За възпитанието на децата

При общуване с децата родители и учители трябва да се ръководят от молитвата. Дори в ежедневни ситуации родителите трябва да се обръщат вътрешно с молитва към Бога, макар кратко и без думи, а после да следват това, което Бог им вложи в сърцето. Решението за действие трябва да е продиктувано по-скоро от молещо се сърце, отколкото от разсъждения. Когато отговаря на детските въпроси, възрастният трябва да е в състояние на молитва, признавайки пред Бога, че само Той знае кое е най-доброто за конкретното дете в дадена ситуация.

Когато говорим за отглеждане на децата, говорим всъщност за човешки отношения и лична свобода. За родителите християни може да има само едно „правило.: да се обръщат към Бога с усърдна молитва.

Св. Йоан Златоуст, говорейки за усвояването на езика у децата, казва че примерът е всичко. Примерът е много важен за всички области на взаимоотношения с децата. Думите, които родителите използват, начинът им на говорене, ще повлияят на речта на детето. Св. Йоан казва, че ако децата слушат груби и обидни думи от родителите си, те също ще се научат да говорят така.

От ранна възраст децата трябва да се приучат към ПОСЛУШАНИЕТО като към естествена, неотделима част от живота. Много по-лесно е да се възпитава детето в послушание още в началото на живота му. Тук примерът на родителите също е изключително важен. Ако детето не вижда те да проявяват взаимно уважение към волята на другия, то няма да се научи на послушание. В духовен смисъл послушанието е жизнено необходимо и децата, които не са го придобили като малки, имат огромни трудности да се научат по-късно. (Трудно е да се промени един самолюбив възрастен, ако е бил глезен цял живот.) Деца, които винаги правят каквото искат, или на които се позволява да капризничат, за да получат каквото искат и когато го искат, не могат да се научат да обичат – защото послушанието е израз на любов. Послушанието се развива с възрастта. Отначало то означава: „Прави, каквото ти се казва!.; но за възрастния то е: „Предпочети волята на другия от любов!…..

Никога не бива да наказваме или плашим детето, използвайки името на Христос. Не бива да допускаме детето да мисли, че Бог не го обича, когато е непослушно, или че е болно, защото Бог го е наказал. Трябва самите ние да имаме достатъчно авторитет, а не да превръщаме Христос в някакъв полицай. Децата биха намразили Христа, ако, когато са болни (или виждат други болни) мислят, че Той ги е наказал за някой грях; или ако мислят, че Той не ги обича, когато не слушат. А това не е така! Христос обича грешниците и умря за тях.

Когато учим детето на дисциплина и послушание не трябва да забравяме за неговото лично развитие и характер. Педагогическата ни задача не е да сломим волята на детето или да я унищожим (както когато жокеят обяздва младо жребче), като напълно подчиним личността му на нашата. Крайната ни цел е да развием у детето жертвоготовност и уважение към ближния. Ако смачкаме волята му, ние го лишаваме от нещо, което е неотменно свойство на свободната човешка личност и необходимо оръжие за оцеляване в християнската борба. На личността е нужна воля, за да извърви пътя си в този свят, да не остане напълно зависима от домашната обстановка. Такава свръхзависимост се проявява обикновено в момента, когато детето напуска дома като зрял младеж. Това е нещо, което трябва да имаме предвид, когато се опитваме да вразумим едно своенравно и „инатливо. дете. Понякога трябва да изпълняваме и малките желания.

Педагогически не е разумно винаги да се забранява. „Даване. и „вземане. трябва да има не само от страна на детето, а и от страна на родителите. Основанията за забраните, които налагаме, трябва да се разбират, особено от по-големите деца. Можем дори да търсим алтернатива, да правим компромиси. (Вниманието на много малкото дете трябва да отвлече или „забраненият. обект да се отстрани, а не само да се караме, без да отстраняваме изкушението). Понякога на много упоритото дете ще навреди по-малко, ако го оставим да изпита нещо само. (Понякога забраната има противоположен на желания ефект: детето иска забраненото дори повече от преди и не може да спре да мисли за него). Твърдата забрана, когато е действително необходима, ще бъде по-ефикасна, ако сме казали „да. в достатъчно много други случаи – и още по-ефикасна, ако децата ни от опит са се научили да ни се доверяват и да уважават мнението ни. Не можем да очакваме, че децата винаги ще са доволни от нашите отговори на техните молби, но не бива да допускаме негодуванието или огорчението да се превърнат в постоянен елемент на отношението им към нас. Понякога е необходима твърдост, но с разум и молитва. Някои родители привикват децата си да молят за благословия духовния си наставник, когато желаят да направят нещо. В такива случаи родителите също трябва да действат съгласно думите на свещеника.

За децата е много важно да виждат и чувстват, че родителите им са единодушни. На житейско равнище това означава, че ако между майката и бащата възникне разногласие, те трябва да се постараят детето да види, че противоречието е разрешено в мир. Родителите не бива да се карат, особено в присъствието на децата, нито даже да спорят, освен с кротост и внимание. Ако пък ви видят да се карате или спорите, трябва да ви видят и как се помирявате. Децата чувстват без думи напрежението между родителите и страдат. Не може да се очаква пълно единодушие във всичко между две човешки личности. Но разногласията между родителите не бива да навеждат детето на мисълта, че отношенията им са се развалили. И никога не трябва да се налага на децата да стават посредници между родителите си. Единодушието между родителите е жизнено важно за децата – както за непосредственото им благополучие, така и за бъдещия им семеен живот, за който те ще вземат пример от своите родители.

РЕЛИГИОЗНОТО ВЪЗПИТАНИЕ НА ДЕЦАТА

Целта, която родителите и учителите християни трябва винаги да имат предвид, е да вдъхват у децата персонална любов към Христа и св. Богородица. Ако детето израсне с благоговение към Христа и Неговата майка, тази любов ще утвърди сърцето му в Бога и ако по-късно премине през съмнение, или дори напусне Църквата, поне в сърцето си то няма да бъде против Христа, а това може да се окаже достатъчно за неговото спасение.

Религиозното възпитание на децата се осъществява главно чрез личния пример и чрез атмосферата на любов и молитва в дома: тук се докосва сърцето на детето; без обяснения то възприема молитвата като естествена активност и, без да се нуждае от логически доказателства, познава Божието присъствие.

Когато водим децата към Бога, любовта, молитвата и примерът са далеч по-резултатни от думите – всъщност точно те придават значение на думите. Нашият труд като родители и духовни наставници често е скрит и незабележим. Той ни дава да изпитаме „ужасния. аспект на човешката свобода – никой не може да наложи на другиго любов към Бога. Ние искаме да обичаме Бога свободно и желаем това за цялото човечество. Същевременно молитвата за любимите ни деца ни причинява непрестанна вътрешна болка. Полесно е да говорим, отколкото да се молим.

Когато се опитваме да обясним на децата нещо за Бога и не можем да намерим подходящ израз или темата се промени в течение на разговора, не е необходимо на всяка цена да продължим обясненията си – трябва да следваме Божието вдъхновение и мисълта на самото дете. Не толкова с думи ще помогнем на нашите деца, колкото с живота си по Бога. Понякога възрастните мислят, че Бог не присъства в един разговор, ако Той не е предмет на разговора, но това не е така.

Най-добрите образователни методи целят да научат децата как да учат. Има такава пословица: „Дай на сина си риба и той ще се нахрани добре днес. Научи го как да лови риба и той ще се храни добре цял живот”. Ние разбираме по подобен начин задачата си на православни родители и педагози, когато учим децата си как да обичат Бога и да търсят и откриват Божията воля за себе си. Ако те са научени да обичат Бога и светиите, всичко останало ще им се придаде (срв. Мат. 6:33).

ЦЪРКОВНИТЕ СЛУЖБИ И ДЕЦАТА

Децата са пълноценни членове на Православната църква, на Тялото Христово. Ние нямаме специални църковни служби за деца, тъй като разбираме, че преживяването на църковната служба не е само рационално. Дори ако детето още не може да разбере всичко, което става в храма, то може да вижда, вдишва, вкусва и пипа и само да чувства присъствието на Св. Дух. Не бива да лишаваме децата от това преживяване. Трябва да ги научим да го ценят, да го очакват с нетърпение, да участват в него – с молитва и по всички други начини.

Не бива обаче да претоварваме децата с прекалено дълго молитвено правило вкъщи или да ги водим на всички служби само защото на нас ни се иска да присъстваме на тях. Не искаме да ги правим мързеливи по отношение посещението на църква, но ако това се превърне в обременяващо задължение, те могат да въстанат против него.

Трудно е да се настоява за определена продължителност на ежедневното сутрешно и вечерно молитвено правило за цялото семейство. Възрастта на децата може да е различна, характерите – също, настроенията често се менят. Важно е обаче родителите да дават пример (без показност) за редовна молитва като естествена част от ежедневието и децата да виждат как това им помага. Родителите трябва да се съветват с духовния си наставник за всяко дете и да споделят опита си с други родители. Когато децата се научат да четат, те могат да предпочетат да казват молитвата си самостоятелно в своя или в семейния молитвен кът. Обикновено те обичат да вземат участие в четенето при общата семейна молитва. Духовният наставник може да им даде индивидуални указания – дори кратко собствено молитвено правило, ако могат да го „понесат.. Искреността и постоянството на молитвата са по-важни от продължителността й. По-добре е правилото да бъде съвсем кратко (даже няколко минути), а детето може само да увеличи времето според своето вдъхновение. Напомняния за молитва няма да са необходими, ако детето е придобило навик и осъзнало необходимостта да търси Божието благословение. Едно е сигурно – досаждането с непрестанни напомняния не помага. За децата в предучилищна възраст редовното молитвено правило трябва да бъде поставено като цел, но родителите не бива да се безпокоят, ако ежедневното му изпълнение не се удаде.

Няма общо правило за броя на църковните служби, които децата трябва да посещават. Всеки отделен случай изисква разум, молитва и ръководство на духовен наставник. Трябва да се разбере главно, че родителите не бива да се чувстват виновни, ако не могат да посещават богослуженията толкова често, колкото биха желали заради децата си, които нямат същите духовни мерки. Не бива да ги обвиняваме или да им се сърдим. Трябва да гледаме на това като на нещо в името на бъдещото добро – спасението им. В много случаи родителите, които са възприели това, се чувстват по-близко до Бога и вкусват Неговата благодат по-често, отколкото когато са пренебрегвали семейството, за да присъстват на богослужение няколко пъти в седмицата или са довеждали децата си прекалено често. Животът на децата ни става наш живот – това е нашият кеносис като родители, това ще ни донесе благодатта Божия. „Има време за всичко.; когато децата ни станат самостоятелни, ще имаме повече време да ходим на църква.

В богослужението ние отдаваме „сами себе си и един другиго, и целия си живот на Христа Бога.. Ако не можем да постим, да четем или да ходим на църква толкова, колкото бихме желали, трябва да си припомним, че молитвеният живот трябва да бъде преди всичко искрен. Когато живеем реалистично и действително посвещаваме живота си на Бога, Господ ни открива чудесните възможности, потенциала на всяка ситуация. Времето, което отделяме (непременно трябва да намираме време) за молитвено уединение и за четене на Св. Писание, не бива да бъде за сметка на семейството. Всичко, което правим, трябва да има една цел – придобиването на Св. Дух; а това означава да търсим това, което съответства на Божията воля за нас в нашата реална ситуация. Ако сме родители, изпълнението на задълженията ни към семейството ще ни доближи до светостта толкова, колкото и постът, уединената молитва и четенето. Нужна е проницателност, за да намерим точната мярка на ежедневната молитва насаме с Бога, но и стремежът към уединение не може да е извинение за пренебрегване на семейните задължения.

Децата, които се отегчават в църква, полесно преодоляват това, ако могат да поговорят за него. Можем да споменем, че скуката е изкушение, което напада и възрастните. (Децата виждат как възрастните си поглеждат часовниците и шушукат в храма). Можете да насърчите детето да сподели направо с Господа своите проблеми и радости – по време на службата, ако се е изморило – и даже да Му говори за отегчението си и да помоли Бог Сам да му помогне да му е интересно. Малките деца понякога трябва да се изнесат за малко от храма, да им се даде нещо да разглеждат или държат, да им се обясни какво става, или да им се покаже нещо в храма. Може да се довеждат само за част от дългата служба. Възрастните, които пеят, четат, служат или участват в общата молитва, трябва да се погрижат да вършат това по подобаващ начин, за да вдъхновяват присъстващите – и най-вече за да не отблъснат децата и онези, които не са ангажирани членове на Църквата. „… А който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина” (Мат. 18:6).

ПРИЕМАНЕ НА СВЕТО ПРИЧАСТИЕ

Децата трябва да се подготвят и да очакват с нетърпение приемането на Светите Христови Тайни от възможно най-ранна възраст. Трудно е за свещеници и учители да говорят за св. Причастие по вдъхновяващ начин, когато децата го приемат като даденост – нещо което правят на всяка литургия. Не е погрешно да не приемаме причастие на всяка Литургия, на която присъстваме. Във всеки случай това не е чак толкова лошо, колкото приемането на Св. Причастие без предварителна подготовка (поне от предишната вечер), без покаяние, стремеж, страх Божий, време за благодарствени молитви след това и убеждението, че приемаме дар с неизразима святост. Не бива да забравяме, че е възможно да се причастим и „за осъждане” (ср. 1 Кор. 11:27-34). Мярата благодат, която получаваме в Св. Причастие, зависи от нашата подготовка толкова, колкото и от Божието даруване, което не се дава „автоматично”. Според православното разбиране подготовката и разположението имат по-голямо значение от честотата, с която пристъпваме към Св. Причастие. Духовно опасно и богохулно е да се заставят или подкупват децата (дори бебета) да приемат Св. Тайни против волята им.

Слушах за един руски богослов, който пазел от своето детство спомена за подготовката за Св. Причастие, която цялото семейство извършвало: всички заедно казвали необходимото молитвено правило и искали прошка един от друг преди приемане на Тайните Христови. Дните, в които заедно приемали Причастие, били особени и се помнели дълго.

Честото причастяване означава по-голямо аскетично усилие и семейството трябва да е в състояние да понесе този аскетизъм. Всеки трябва да има благословията на своя духовен наставник – също и децата, след като веднъж започнат да ходят на изповед, могат сами да получават напътствия за този централен момент от християнския живот.

Когато разглеждаме въпросите за посещението на църква, св. Причастие, домашните молитви, трябва да имаме предвид не само непосредствения резултат, но и перспективата: каква ще бъде най-добрата подготовка за детето, за да живее то наистина по християнски в този свят? Какво ще посее в него семената на духовно здравото отношение към Христа, към Църквата, към Тайнствата? Какво ще му помогне да запази стремежа да познава Христос и да бъде с Него? Случва се децата да ходят много често на Църква и при това вътрешно да се бунтуват и противят на благодатта. Някои атеисти са израснали в найблагочестиви семейства.

Понякога, когато говорим за Св. Причастие с малки деца, те могат да реагират негативно на израза „Тяло и Кръв Христови”. Това се проявява по-често в контекста на разговора, отколкото в Литургията. Може би за тях е достатъчно да чуят думите на Евхаристийния канон по време на службата и думите на свещеника, когато приемат Св. Дарове. В друго време можем да говорим за идване на Христос в нас или за приемане на Христа. Разбира се, никога не трябва да отричаме, че приемаме Христовите Тяло и Кръв, но понякога нашите „обяснения” само предизвикват децата да си представят плът и кости и те изпитват отвращение. Христос ни даде Себе си; Той идва при нас във вид на хляб и вино, защото снизхожда към нас и знае колко трудно би било иначе за нас да бъдем участници в Неговия живот.

ПЪРВАТА ЗАПОВЕД

Като цяло на децата не трябва да се пречи да мислят за Христа и светиите като за приятели, на които всичко може да се разкаже и които ги обичат дори повече от родителите. Често децата се молят и получават отговор на молитвите си по въпроси, които на възрастните изглеждат съвсем незначителни, или в случаи, когато се срамуват да споделят с когото и да било. Така се изгражда отношението към Бога и вярата в Него.

За детето любовта към Христа трябва да бъде най-естественото нещо на света. Вярата в Бога не е въпрос на избор – Бог е Някой, Когото познаваш и искаш да познават всички. Атеистите са хора, които не са познали Бога, или са отказали да се срещнат с Него. За съжаление на съвсем малки деца се говори за атеизъм и за различни вярвания, и те се срещат с модерния релативизъм прекалено рано.

В съвременния свят могат да се видят и чуят много неща, които никак не са в съгласие с „ума Христов” (1 Кор. 2:16). Когато ние, възрастните, вече сме положили основите на своята вяра на камък, това, което чуваме, не може да ни разколебае – по скоро ни провокира да израстваме в своето разбиране. Децата са все още уязвими. Трябва да им помагаме от една страна да пресяват чутото, а от друга страна – да не се чувстват аутсайдери. Църквата не е „от този свят”, но не е и гето: тя е солта на земята. Децата могат да ни помогнат да не губим от поглед мисионерската си задача: да доближим истината до всички народи и поколения.

Ние вдъхваме у децата си благодарност за това, че са православни, но не ги учим да се превъзнасят и да презират другите. Напротив: „Комуто е много дадено, много и ще се иска” (Лука 12:48). Може да сме щастливи, че сме гърци или руснаци или българи, но над всичко трябва да сме благодарни на Бога, че по някакъв начин (чрез обръщане или чрез раждането ни в православно семейство) сме намерили Православието. Етническата гордост не е спътник на Православната вяра.

ХРИСТИЯНСКАТА ЕТИКА И ЮНОШИТЕ

Християните не бива да разбират нравствените въпроси като нещо важно само по себе си. Евангелието има етично съдържание, но моралът не е самодостатъчен. Къде е „моралът”, щом Сам Всемогъщият Бог претърпява разпятие? Юношите често се бунтуват срещу моралните закони, защото духовният им инстинкт ги кара да се стремят любовта им да бъде основата на личното им, свободно отношение към Истината. Трябва да умеем да поднасяме нравствените въпроси така, че да развиваме, а не да задушаваме този духовен инстинкт. „Добродетелите съществуват заради истината, а не истината заради добродетелите” (св. Максим Изповедник).

Самите ние трябва да даваме пример за християнски морален живот във всички негови аспекти: вероятно не прелюбодействаме, но милосърдни ли сме например към нуждаещите се? Свободни ли сме от духа на алчността? Стремим ли се винаги „да ходим пред Бога”? Животът ни може по различни начини да е „неморален”.

Когато обсъждаме с децата нравствени въпроси, трябва да изразим убеждението си, че сами по себе си етичните норми нямат вечна, непреходна ценност и могат да доведат до фарисейство, макар и представено с християнска терминология. Разбира се, християнският живот има своите норми на поведение – узнаваме ги от Евангелията и светоотеческата литература – но те не са, строго погледнато, етични стандарти: те са отражение на божествения живот в човешкото съществуване. За нас християнството трябва да бъде не усмирителна риза, а божествен живот, любов и истина. Към моралните грехове трябва да се отнасяме с цялата необходима сериозност и да не подценяваме духовната опасност от тях, но трябва да разбираме морала не в смисъл на спокойна съвест в този свят или опазване на добрата репутация, а в смисъл на СПАСЕНИЕ. („Целта на всеки християнски живот е придобиването на Дух Светий” – св. Серафим Саровски). В своето отвращение от лицемерието и самодоволството юношите са много близо до Евангелието. На тях им е близък този Христос, Който казва на фарисеите: „Митарите и блудниците преварват ви в царството Божие” (Мат. 21:31), и за грешницата: „Прощават й се многото грехове, задето много обикна” (Лука 7:47). Те обичат да слушат за прошката, дадена на св. Павел, св. Петър, св. Мария Египетска и на други светии.

Трябва да имаме наистина православно разбиране за греха и да учим съответно и децата на правилно отношение към него. Следствието от греха е загуба на благодат, която неизбежно претърпяваме, когато се противим на Божията воля. Ние приемаме авторитета на църковните канони, но когато видим, че порасналото дете отказва да приема дадените ни като ръководство установления, може да се наложи да му дадем възможност само да открие духовния авторитет на Църквата. Често нямаме друг изход, колкото и да ни е болно.

Как разбира правилата Православната църква? Правилото (или канонът) е мяра. Критерият за прилагането му е: „Ще доведе ли такова прилагане дадения човек до по-добра връзка с Христа или обратното – ще я влоши?”. Даже в случай, че начинът на живот е очевидно грешен, тежестта на греха и последващата загуба на благодатта ще са различни в зависимост от обстоятелствата и от обкръжението, в което живее този човек, от неговите знания, наклонности и мотиви. Всичко това свещеникът има предвид, когато прилага каноничното правило към съгрешилия, и в молитвата си за него. Господ ни учи, че „съботата е направена за човека, а не човек за съботата” (Марк 2:27). Грехът води към смърт не защото има някакво „смъртно наказание” за определени постъпки, а защото ако отпаднем от Бога, отпадаме от самия живот. Нещо, което върши юношата, не може да се съди със същата мярка, с която се съди същото, извършено от възрастен християнин; всичко зависи от нагласата на сърцето.

Голяма съблазън за младежите е моралната разпуснатост, приета за норма в съвременния свят. Живеем в общество, в което всичко е позволено. Всяко извращение се приема за допустимо, а за „ненормално” се счита да останеш верен на християнския начин на живот. Ние имаме предвид това в сърцата и молитвите си, но все пак трябва да помним, че опасността да се загуби християнската вяра е по-силното и по-сериозното изкушение и съответно изисква най-голямо внимание от наша страна в отношенията ни с младежите. Например често греховната връзка възниква именно защото сърцето вече е станало почти безразлично към Божия зов. Необходимо е да сме тактични и разумни, когато юношите експериментират с нови идеи, а не да предизвикваме по-големи проблеми, като от страх преувеличаваме опасностите.

Наркотиците често са протест срещу прекалено многото правила и задължения, за които младите хора не виждат съществена причина. В последните изследвания на британското правителство се твърди, че добрите взаимоотношения между деца и родители са най-ефикасната предпазна мярка срещу употребата на наркотици.

Много от проблемите, свързани с юношите, за които се обръщаме към свещеник или учител, трябва да се обсъждат със самите юноши. Ако всички тези въпроси отрано са разгледани съвсем естествено в къщи, младият човек ще е подготвен да вземе правилното решение сам. За съжаление обикновено проблемите изплуват, когато между поколенията вече има преграда. Децата трябва да започнат да обсъждат с родителите си изкушенията, с които по-късно ще се сблъскат, още преди да навлязат в преходната възраст.

Ние сме християни и трябва да проявяваме любов като тази на бащата към блудния син. Ръцете ни трябва да са готови, за да прегърнем с любов децата си, дори ако те вземат наследството си и го пропилеят в „далечна страна”.

(Печата се със съкращения по „Децата в Православната Църква днес”, Монахиня Магдалина, издание на Православното християнско движение „Св. Евтимий, Патриарх Търновски”, 1994 г.)