За децата и дигиталния свят
Публикуваният текст е отговор на въпрос към отец Николай Лудовикос относно проблема, който срещат родители и преподаватели, с постоянното седене на децата пред компютъра.
Мисля, че е важно какво ще сложим на мястото на това, което ще отнемем. Една любов винаги се побеждава с друга любов. Въпросът не е да вземеш от детето едно или друго, а какво ще сложиш на негово място. Тоест какви критерии ще създадеш в него. Затова възпитанието започва от ранните години, детето трябва да се научи да има високи критерии – естетически и духовни. Ако предадеш детето от малко на телевизията, тя ще го смачка. Тя, която работи с най-грубите инстинкти на човека, го ужасява и смачква чрез агресия, или пък обратното, създава привидното щастие, че не си в опасност: „Виж, него го убиват, а ти си на сигурно!“; „Виж, можеш да подражаваш на този, който убива в този момент, а ти да си на сигурно, без да си в опасност!“. А когато то се измори от агресията, телевизията го хвърля към сексуалните образи. От едното те прехвърля в другото, а в паузата те облъчва с консуматорски внушения. Консумеризмът е определен тип мистицизъм. Телевизията прехвърля детето – от агресивност към сексуални сцени, а след това към консуматорското съзнание и обратното. Това може да разруши вътрешния свят на всеки човек, още преди да е навършил 15 години. Така не е нужна чужда помощ, детето на 15 години вече да е полуподивяло, без да го иска. Ако не му предложим други неща, които да го заинтригуват, и други принципи, ако не го научим да черпи благодат, да има други критерии, да влезе в други процеси… това да плача за детето, когато то вече е на 20 и на 30 години, е късно… Споменах ви, че преподавам в университета, не съм монах, женен съм и имам деца. Преживявам това като личен проблем. Виждам 18-20-годишни млади хора, които изглеждат сякаш нещо страшно им се е случило. Постоянно са пред компютъра, стоят като хипнотизирани пред него часове наред, и през паузите, когато не са пред компютъра, са пак на клавиатурата (на мобилния си телефон). Подобен начин на живот в неговата крайна форма се нуждае от намесата на специалист психиатър или психотерапевт; това е тип психично заболяване; навик, който е заменил реалния свят на детето с дигиталния виртуален свят. То живее живота си чрез компютъра, и не може да си представи, че съществува друго измерение извън тези устройства; убедено е, че с тяхна помощ всичките му проблеми могат да бъдат решени. Това е неговата молитва, размисъл, фантазия… всичко това, съединено в едно – само с натискането на няколко бутона. Съвременният млад човек дори не чувства потребност да завоюва своята съученичка или състудентка, след като получава най-хубавото момиче с едно натискане на бутона, и то за дълго. Свършено е и с любовта, младите не се влюбват помежду си, както се влюбваха някога, преди 30-40 години, когато имаше определена дистанция.
Въпросът е къде ще свърши всичко това. Оплакваме се, че много от днешните деца имат проблем с концентрацията, че имат лоши резултати на изпитите, че изглеждат отнесени. Но това не може да се изцели внезапно на 22- или на 25-годишна възраст, трябва да започне от по-рано, детето да се научи на това, което казва св. ап. Павел: „… но няма да бъда аз обладан от нещо“ (1 Кор. 6:12), т.е. да не позволя никой и нищо да не властва над мене. Това, че технологията ми служи, не значи нищо повече от това, че технологията подпомага живота ми, а не, че тя е моят живот. Децата трябва да научат това. Затова, когато родители искат от мен мнение, им казвам: „Не му вземай мобилен телефон, когато е още на 5 години. Нека се потруди и почака малко, независимо, че връстниците му имат!“; „Не му вземай компютър, щом извади биберона от устата си, защото детето още няма изградени критерии и в интернет то няма да търси съчиненията на Платон или на св. Максим Изповедник, а ще прибегне към други неща, които са по-близки до падналата природа на човека.“ Не е ли толкова просто и ясно?
Трябва да създадем критерии на децата. За да ги създадем обаче, преди това ние самите трябва да ги имаме. Ако ги нямаме, ако и ние сме объркани, ще се получи като в онази приказка, че слепецът води слепец и двамата паднали в рова. Затова, ще си позволя да го кажа, големият проблем днес не са децата, а учителите – сред тях има хора, които се намират в трагична духовна безизходица, предават тази безизходица в клас и така рушат души. Особено в основното училище. В гимназията детето вече е съсипано, няма как да го съсипеш повече; най-много да се опиташ да му помогнеш, да се опиташ да го спасиш, но във всеки случай щетата е нанесена. Едно дете, което е било подкрепяно от малко, след това можеш да му помогнеш, казваше старецът Паисий. Но когато е съсипано от малко, то няма спомен за състоянието на нещата такива, каквито трябва да бъдат… Днес говорим именно за такива случаи. Към учителите се добавят и родителите, които единственото, което искат, е да печелят пари; сега загубиха парите си, но въпреки това не знам дали се загуби този манталитет. И клетите деца растат самотни. Създаваме поколения от изоставени деца, които, когато вземат нещата в свои ръце, и нас ще изядат, и помежду си ще се изядат.
Но преди всичко зад цялата тази власт на технологията стои големият въпрос: за какво? Въпросът за смисъла. Ако този въпрос се изгуби от полезрението, всяко постижение на човека се превръща в самоцел, в блато, в което затъваш. На този въпрос за смисъла може да отговори преди всичко Църквата, вярата в Бога, фактът на Христовото Въплъщение. И тогава, когато имаме този отговор пред себе си, можем да използваме технологиите, колкото ние преценяваме за добре, а не колкото ни налагат. Трябва да предаваме на децата си тези принципи по един красив и нежен начин, защото ние самите ги имаме, а не да говорим лъжи пред тях, в които нито вярваме, нито ги живеем. Само така детето постепенно се убеждава, защото е човек и Божи образ. И ако не се убеди сега, не след дълго ще се убеди и само ще потърси нещо повече. Съвременните поколения са поколения, които ще се съкрушат, ще понесат големи щети, и тези от тях, които оцелеят, с голяма агония ще търсят да намерят нещо повече отвъд всичко това. И трябва да сме готови да ги научим, което означава, че трябва самите ние да сме напреднали в тези принципи. Проблемът не е национален, а е проблем на целия Западен свят. И в Англия е същото, и в САЩ; хората не знаят какво да правят с децата си – на 15 години детето сякаш е „отпътувало“ към друг свят, не знае нито къде е, нито може да те намери, нито пък ти да го намериш. Но не детето е виновно, ти си му предал тези сили. И след това то отива да върши какво ли не, дори да убива.
Вижте, Светият Дух не е в интернет. Ако Светият Дух беше в интернет, добре, но не е там. И ако е там, Той е в някой малък ъгъл, но междувременно, сърфирайки, детето е открило всички неща, които няма сили да избегне, защото няма критериите да го направи. Именно в това са нужни усилия от наша страна. Не съществува автоматичен начин. И ако кажеш на младия човек: „Спирам ти интернета!“, той ще отиде в интернет-кафето…
Превод: Константин Константинов
