Младежта и Православната Църква

С особена радост ви поздравявам с Неделя Православна. Този празник ни кара да си припомним за пореден път "вечно младата старост" на нашата вяра, по израза на един съвременен богослов. Младост и старост, предание и живот, обнова и твърдост на вярата, в Православната ни Църква пребивават винаги в нерушимо единство, споено от благодатта на Духа Свети.

Поколенията са относителна категория в нашата Църква. В живота на Духа старите по години често са се оказвали носители на обновата в Христа. Ролята на младите в Църквата обаче днес е особено актуална тема, поради няколко причини.

Обществата в Източна Европа и бившия Съветски съюз изживяват преломен период. Период не само на икономически трудности, граничещи с катастрофа, но и на коренно преосмисляне на идеите, които лежат в основите на тези общества; на формиращите ги култури и ценности. Такива периоди в историята са рядкост, но случи ли се да живееш именно в тях, предизвикателствата и възможностите, които се откриват пред търсещия младежки дух, са огромни по своето значение.

Проблемите на прехода са често спрягана тема. Споровете и политическите декларации обаче често избягват най-важния въпрос: преход към какво? Техническите детайли по преизграждането на една икономика и на една обществена структура не могат да засенчат главното – а именно, че перспективите пред съвременния свят са неясни; идеалите и ценностите, които движат политическите елити – неубедителни, а средствата за постигане на тези идеали – противоречиви или направо неприемливи.

В този хаос от мнения, в този морален, културен, икономически и обществен упадък, има един глас, който рядко или почти никак не се чува. Гласът на Православната Църква. Този глас със сигурност не може да си служи с общоприетия и опошлен от медиите език. Той със сигурност няма да хули, да заклеймява и обижда. Той сигурно няма да бъде силен и няма да говори лицеприятни неща. Но обществата ни имат нужда от него именно сега, когато решават съдбата си; когато препотвърждават или отхвърлят хилядолетната си културна принадлежност; когато, в крайна сметка, за пореден път в историята, правят избора си – с Христа или против Него.

Днес младите хора са поставени в ситуация на избор. В тяхно лице избор ще направят десетки нации. За съдържанието на този избор апетитите са много и не бива да си правим илюзии, че той ще бъде изцяло свободен и съзнателен. Цялата мощ на медийната машина, на образованието, на държавни и частни институции, е впрегната, за да отклони избора на младите към преходни, безсъдържателни, плитки, и най-вече, удобни идеологии. Борбата за сърцата и умовете на младото поколение тече с пълна сила и нейният изход ще определи облика на нашите общества в следващото хилядолетие.

Светото Православие, вярата на нашите деди, светлината на Истината, огряла нашите земи преди повече от хиляда години, оцеля в историческите бури, закриляно от Светия Дух Христов, единствен източник на надежда и просветление. Няма значимо културно постижение в нашата история, което да не е свързано по някакъв начин с Православието; нямаме никакви други основания за национална гордост освен онези, които черпят вдъхновението си от Църквата. И това, което днес ни се предлага като национален идеал, а именно – приобщаването към Европа, бледнее пред дълбочината на нашата православност като нация; обижда най-съкровените измерения на нашето национално битие; стои изкуствено, фалшиво и грозно, подобно на рекламен афиш пред стара икона.

Както отделните хора имат своя неповторима ценност в Божиите очи, така и отделните нации са уникални. Разбирането за уникалността на човешката личност е нещо особено присъщо на християнството. По същия начин и идеята за неповторимостта на отделната нация е много важна в християнския мироглед. Тук имаме примера на Израил – богоизбрания народ. Но както Израил е богоизбран, така може да се каже,че всеки народ е богоизбран да бъде неповторим съсъд на Божията благодат. Голямото предизвикателство пред всяка нация е да разбере своето уникално място в този хор от нации, които славят Бога, всяка по свой начин. В този смисъл българската култура е в най-големия си разцвет точно когато е най-тясно свързана с християнството. Всичко онова, което наричаме Златен век или апогей на българската култура, по един или друг начин е свързано с християнството. Има много опити да се докаже, че българската култура има нещо общо с тангрическия култ, с някакви нехристиянски идолопоклонически практики. Всъщност това са само теории. В нашето самосъзнание като нация ние нямаме никакви индикации, че сме постигнали някакви значителни културни постижения извън християнството.

Има една много интересна сцена от нашата история, когато Търново пада под ударите на османските турци. Духовният водач на българите св. Патриарх Евтимий Търновски е трябвало да бъде съсечен, заедно с всички знатни българи. Историята разказва, че ръката на палача се парализирала когато дошъл реда на българския патриарх. От страх пред това Божие чудо турците решават да го изпратят на заточение. Пророчески са думите, които св. Патриарх Евтимий Търновски изрича при прощаването си с населението на Търново: "На Светата Троица ви оставям, сега и вовеки веков". Това е за мен историческият модус, в който е поверена България. Тя е оставена на Бога: на Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. И всичко друго, което правим извън този модус е отклонение от нашата култура, от нашата идентичност. Оттук и голямото предизвикателство към следващото поколение българи – да осмислят духовната страна на нашата история. Всяка нация трябва да има усещането, че изразява нещо много уникално Божие и го предава на останалите. Ние сме имали това усещане когато сме предавали писменността и Библията на останалите славянски народи. Трябва да се връщаме към този апогей, ако искаме да запазим своята уникалност като нация – иначе ще се разтворим във всичко останало.

Затова младите в България и във всички православни страни трябва да знаят, не само с ума си, но и със сърцето, висшите измерения на определението "православни", което те са призвани да изпълнят със съдържание. Едва ли ще ни се прости, ако не успеем да предадем живата вода на християнската вяра на жадните за смисъл млади души.

Все повече млади хора тръгват по пътя на християнството. Това не е само въпрос на тяхната лична обнова, но и въпрос на оцеляването ни. За младите хора често се използва клишето, че са "живата съвест" на обществото. Дори само като понятие съвестта не може да съществува извън християнската култура. Както е характерно, че Божият глас говори чрез съвестта, така характерно е за младежката възраст да бъде съпътствана с енергия и радикализъм в отношенията. Тази енергия може да се използва както за "ангелски", така и за "бесовски" каузи. Младите са много искрени в своите търсения, ето защо те много лесно могат да бъдат употребявани и за неморални каузи. Те трябва да използват големия дар, който им е даден, а именно интелекта, за да пресяват нещата. На младежите може би повече от всеки друг е необходима дарбата за разпознаване на духовете, за да знаят на какво да отдават тази благодатна енергия.

Но как да стане това? Как да откъснем младия човек от компютъра, от дискотеката, от работното му място, от студентската скамейка, за да го въведем в живота на Църквата? Кой трябва да стори това? Чия е отговорността, ако това не се получава? Въпроси, за които аз нямам отговори. Имам интуиции, имам някои наблюдения и лични впечатления, но нямам готови рецепти. Затова мога да говоря единствено от позициите на собствения си път в Православието и на този на моите приятели.

На първо място, трябва да отворим сетивата си спрямо всичко, което се случва около нас. Нашата Църква има важното и вярно усещане за безценното съкровище, което пази, но съществува и характерното за всеки пазител изкушение да се затвори при съкровището си. А това не бива да се случва; светилникът трябва да се сложи на високо място, за да го виждат всички. В Църквата днес навлизат (слава Богу!) стотици млади хора, с най-различни професии, интелектуално ниво, интереси, социално положение. Не можем да очакваме, че всички те ще имат еднакви начини на изразяване и еднакви духовни нужди. Ето го и първото голямо предизвикателство пред Църквата и пред младите хора на прага й – предизвикателството на срещата. Срещата е вълнуваща; тя е важна и за двете страни. Младите хора трябва да застанат смирено пред светинята и да оставят гордостта си навън. Нищо повече не се иска от тях. От другата страна обаче стои също човек – това е свещеникът, епископът, монахът. От неговото поведение зависи във висша степен дали тази среща изобщо ще се състои. Как ще посрещне той младия човек? Като благ пастир или като гневен съдник? Какво ще му каже? "Добре дошъл!", или "Къде беше досега?"?

Веднъж вече влязъл в Църквата, младият човек не може да не реагира по младежки – радикално, емоционално, идеалистично, максималистично. Той ще иска веднага да разпознае "своето" Православие, за което е научил от книгите, в реалността, която го посреща в нашите църкви. А тя не е розова. Ниска богословска култура, липса на навици за духовен живот, отсъствие на енорийско общуване, слаба молитва, човешка немощ – всичко това рано или късно се превръща в болка за младия човек, в камък за препъване, във велико изкушение. Тук вече инициативата преминава в негови ръце. Ако е разбрал, че за всичко е отговорен преди всичко той самия; ако е отсякъл навреме от себе си беса на осъждението и ако е разбрал, че Църквата започва и се гради от собствената му кръстена душа, вратите на благодатния живот ще се отворят широко. Ниска богословска култура сред вярващите? Тогава сам ще започна да уча, ще уча и останалите; ще превеждам и издавам книги; сам ще пиша, ако трябва. Няма духовен живот сред православните? Ще заживея сам такъв духовен живот и ще дам пример и на останалите. Енорията е слаба? Сам ще потърся начини да я укрепя – чрез благотворителност, всякакви форми на общуване и обща изява. Свещеникът ми е немощен? Аз също съм немощен; ще се подкрепяме в немощите си. Ако сме заедно, и Бог ще ни помогне.

Да останеш в Църквата след като премине първоначалната еуфория – това е другото голямо изпитание. Еуфорията е псхихологическото изживяване на радостта от близостта с Бога – благодатта, която ни се дава в началото, а после като че ли се отдръпва, за да последва нашия отговор. За да последва истинският ни избор. И макар че отново страните са две, младежът е сам със себе си в тази борба. По-скоро, отговорността му е много повече лична. Той вече знае истината. Предстои му усилието и кръста на избора. За провала си оттук насетне той никой няма да може да вини.

Третото голямо изпитание, според мен, е отиването в света; влизането в света с новото съзнание на вярващ човек. Всички християни сме изпратени в този свят с мисия. Веднъж влезли в благодатния живот на Църквата, рискуваме да го загубим, ако превърнем вярата си в удобно убежище – в скривалище само за нас, от бурите на деня. А понеже бурите в последно време (и в последните времена) стават все по-страшни, то и изкушението да се заключим в Църквата и да сложим капаци на прозорците става все по-сериозно. Да, Църквата е новият Ноев ковчег; тя наистина ни спасява и закриля. Но ако забравим, че в момента, в който влезем в този Ноев ковчег, ставаме отговорни за спасението и на всички, които са навън, убежището едва ли ще ни ползва.

Слава Богу, младите имат естествената вътрешна необходимост да споделят вярата си; да я преживеят заедно със свои връстници; да възкликнат радостно пред целия свят заради радостта от новопридобитото си съкровище. И затова ги виждаме да пишат книги, да се събират на лекции и беседи, да набират текстовете на св. Отци на компютър, за да ги публикуват в ИНТЕРНЕТ; да водят радиопредавания и телевизионни програми. Да търсят отговори; да не се колебаят да поставят въпросите – пред себе си, пред своите църковни предстоятели, пред обществото.

В това движение отвътре навън, предизвикателството и отговорността отново сякаш сменят посоката си. Виждаме как църковното ръководство се смущава от тази активност; виждаме как в църковните среди плъзват слухове, епитети и подозрения веднага щом някъде се създаде нещо ново; виждаме една недобра защитна реакция, която за съжаление често няма нищо общо с грижата за опазване чистотата на Православието. Ето тук свещенството и изобщо клирът трябва да положи усилия (защото усилия се изискват от всички без изключение) – да помисли седем и седемдесет пъти по седем, преди категорично да отхвърли или осъди една или друга младежка група, една или друга проява, едно или друго желание за църковна дейност. Младите се нуждаят от наставничество, не от заплахи; грижата за тях е грижа за Църквата – може би най-важната в момента. Явно тепърва ни предстои да осмислим същината и да започнем да черпим от богатствата на това най-важно за Православието човешко взаимоотношение – между ученика и неговия духовен наставник, между търсещия и намерилия, между питащия и знаещия отговорите. Моля се на Бога тази среща да се състои по-скоро и това отношение да се превърне в правило, а да не остава изключение.

И така, три предизвикателства, три изкушения, три възможности за тържество – среща, оставане и излизане в света. И за трите младежите на нашите Православни църкви има какво да си кажат. В световната православна общност контактите между младежите, техните организации, печатни издания, са по-интензивни от всякога – съвременните технологии ни дават тази възможност. Единствената всеправославна международна организация, която днес представлявам – СИНДЕСМОС, световната федерация на православната младеж, е прекрасен и вдъхновяващ пример за единство в светоотеческата вяра; за пътищата на вечната обнова на неостаряващото Православие.

Нашата вяра иска от нас да бъдем като деца – незлобливи, простодушни и малки пред Бога. Но тя иска от нас да бъдем и умни, и знаещи, и чувствителни. И зрели. В младостта тези качества могат да се срещнат. А тази младост на вярата можем да запазим до дълбока старост. И трябва да запазим, както ни учи и Сам Господ. Какво по-голямо утешение и за стари, и за млади?

Благодаря за вниманието.