Притча за бащата
В Неделя на блудния син – Лук. 15:11-32 (зач. 79)
В притчата за блудния син можем да видим няколко житейски истории. Едната – най-очевидната и общоизвестната – е историята на по-младия син, който напуснал своя баща, но впоследствие се осъзнал, разкаял и завърнал в бащиния дом. Другата история – епизодът с по-големия син, когото учудило и възмутило снизхождението на родителя към провиненията на брата. Третата – най-слабо забележимата: това е животът на бащата, от когото си тръгнал синът. Днес ни се иска да кажем няколко думи именно за бащата.
Нека съсредоточим вниманието си върху едно кратко изречение: „И бащата им раздели имота“. Зад този лаконизъм стоят много неща. Необходимостта да дели имота е само следствие. А причината тук е, че по-младият син решава да напусне дома и да заживее собствения си живот. Няма да се впускаме в исторически и етнографски подробности: за някои времена и народи това е напълно нормално, а за други – странно и диво. Но в наши дни в живота на почти всички родители настъпва момент, когато трябва да пуснат порасналото си дете – въпреки че на родителите са известни рисковете от подобно решение. А ако децата са няколко – всички терзания и съмнения се налага да бъдат преживявани отново и отново.
Тук може да възразите: децата не искат позволение, те не ни оставят възможност за избор, в един прекрасен ден се оказва, че синът или дъщерята вече не е дете, и той (тя) иска в своя живот да решава всичко самостоятелно.
На практика избор винаги съществува.
Можем да се възмутим от неблагодарността на онзи, комуто са отдадени толкова безсънни нощи, да заявим право на собственост върху своето дете и да не допуснем никого до него – в резултат на такова отношение виждаме 30- и 40-годишни хора, които не могат да се оженят или омъжат, защото техните родители (по-често майката, а понякога и бащата) още от прага отхвърлят всички избраници просто заради това, че виждат в тях конкуренти, претендиращи за онова място в живота на детето, което до този момент са заемали те, родителите. В други случаи родителите биват дотолкова огорчени и оскърбени от непокорството на своето чедо, че им е по-лесно съвсем да го откъснат от сърцето си: „Ти вече не си ми син! Аз не съм ти баща! Живей както знаеш!“.
Въпреки това съществува и трета възможност – това е пътят на вътрешното приемане на неизбежното и естественото (макар да е рисковано и опасно). Мъдрите родители ще приемат претенциите на своето дете за самостоятелност с уважение и доброжелателство. Тяхното чувство за такт ще им подскаже къде е нужно да ограничат присъствието си в живота на сина или дъщерята, а къде ненатрапливо да подскажат, да посъветват, да подложат рамо, да протегнат ръка за помощ – а ако се случи драма или трагедия, да преглътнат своето безполезно и жестоко „аз ти казвах“ и да помогнат, да утешат, да стоплят. Ако родителите са християни, нека си спомнят думите от ектенията: „…сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да отдадем“ – и да поверят живота на своите пораснали, но още не достатъчно разумни синове или дъщери на Самия Небесен Отец.
Ето, бащата от евангелската притча (дори ако вземем предвид буквалния й смисъл и видим в бащата на двамата синове един обикновен човек), е бил вероятно от числото на тези любещи и мъдри родители. Краткият разказ не удовлетворява нашето любопитство относно разни подробности: с какви думи по-младият син е съобщил на бащата за своето тръгване? Опитвал ли се е родителят да го разубеди? Говорил ли е синът резки и оскърбителни думи или обратното – затворил се е в себе си и е мълчал до самото си заминаване? Ясно е едно: бащата не е искал да постави препятствия пред своя син, той му отдава част от имота (което сигурно не е било лесно) – и го пуска (което е неизмеримо по-трудното). Той признава правото му да носи отговорност за своите постъпки, но не се отрича от любовта към сина, не позволява на сърцето си да престане да го боли за неговото чедо. И в дълбините на душата си синът знае и разбира това – иначе едва ли би се решил да се върне вкъщи.
Завръщането на сина не е само ярък образ за покаянието на грешника. Това е още и прекрасен пример за дълбока, търпелива, мъдра родителска любов. И ако дори на земята се срещат такива родители, то какво да кажем за Небесния Отец? Всички ние сме свикнали с думите, че Бог е дълготърпелив, че Бог е Любов, че е любещ Баща. Но за съжаление те ни звучат твърде изтъркано. Притчата за блудния син ни напомня отново и отново, че наистина имаме Отец, Който се отнася към нас с доверие и любов, Който уважава нашата свобода – но при това винаги е готов да се притече на помощ, Който умее да се отдръпне встрани – и ни приема в Своите обятия, когато получавайки горчив опит от скитанията по далечни страни, ние идваме при Него и казваме: „Отче!...“ | www.pravmir.ru
Превод: Радостина Ангелова
