Бог, Църква, вяра

Отговори на детски въпроси

Кой е създал Бога?
Никой не е създавал Бога. Сам Бог е създал света от нищо – помислете само, как може да се създаде от нищо и по силите на кого може да е това. А Господ е бил винаги. Сигурно ви е трудно да си го представите, сигурно няма да успеете, аз също не мога, но това е така.

Къде живее Бог?

Навсякъде и никъде. Няма такава къщичка на кокоши крака, нито такива царски палати, нито такава сиромашка къща, където би могъл да се побере целия Господ. Но няма и такова човешко сърце, в което Той не би могъл да влезе. Така че – навсякъде и никъде.

Казаха ми, че Бог е съществувал винаги. Как е възможно, след като всяко нещо си има начало?

Всяко нещо, освен Бога. Въпреки че не всичко има начало: кръгът, например, няма начало, или също, времето – такова, каквото го виждаме ние – няма нито начало, нито край. Има много други неща, за които като започнеш да се замисляш изведнъж забелязваш, че нямат нито начало, нито край. Когато изучаваш геометрията на Лобачевски, ще узнаеш, че и там има фигури, които нямат нито начало, нито край. Така че, не всичко, което не можем да си представим мислено, е безсмислено (лишено от смисъл).

Как изглежда Бог?

Ще започна отговора на този въпрос отзад напред. Ще разкажа, че Бог не изглежда като беловлас старец, който седи на облак, от който сияе слънцето или се лее дъжд на Земята. Бог не изглежда така, както са си го представяли древните езичници: като крокодил, хипопотам, като Атина Палада или многоръката богиня Кали и като какво ли още не. Бог не изглежда така, както си мислят за него шаманите от Севера и заклинателите в Полинезия. Бог не е статуя, не е идол, не е тотем. Бог даже не е Слънцето или Луната. Казано с още по-силни думи – Бог не е просто целия наш свят. Ето някои гледат земята и си мислят: „Майката земя”. Съзерцават звездното небе и си казват: „Бог е разтворен в света”. И това не е така, просто защото това е Божие творение, то е сътворено от Бога, но не е самия Бог. Така ни учат да говорим за Бога светите отци.

Съществува един гръцки израз – „апофатически метод на богословие”, тоест, когато ние говорим за Бога негативно, че Бог не е, за да не го объркаме с някой или нещо. Това се говори в началото на Евангелие от Иоан: „Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Иоан. 1:18).

За Бога можем да кажем само определени неща – онова, което ни е явил сам Господ, Иисус Христос – въплътилия се Божи син, който се явява истински човек, както ние с вас и Бог. Такъв, какъвто го виждаме на иконите, както ни говори за него църковното предание, така изглежда въплътен Бога.

Виждал ли е някой някога Бога?

Да, разбира се. Онези, които са виждали Иисус Христос, когато е бил младенец са Мария и наречения негов отец Иосиф, виждали са го също апостолите – докосвали са го с ръцете си, яли са с него храна, вървели са по пътищата на Палестина. Виждали са го и много светии, на които Господ се е явявал вече след своето Възкресение и Възнесение – в съня си или в непосредствено видение. Господ или Пресвета Богородица са се явявали на преподобния Серафим и преподобния Сергий. Пътят как да видим Бога е отворен за всеки православен християнин – това е пътя на внимателния молитвен живот. Човек, който живее отговорно, който се старае да се изповядва и причастява, ходи на църква, чете утрени и вечерни молитви, поне няколко пъти в живота си, дори да не е станал свят, преживява в душата си срещата с Бога. Бог може да бъде видян не с очи, а с душа. Спомни си какво имаш и ти от опита си. Всеки от нас е християнин, тъкмо защото е преживял тази среща с Бога.

А Вие лично виждал ли сте Бога?

Няколко пъти в живота ми Господ е правил така, че времето е спирало. Първият път това се случи на Пасха, в детството ми. Бях на 14 години, когато за първи път присъствах на нощно Пасхално богослужение. Времето спря. Това беше съветско време, трябваше да дойдеш няколко часа по-рано, за да можеш да влезнеш вътре. Цялата многочасова служба излетя като миг, нямаше никаква умора. В олтара, чиито врати бяха отворени през цялото време, имаше икона на възкръсналия Христос. Нямах усещане, а знание, че Господ е тук, наоколо. Крещях заедно с всички „Воистину воскресе” и това за мен беше повече, от това да видя Бог със собствените си очи.

Това усещане изчезва, когато човек извърши тежък грях. Имах такова преживяване, когато бях на 15. Тогава наклеветих мой приятел пред една девойка, за да не изглежда толкова очарователен в нейните очи. Ние посещавахме една и съща църква и бяхме приятели. След това се чувствах скверно и разбирах, че не мога повече да живея така. Няколко дена живях с това, докато не се реших да се изповядам. И едва, когато чух оценката на свещеника за моята постъпка, невидимия заслон изчезна и Господ отново беше някак близко. Така се случва навярно с всеки, който извърши падение и се покае искрено в греха си.

Как е правилно да разговаряме с Бога?

Мисля, че е правилно да се говори с Бога така, както бихме общували с някой, когото обичаме истински. Не е редно в беседа с Бога (тоест в молитва), да се дистанцираме от него, тоест да постъпваме както се казва „На Тебе Боже, възлагам своите несгоди”. Все едно да се събудиш сутринта, да се прекръстиш на две на три, да се помолиш както дойде, като през цялото време си мислиш кога най-накрая ще свършиш с това. При това, зачитам някакви думи от молитвеника, без да следя смисъла им, а гледам само как по-бързо да привърша. Не бива да се прави така. Не бива да се говори с Бог за безсмисленото и дребното. Смешно е да просим в молитвата си: „Господи, дай ми три пакетчета дъвки”. Не бива да молим за греховни неща, например: „Искам да се науча да пуша, като момчетата от горните класове, толкова впечатляващо и авторитетно”. Не бива да молим Бога да наказва някого, заради нашите дребнави желания: „Господи, накажи Иванов, затова че е по-силен от мен по алгебра! Нека изчезнат всичките му таланти, а аз ще стана първи в класа”.
Съществува още едно правило, което се отнася до молитвата. То било формулирано през миналия век от оптинските старци: „Ако се молиш сам, се моли така, сякаш си обкръжен от стотици хора. Ако ли се молиш в храм сред хора, то го прави така, сякаш стоиш сам пред Бога”. Обръщай внимание как си облечен, сресан, как въобще изглеждаш. Не бива да се почесваш, да си човъркаш в носа, да стоиш отпуснат – Господ така или иначе вижда как стоиш пред Него. Никой не изисква от теб да стоиш мирно, но е редно да се проявява уважение и любов. И обратното, не мисли, че в храма си наблюдаван от множество чужди хора, че трябва непременно да се кръстиш така, както го правят другите, или пък да правиш поклони като старицата, която стои пред теб. Не се притеснявай от това, как ще си помислят за теб. Достатъчно е да мислиш само за това, че в този момент говориш с Бога и тогава всичко ще си получи както трябва.

По какъв начин Господ може да отговори на човек?

Отговор винаги има защото в Евангелието е казано: „Искайте, и ще ви се даде” (Мат. 7:7). Ето, ако просим, то Господ най-често ни отвръща чрез обстоятелствата в нашия живот. Това може да се случи веднага или след известно време, може да се случи така, както си представяме или по съвсем различен начин. Отговор ни се дава чрез хората, които са край нас. Случва се така, че обстоятелствата ни втурват като експрес до Санкт Петербуг, или напротив – изневиделица израства невидима стена. Когато решението е много важно за човека и когато самият човек се отнася сериозно към това, Господ подава отговора в самата му душа. В такива случаи идва мисъл, но не просветваща или пропадаща, а несъмнена, как точно да постъпиш.

Ако не разбираш как да постъпиш и нямаш с кого да се посъветваш, е достатъчно само да си спомниш съвета на светите отци, които казват: „Трябва добре и внимателно да се помолиш и да послушаш отговора в душата си”. Първата мисъл винаги е от Бога. Трябва само да я чуеш, да я удържиш. Тази, която идва след нея, почти със сигурност е от лукавия и ще започни да оспорва първата: „Направи обратното”. В този случай и в знак на послушание трябва да изпълниш първата. Божият отговор може да бъде и такъв.

Понякога има чудесни отговори, когато законите на природата се нарушават. Това се е случвало в древността, но се случва и днес. Например, когато оковите на апостол Петър паднали, или когато се явява Божи ангел. Това се е случвало и с руските новомъченици: от хиляда души 999 били убити и се спасил само един по чудо. Например московския старец Алексей Мечев. Всички край него ги арестували, а той бил помилван, така умрял от естествена смърт. Има още много други, които Господ е съхранил по този начин. Или пък, в съветско време свещениците постоянно били изпращани от едно място на друго – властите не позволявали на Божия народ да привикне към своя пастир. А се е случвало и така, че измежду стотици са оставяли някого да служи в един и същи храм в продължение на 10, 20 или 30 години и нищо не било в състояние да се измени.

Случва се да има чудесни отговори в самия живот на човека. Той обаче трябва да бъде заслужен и не бива да бъде специално търсен: „Господи, направи чудо с мен!” Това е страшно и за това не бива да се моли. Ако това трябва да се случи, Господ сам ще даде. Но преди всичко трябва внимателно да наблюдаваме какво се случва със самите нас.

Съществува израз „Бог води”. Как трябва да го разбираме?

Съществуват още по-мъдри думи като „провидение”, „Божи промисъл”, „промишление”. Това значи не просто, че някога Бог е сътворил света, който се съхранява и до ден днешен, изхабен от нашите грехове и неправди. Така някои заблуждаващи се философи, така наречените деисти, смятат, че Бог е сътворил цялата тази конструкция, и оттам нататък си почива от своите дела. Много хора в момента на практика са тъкмо такива деисти. Те признават, че светът е създаден някога и от някого. Те казват така: „Е, сътворен е – и какво от това?” По-нататък този свят се развива от само себе си, има някакви природни закони, установени порядки, с които живеем в съгласие и оттам нататък никой не се занимава с нас. Православната вяра обаче разглежда този проблем по друг начин. Господ се грижи и помни дори за косата на главата на човек. Така гласи Евангелието. Няма нищо случайно. А това означава, че Господ се ГРИЖИ, ПРОМИШЛЯВА И ВОДИ всеки от нас към спасението. Всяко време предлага такива обстоятелства, от които ние можем да изберем по-добрите, а от греховните да се откажем. Помните ли, Мария Египетска, такава древна светица, която съгрешавала толкова тежко, че когато пътувала към Светата земя, се развличала по време на пътешествието поне по-добър начин. А към самия храм Господен поела, едва ли не на шега, като по време на екскурзия, но не успяла да влезне вътре – изведнъж пред нея израснала стена. Господ не я е принуждавал да повярва – просто я спрял пред светинята. Тя е можела просто да махне с ръка, както би направила всяка съвременна млада жена. Не влезнах – какво толкова. И отново би продължила да се занима с все същите работи. А Мария Египетска в този момент разбрала, че всичко това се случва съвсем не случайно. И от този момент нататък целият й живот се променил.

Така се случва с всеки от нас. Ако внимателно се вгледаме в живота си, то ще разберем, че такива изпитания са се появявали и пред нас, когато внезапно се появява някакъв знак, който казва не отивай там, там ще пропаднеш, а ето там е пътят към спасението. Спомнете си само и всеки ще намери в живота си такъв пример.

Защо се е появила земята?

На този въпрос може да се отговори по много начини. Първият отговор е богословски: защото така е пожелал Господ. Бог е сътворил земята от нищо, просто за да съществува този свят, а вторият е научен: тук може да има хиляди възгледи и теории, но ние православните християни, не бива да приемаме безкритично нито един от тях. Днес науката казва едно, утре – друго, ние сме длъжни да разбираме, че това е естествения процес на развитие на науката, който не може да оказва силно влияние върху вярата ни.

Защо казват, че Бог е създал тази планета, зверовете и хората?

Ами, тъкмо защото ги е създал. И не го казват, ами е написано в Свещеното писание, в книга Битие, в самото начало на Библията. Отвори и прочети, там подробно се разказва за сътворението на света, по дни, тоест по етапи.

Кое животно се е появило първо на земята?

Отваряме книга Битие и търсим – кое от живите същества се е появило първо? – Рибите и птиците. Тоест, най-напред са се появили онези твари, които са обитавали океана, който покривал земята, преди да се поява твърдата суша. А дали вече са били някакви китообразни, или някакви морски динозаври или планктон – ще оставя да решите вие при бъдещо изследване.

Защо Бог е сътворил хората?

Ето това вече не можем да кажем. Не знаем защо Бог е създал хората, защо Бог е създал света, знаем единствено, че зад това е стояла Божията любов. И знаем, че Господ търси в отговор любов, той не ни принуждава да го обичаме, не ни кара насила да станем принудително добри, както в един роман на Достоевски, в който един от героите иска да направи всички принудително добри. Господ, за разлика от този герой, Великият Инквизитор, иска ние сами да отворим душите си за всичко, към което той ни приканва.

Какво е вярата в Бога?

Вярата. Най-важното в нея е да вярваме, че Господ съществува. Не просто да знаем, да разбираме с разума си, че има Бог – това е недостатъчно за православния човек и въобще за християнина. Та нали е казано, че и бесовете вярват, тоест знаят, че Бог съществува, но въпреки това не се отдръпват от греха, ето защо знанието не е достатъчно, трябва да се доверяваме на Бога, да се доверяваме на Божията воля в добрите свойства, и в лошите – както когато ни хвалят, така и когато ни порицават, както когато сме здрави, така и когато здравето ни оставя, когато ни обичат и когато ни ругаят, да знаем, че Господ е винаги с нас, че Той никога няма да ни даде изпитание по-голямо от това, което можем да понесем. Има и трето: да сме верни на Христос, верността е задължително свойство на всеки християнин, верен и решителен във всички времена, и да реши: или да бъде верен във всички времена до края и да се лиши от всичко в този живот, или до от самия живот, или да има всичко, но да се отрече от Христос. Тази вярност се възпитава от най-дребните неща: например, по време на пост минавате край павилион за сладолед, и вие много искате да хапнете малко, но в същото време искате и да бъдете верни на Христос и тогава се отказвате: „Ще бъда верен на Христос и няма да ям онова, което ми приятно”. Или пък, виждам една съседка, която много искам да оскубя силно, но ще се сдържа и ще го направя заради Христос. Ето какво нещо е вярата: увереност, доверие и вярност.

Защо някои хора не вярват в Бога?

Някои хора не вярват, защото не са имали възможност да научат и обикнат Бога и православната вяра. Но за тях са приложими думите на апостол Павел, с които той се обръщал към езичниците, казвайки, че те имат в себе си свой закон – законът на съвестта – и ще бъдат съдени по този закон. Този закон на съвестта е естествения нравствен закон, който съществува у всеки човек. Той е Божият глас в нашата душа, и този, който действа по същност, в съгласие с Божията истина в живота си , той все още може да се спаси и да срещне Христа. Но има и хора, които не вярват, защото не искат да вярват. И може да се каже, че тези хора по-скоро вярват, чувстват, че има Бог, знаят го, но въстават против тази вяра, против това знание или защото тази вяра им пречи да живеят така, както искат, тоест по собствена воля, според собствените си желания, или пък защото им е неудобна и им пречи. Задай си сам въпроса, колко често се случва да вярваме точно толкова, колкото нашата вяра да не ни пречи да живеем. В този смисъл ние се превръщаме в по-лоши от невярващите хора.

Може ли вярващият да не ходи на църква?

Тогава е по-добре да кажете, че това е невярващ човек, и посещаването на храма тогава съвсем не е нужно. А за вярващия човек, за когото Господ не е някаква отвлечена абстракция, не „висш разум”, не „жизнен принцип”, а Христос-Спасител, то кака тогава няма да отида на църква? Това е все едно да кажа: „Не, Господи, аз нямам никакво работа с Тебе, нито с изкупителната Ти жертва, нито с Твоето възкресение, основа на нашата вяра, също нямам нищо общо. По-важно ми е да лежа на дивана и да прелиствам списания”. Е, после сам решавай вярващ или невярващ човек си всъщност.

Защо трябва да носим кръстче?

Нагръдния кръст е видимото изражение на това, че ние сме православни християни. Също както войниците носят нашивки, които обозначават вида на войската, към която те принадлежат – едни са артилеристи, други летци, трети граничари. Медицинските сестри носят червен кръст върху ръкавите си, в знак на това, че се занимават с милосърдие. Има значки за ордените. Да предположим, че някой е награден с орден и на всички, които са носители на този орден се издаде някакъв специален знак, който да може да се носи вместо самия орден. Знакът означава, че хората, които го притежават, принадлежат към някакво съ-общество и да обединени поради професията си или поради някакви свои заслуги пред Родината.

Ние православните християни, сме обединени около Господния Кръст. И човек, който носи върху себе си кръста, казва: „Аз съм християнин”. Когато всички ние сме се кръщавали, свещеникът ни е облякъл бели ризи в знак на чистота и святост, а след това е положил върху ни и кръста с думите на Спасителя: „Който иска да ходи след мен, ще вземе своя кръст и ще ме следва”. Ние сме длъжни да носим своя жизнен кръст, а този кръст, който носим на гърдите си ни напомня за това. Възкресението във вечния живот е възможно само, ако носиш собствения си кръст. До вечния живот не се стига с тролей, или още повече в удобно такси, а само с труд, усилие. Господ казва: „Макар и да не искаме, царството небесно се достига с много труд”. Като полага усилия, човек постига Божието царство. Кръстът ни напомня за това.

Как може да се разбере дали човек наистина вярва в Бога?

По правило отговорът на тези въпроси човек може да намери в Евангелието. Господ сам казва: „По делата им ще ги познаете”. Как човек вярва в Бога може да се разбере като се вгледаш какво се случва около самия човек. Най-истински вярват в Бога светците. Преподобния Серафим казвал: „Който пребивава край Господа в мир, край този се спасяват стотици и хиляди хора”. Около такъв човек действителността се променя. Това е именно онова нещо, което на иконите се изобразява с ореол. От светеца струят лъчите на Божията светлина, които преобразяват всичко наоколо. Отношенията между хората и другите се случват в непосредствената близост със светия човек. Колкото и да се крие такъв човек, да се прикрива, каквито и окови да носи върху себе си, животът около него се изменя. Това се случва и с хора, които не са достигали такива измерения на светостта като преподобния Сергий или преподобния Серафим.

По какъв начин човек вярва в Бога може да стане ясно даже от отношението на другите. Ето да вземем една жена, която ходи на църква в събота и неделя и в празничните дни, чете утринните и вечерните правила, спазва постите, но всички странят от нея. Всички искат колкото се може по-малко да говорят с нея и въобще да общуват, при това видът й е мрачен, погледът тежък и сумрачен. Това също е резултат от неправилно изявена вяра, отношение на човека към Бога и спрямо самия себе си, което не човек не бива да развива. Гледайте това, което се случва ОКОЛО вас. Задайте си въпроса: „Дали някой се е запалил от моята вяра?” Вие ходите на училище, посещавате университета, общувате с връстници. Повечето от тях са нецърковни хора. Дали поне един от тях е дошъл при вас благодарение на вашата вяра? Това е най-лесният начин да проверите.

По какъв начин ангелът пази кръстения човек?

Много добре казано. Ангелът-хранител, или казано със съвременни думи – „пазител”. Вие сте виждали как при някои хора, които заемат определени постове, работят охранители. Те са призвани да опазват „обекта” от опасни ситуации. Обърнете внимание на следното: охранителите не отнемат свободата на взимане на решения на този високопоставен човек. Той сам решава къде да пътува, дали да остане в Москва или да се отиде там, където има престрелки. Той може да попадни в местност, където се има земетресение или още някакъв катаклизъм. Решението се взима от всеки един от нас. За да избегнем неочаквани опасности обаче ни помага охранителната служба, в това число и небесната. Ангелите-пазители пазят човека от неочаквани премеждия.

Превод Стояна Стоева

Списание Мирна, бр. 26