че жените трябва да помислят предварително как да постигнат баланс. На мен никой нищо не ми обясни, аз просто следвах чувствата си към детето и край.

Исторически е прието, че на децата се дава най-доброто. Помня, много се впечатлих, когато четох Бел — там се описваше как единственото яйце се дава на бащата за закуска… Вярно е, че в патриархалното семейство е главен този, който осигурява семейството, който заработва хляба. Ако го няма бащата, няма да има и семейство. Но семейството като институция преживя редица метаморфози: отначало имаше преход от патриархално семейство към матриархално, после към детецентрично, а сега можем да го наречем съпружеско. Семейните роли не са толкова разграничени, съпрузите трябва да се договарят за всичко и те могат да използват съвършено различни модели на отношения.

Струва ми се, че днес вече не може да бъде универсален идеал такова семейство, където жената отговаря за домакинството, мъжът – за осигуряването на блага, и имат много деца. Красив модел, но от миналото. Времето е друго и светът е друг. На първо място, ако съпругът не е олигарх, неговата заплата банално не достига за изхранване на многодетно семейство. На второ място, жената също има нужда от личностно израстване, а не само да се грижи за дома. На трето място, факт е че не е задължително децата да са много. Те трябва да бъдат толкова, колкото позволява любовта между съпрузите и финансовите им възможности.

Представете си другата ситуация – излишно внимание към съпруга. Някои жени следят всяка негова крачка, отнасят се ревниво към всички негови занимания извън дома, често се сърдят, че отсъства. Къде е грешката?

Това е онази ситуация, когато крачето “аз” е по-късичко и живеем не своя живот, а живот чрез и за някого. Това не е истинска любов, а любов невротична, когато ми е нужен някого, за да се чувствам пълноценна личност. Тази пропаст никога не може да бъде запълнена. Колкото и внимание да ни обръщат, все ще ни е пусто. Тук няма как да се справим без психолог. Ясно е, че няма как и без тайнствата на Църквата, но те решават духовни задачи. А да се справим със собствената си душа ще ни помогне психологът. Навярно ще открие някаква предадена през поколения травма. Сега имаме шанс да осъзнаем това и да прекратим реализацията на приетите от предците ни деструктивни сценарии в своя живот, за да не носят нашите деца тази тежест и занапред. Това също е огромна мотивация за работа върху себе си.

С какво да започнат съпрузите, за да излекуват своите отношения, ако виждат проблем? Какъв е универсалният съвет към хората, които живеят уж заедно, но по същество даже не се чуват? В нашето семейство беше така. Постоянно питах съпруга си: къде е проблемът? Защо чувствам самота, когато съм омъжена и имам деца?

Какъв съвет да дам? Първо, трябва да се откажем от очакванията. Не е нужно да си поставяме за цел да променим другия. Даже Господ Бог не си поставя за цел да ни променя, отнасяйки се с уважение към свободната ни воля. Защо тогава ние го смятаме за допустимо? Второ, трябва да разберем, че всички сме различни и това е нормално! Съпругът има право на друг възглед, действие, реакция. И трето, важно е да имаме нещо базово общо, тоест близостта трябва да се строи върху глобалния фундамент на общите ценности. Ако тези ценности съвпадат, то всичко останало е постижимо.

Можем да строим отношенията си сами, четейки литература, размишлявайки, съветвайки се с духовника. Можем да заминем на семейна терапевтична програма, това е модерно сега. Можем да се обърнем към психотерапевт, ако чувстваме, че не можем да се справим сами. Главното е да не игнорираме тези мисли, ако чувстваме, че ни е самотно, трудно и объркано. Може да минат години, но в края на краищата резултат ще има, ако започнем да се стремим към истинска близост. Но ако замитаме проблемите под килима и се самозаблуждаваме, че всичко е наред и всички живеят така, залагаме в отношенията си бомба с часовников механизъм. | www.matrony.ru

 

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

 

 

Коментари

коментара

Близки теми: