Семейството като школа за евангелските добродетели
Днес се оказва особено трудно да въплътим в живота си думите на св. Йоан Златоуст, който учи: „Направи своя дом Църква”. Разпадат се семействата не само на невярващите, но и на въцърковените хора. Защо става така? Как да запазим семейството, как да го направим истинска малка Църква? Как да разрешаваме възникващите конфликти и разногласия? И как да възпитаваме децата като вярващи? По тези въпроси търсим отговори в разговор с йеромонах Йов (Гумеров)…
Отец Йов, в нашия сайт често получаваме въпроси от вярващи хора, срещащи проблеми в семейния си живот. На пръв поглед изглежда изненадващо много християнски семейства да изпитват сериозни проблеми, но такива проблеми са не само широко разпространени, но и, уви, често водят до развод. Какво да прави християнинът, ако изпитва крайна неудовлетвореност от своя брак? Какво, преди всичко, трябва да прави, за да спаси своя брак?
Преди всичко трябва усилено да се моли Господ да го вразуми и да му помогне да види истинските причини за неблагополучието в семейството. Когато мирът у дома е нарушен, нито една от страните не е в състояние правилно да оцени себе си и своето поведение. Възникват и се натрупват обиди, които замъгляват мислените очи на съпрузите. При оценката на причините е необходимо смирено да поемаме цялата вина върху себе си, тогава Господ ще умъдри такъв човек. „Не е възможно – казва преподобният Паисий Светогорец – да не виждаш какво се върши около теб. Но трябва да придобием разсъждение, за да виждаме смекчаващите обстоятелства и да оправдаваме хората. Тогава ще ги виждаш в добро състояние”.
Нито забележките, нито упреците, нито обидите могат да върнат семейството в добро състояние на доверие. „Бъди, доколкото е възможно, искрен, добър и ласкав към своите домашни, тогава всички неприятности от тяхна страна ще изчезнат от самосебе си, тогава ти ще победиш, според апостола, злото с добро, ако те имат нещо против теб и го изразяват” – казва св. Йоан Кронщадски.
Съвременните бракове са много нетрайни. Какви са причините за това?
Мнозинството млади съпрузи не знаят, че взаимното привличане, влюбеността, потребността от общуване – с една дума, всичко, което е определило техния взаимен избор и желание да встъпят в брак, не е достатъчно за трайно и пълноценно семейно щастие. От деня, в който са станали мъж и жена, трябва да започне една особена и трудна работа по изграждането на семейството като духовен организъм. За търсещите щастие и постоянна радост
семейството представлява истинска школа за придобиване на най-важните евангелски добродетели
любов, смирение, мирен дух, дар на разсъждение. Всичко трябва да бъде проникнато от любов. Именно от тази любов, която, по думите на свети апостол Павел, е дълготърпелива, пълна с благост, не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява (1 Кор. 13:4-7). Ако мъжът и жената още от самото начало на своето съпружество помнят тази заповед, дадена на всички християни, самите те ще бъдат щастливи и ще научат децата си на истинско благочестие.
Най-често семейството се разрушава в резултат на скандали, които се пораждат от гордостта и самолюбието. Тези страсти заслепяват човека. След няколко минути скандал в душата часове наред остава горчивина.
Достатъчни са дори просто добър нрав и мъдрост, за да не се отравя семейният живот с караници. Сократ не е познавал Божествената истина, но съумявал да съжителства с жена си Ксантипа, която се отличавала с тежък, крайно свадлив характер. Веднъж тя така се разгневила, че изляла на главата на мъжа си съд с помия. А Сократ какво направил? Развел ли се? Прогонил ли жена си? Набил ли я? Не. Той добродушно се пошегувал: „След такава буря трябва да завали дъжд”. Неговият ученик Алкивиад много преживявал за своя любим учител и го питал защо не я прогони. „Защото – казал Сократ – имайки я, аз се упражнявам в търпение и кротост, с които след това да понасям дързостта и оскърбленията на другите. Добрият мъж трябва да изправя недостатъците на жената или да ги претърпява. Ако той ги изправи, ще си създаде добра приятелка. А ако ги претърпява, той работи над своето усъвършенстване”.
Как да се държиш, ако чувстваш и разбираш, че любовта си е отишла, че си изгубил интерес към своя съпруг или съпруга? Можем ли да възродим някогашната близост в отношенията?
Трябва внимателно да разгледаме своя духовен живот и да се постараем да видим причината за загубата на любов. Най-често тя се състои в това, че егоизмът е изтласкал от сърцето ни способността да обичаме. Любовта може да се възроди, но за това е необходима усилена молитва и немалък духовен труд.
Трябва ли да следим своите мисли за съпруга и, да предположим, да пресичаме всички негативни мисли? Доколко може да помогне това? Или трябва да се занимаваме с причината, а не със следствието?
Винаги трябва да следим своите мисли, не само тези, които се отнасят до съпруга. Светият праведен Йоан Кронщадски съветва: „У хората, стремящи се да водят духовен живот, винаги се води най-изтънчена и трудна война посредством помислите: всеки миг трябва да бъдеш със светло око, за да забелязваш вмъкващите се в душата помисли от лукавия и да ги отблъскваш; сърцето на хората трябва винаги да гори с вяра, смирение, любов. В противен случай в него лесно ще се всели дяволското лукавство, след лукавството – маловерие и неверие, а след това и всяко зло, от което няма бързо да успееш да се умиеш със сълзи. Затова не допускай сърцето ти да бъде хладно, особено по време на молитва, всякак се пази от хладното равнодушие” („Моят живот в Христа”).
Съществуват ли някакви общи препоръки как да постъпва някой, който се е въцърковил, а „половинката” му не вярва в Бога или не ходи на църква? Какви грешки можем да допуснем тук?
Най-разпространената грешка са упреците в неверие. Няма по-добра проповед от личния пример. Съпругата или съпругът трябва да вижда плодовете на духовния живот на своята половинка: ведро настроение, радост, грижа за близките. Трябва ежедневно да полагаме молитвен труд за своя мъж/своята жена. Можем да четем акатиста на Спасителя или на Божията Майка.
Църквата благославя да се живее и с невярващ съпруг. Защо? В какво се състои смисълът на такъв брак?
Това благословение се основава на Първото послание на апостол Павел до коринтяни: Ако някой брат има жена неповярвала, и тя е съгласна да живее с него, да я не оставя; и ако някоя жена има мъж неповярвал, и той е съгласен да живее с нея, да го не оставя (1 Кор. 7:12-13). Смисъла на такъв брак светият апостол обяснява така: Защото неповярвал мъж бива осветен чрез вярващата жена, и неповярвала жена бива осветена чрез вярващия мъж; инак, децата ви биха били нечисти, а сега те са свети (1 Кор. 7:14).
Тук става дума за бракове, възникнали тогава, когато и двамата съпрузи не са били християни. Ако единият от тях се обръщал към Христос, той не бил длъжен да се развежда с невярващата съпруга или съпруг. Първовърховният апостол се надява, че
с плодовете на своя духовен живот съпругът-християнин или съпругата-християнка ще приведе своята жена или своя мъж към истинната вяра
Бягайки от проблемите в отношенията, човек може да се оттегли в църковния живот, в книгите за духовния живот, в богослуженията. На пръв поглед това е добре. Но проблемът остава…
Това най-често се случва с отскоро въцърковените. По думите на св. Василий Велики, мярката е украса на всяко нещо. Ако такъв човек не устрои семейството си на принципите на мира и взаимното разбиране, то и в духовния живот няма да преуспее. Необходимо е да снизхождаме с любов към духовните немощи на хората около нас, но никога да не се оставяме да ни водят. Трябва да угаждаме само на Бога. Определено свидетелство за това, че устройваме живота си правилно, се явява вътрешното удовлетворение, радостното настроение, душевният мир. Средоточие на нашия живот трябва да бъде изпълнението на евангелските заповеди.
Често можем да чуем следното определение за брака: християнският брак – това е мъжът, жената и Христос между тях. Как да разбираме това?
Спасителят е казал: Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях (Мат. 18:20). Тази евангелска мисъл разкрива св. Йоан Златоуст: „Където мъжът, жената и децата са съединени с връзките на добродетелите, съгласието и любовта, там и Христос е сред тях”.
Въцърковеността не е панацея: браковете на вярващи хора се разпадат, а невярващите доживяват заедно до дълбока старост. Има ли някаква тайна, известна не само на християните?
„Запазването на правилния ред на семейния живот и семейното щастие в човешкия род – казва забележителният проповедник архиепископ Амвросий (Ключарев; 1820-1901) – е предмет на особена Божия грижа и промисъл… Най-добрите мислители винаги са смятали семейството за основа на човешките общества и държави, разсадник на дарования и добри заложби у младите поколения, начало на човешкото благосъстояние, утешение на трудещите се, прибежище на сираците и самотните, място, където живее и се пази тихото и безметежно щастие на човешкото сърце”. В дългата история на човечеството здравината на семейството се е поддържала благодарение на традициите и обичаите, които са разрушени от съвременната цивилизация, водена от духа на консуматорството и хедонизма.
Какво да правим, ако съпругът не иска да обсъжда съвместния живот, избягва разговор на тази тема? Изобщо доколко е важна възможността за разговор в семейния живот?
Семейството се явява обединение на най-близки хора. Откритостта, пълното взаимно доверие и желанието всичко да се съгласува между членовете на семейството е признак на духовно здраве на семейството. „Ние сме преживели – пише Тертулиан на жена си – достатъчно дълъг живот, помагайки си един на друг с разумни съвети”. (Тертулиан. Към жената, І. 1). Нежеланието на съпруга да обсъжда съвместния живот говори за възникнало неблагополучие. Причините могат да бъдат различни: дълбоки и сериозни, или временни и преодолими.
В какви случаи е задължително да намерим „съдия-арбитър”, и в какви – да се справяме сами?
Никакъв „съдия-арбитър” не може да помогне. Възстановяването на мира в семейството изисква от съпрузите особени духовни трудове. Дори бих казал подвиг.
Допустимо ли е изобщо да изваждаме наяве „кирливите ризи” – да търсим съвет от приятели, приятелки, да се оплакваме на духовника?
Никой не бива да говори за скърбите и изкушенията, сполетели неговото семейство. Още по-недопустимо е това по духовни причини. Най-често съпругата или съпругът обсъждат възникналите болезнени проблеми със своите родители. Те търсят подкрепа и утешение, но не се досещат каква вреда причинява това на семейството. У родителите, като правило, се поражда силна неприязън към зетя или снахата. Дори тогава, когато кризата бъде преодоляна, недоверието и неприязънта на родителите остават. Но семейните проблеми не бива да се обсъждат дори с приятели и колеги. Случайният и неполезен съвет не отминава безследно, а оказва пагубно влияние върху семейството.
Може да принесе полза само разговора с опитен свещеник. Но неговите съвети не освобождават от жертвеността и смирените трудове в името на семейното щастие.
Мнозина съветват в случай на конфликт да започваме от себе си. А как човек да започне от себе си, ако чувства, че е по някакъв начин е засегнат от своята половинка?
Ако между съпрузите е възникнало болезнено неразбиране и несъгласие, тогава трябва усърдно да се молим. Молейки се, е важно да поемем цялата вина върху себе си. Тогава ще дойде всесилната Божия помощ.
Ще посоча един пример, който не се отнася за семейството, но много добре показва благодатното действие на смирението. Веднъж св. Тихон Задонски дошъл при един познат помешчик. У него бил на гости един свободомислещ дворянин. Възникнал спор за вярата. Гостът излязъл от кожата си и ударил св. Тихон. А той веднага паднал на колене и започнал да моли за прошка: „Простете ме заради Бога, че ви въведох в такова изстъпление”. Това било не просто кротостта на светията, а подвиг на смирението. Тогава станало чудо. Спорещият гост сам паднал на колене и със сълзи умолявал за прошка. Благодатта се докоснала до сърцето му. Той променил живота си и станал вярващ човек.
Освен кротост и смирение, жената трябва внимателно да се вгледа в себе си и в живота на семейството, за да види и да изправи своите пропуски. Така трябва да постъпва и мъжът, ако вижда у жената нежелание съвместно да решават семейните въпроси.
Как да се борим с натрупалите се през годините на съвместния живот обиди и претенции?
Не бива да забравяме, че нашият духовен живот е пълноценен само тогава, когато изпълняваме евангелските заповеди. Всички ние сме подобни на немилосърдния длъжник от евангелската притча. Господ ни прощава безбройните грехове (десет хиляди таланта), които ние ежедневно вършим, а ние помним обидите на ближните и не можем да простим дълга от сто динария. „Милостта и снизхождението към ближните и прощаването на техните недостатъци са най-краткият път към спасението” – напомнял преподобният Амвросий Оптински.
Много съпрузи, дори и въцърковени, отлагат венчанието, позовавайки се на неподготвеност. Може ли венчанието да помогне за решаването на семейните проблеми, или трябва първо да решим проблемите, и след това – да се венчаем?
Когато въцърковените хора, вече сключили брак, отлагат венчанието за неопределено време, те не са уверени в здравината на своето семейство. В Свещеното Писание има едно много точно понятие – вярност. Християнинът трябва да бъде верен преди всичко на Бога. Бъди верен до смърт, и ще ти дам венеца на живота (Откр. 2:10). От това следва, че верността трябва да бъде за нас неизменен житейски принцип: вярност към Църквата, вярност към нашето спасително учение, вярност към съпружеския обет. Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото (Лук. 16:10).
Трябва да се венчаем. Необходимо е, оставяйки съмненията и нерешителността, да градим семейство и да последваме светоотеческото наставление: „Направи своя дом Църква: нали ти отговаряш за спасението и на децата, и на целия дом” (Св. Йоан Златоуст. Осем слова върху книга Битие. Слово 6.2).
Често казват: „Семейната лодка се разби в бита”. С какво е толкова страшен битът?
Това не е нищо повече от фразеологизъм, с който бившите съпрузи оправдават неуспешния опит да построят нравствено здраво, щастливо семейство. Битът представлява неизменна част от семейния живот. Колкото и скромен, дори беден, да е, той не може да повлияе на щастието на семейството. Това, че битът не може да разруши нравствено здравото семейство, ми е известно още от детство. Когато назначиха татко за началник на службата за радиовръзка на Уфимското летище, през 1948 г. ние се преместихме от Самара в Уфа. На нашето семейство (татко, мама, брат ми и аз) беше предоставена малка стаичка от 12 квадратни метра в дървената къща, в която се помещаваше радиоцентърът.
Жилището беше толкова тясно, че ми се налагаше да спя на пода под масата
Нямахме никакви битови удобства. За душ или вана не можехме и да си помислим. Водопровод не беше прокаран. Всеки ден, независимо от времето, трябваше да носим вода отдалече. През зимата нашата стаичка се топлеше благодарение на печката, която през нощта изстиваше. В студените дни призори в ъглите се появяваше скреж. В тази стаичка преживяхме 11 години. Това бяха необикновено щастливи години. Не бих заменил тази мъничка стая и за царски дворец. Причината за нашето детско щастие беше в любовта на майка ни към нас, която не знаеше граници.
Семейната лодка най-често се разбива в острите камъни на егоизма, себелюбието, пагубната страст на пиянството, безделието и съпружеската невярност.
Живеем в общество на масово неверие. Как да възпитаме децата си като православни християни?
По думите на свети апостол Йоан Богослов, цял свят лежи в злото (1 Йоан. 5:19). Още първите християни са се грижели за това да опазят себе си като непорочни и чисти Божии чеда посред опърничав и развратен род (Фил. 2:15). Живеещият според евангелските заповеди трябва да се придържа към това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала (Фил. 4:8).
Съвременният свят преживява духовен и нравствен разпад. Но този стремителен натиск на злото нито за миг не бива да ни хвърля в малодушие. Именно в такива тежки времена Бог и Божията Майка проявяват особена грижа за света и за всеки от нас. Нашите слаби ръце не могат да променят съвременния живот. Но ако ние в тези условия, в които ни е поставил Господ, с вяра и надежда, самоотвержено извършваме своя труд заради спасението – своето и на своите деца, тогава непременно ще дойде помощ от Господа.
Словото Божие ни учи да се пазим от униние и отчаяние. Във всяка епоха човек се ражда със свободна воля и не се намира в съдбовна зависимост от пороците на своето болно общество. Божият образ в него и съвестта, като небесен глас в душата, дават достатъчно свобода да се въздържаме от разпространилия се наоколо грях.
Домът на християнина трябва да стане духовна крепост. Особен труд предстои на тези, които имат малки деца. Родителите трябва да им създадат духовен имунитет, който да ги пази във вярата, когато се сблъскат с този свят. Да научат своите деца на благочестие могат само онези родители, за които вярата се явява основната движеща сила в живота. Децата много добре чувстват искреността и истината.
Трябва да се грижим за това любовта на родителите към децата да бъде постоянна. Да изпълва душите им със спокойствие и радост. Именно топлата, постоянна родителска любов постепенно научава децата да разбират любовта на Небесния Родител към тях. Всичко в семейството трябва да бъде проникнато от любов. Тогава детето не само чувства, но и осъзнава, че в този огромен, студен свят бащата и майката се явяват за него най-близките и надеждни хора.
Бащата и майката трябва да се стремят да имат християнска жертвеност и решително да се откажат от всичко, което пречи на децата да бъдат духовно здрави: от светските вестници и списания, в които има много пошли, а понякога и неприлични неща, от радиото и телевизора, които внасят много нечистота и духовна отрова у дома, и от останалите атрибути на съвременното общество, което живее бездуховно.
Родителите трябва добре да разбират, че най-голямата ценност в дома е мирът. Неговото запазване е най-важната задача. Всички свещени библейски книги биват проникнати от мисълта за мира като най-голямо и желано благо, което Бог дарява на тези, които живеят по Неговите заповеди: Голям е мирът у ония, които обичат Твоя закон, и за тях няма препъване (Пс. 118:165). Раздорите, подобно на киселина, разяждат авторитета на бащата и майката в очите на децата, а ако авторитетът на родителите отсъства, тогава духовно-нравственото възпитание става непостижимо. Децата лесно биват увличани от околния свят, който е бездна от съблазни. Само авторитетът на родителите, тяхната топлина, мъдрост и саможертвеност могат да победят съблазните на този свят.
Родителите трябва да проявят жертвеност в още едно отношение. Те трябва да оставят навика да водят у дома празни разговори на политически и меркантилни теми. Децата се заразяват с този светски дух. Той е чужд на светлия и радостен мир на вярата. От родителите се изисква подвиг, защото всички ние сме участници в голяма духовна битка.
Целият многовековен опит на християнството отдавна ни е убедил, че плодове на вярата можем да имаме само тогава, когато човек с цялото си същество приема благата вест за Царството Небесно. „Духовният човек трябва да смята за истински ценно единствено спасението и това, което води към него”, а онова, което не води, да презира като нищо неструващо”, учи св. Григорий Богослов. | www.pravoslavie.ru
Превод: Татяна Филева
