Новият брой на списание "Мирна" е посветен на децата.
Поставихме заглавието Нашите деца като връзка с посланието на архиепископа на Атина и цяла Гърция, Христодул, в коeто „нашите деца” не са просто децата от християнски семейства, а децата на обществото ни, на времето, в което живеем.
Църковното възпитание на децата е основна тема в списанието. Но през нея стигаме до много други важни теми, без които нейното разглеждане е невъзможно. И всички те се отнасят до съдържанието на собствения ни духовен живот.
Днес в Църквата има много млади родители, много деца. Това е промяна, която настъпи в последните десетина години и една от нейните особености е, че това ново църковно поколение няма собствен опит от християнско детство. Повечето от нас не са родени в християнски, а в атеистични семейства, и то от зрелия комунистически период, когато връзката с християнските семейни традиции е излиняла или напълно скъсана. Ние не сме били в храма като деца, нямаме детски църковни спомени… Затова и се надяваме, че предложените в „Мирна” размисли и мнения на съвременни духовници, богослови и педагози, ще помогнат в търсенето на правилния път за децата ни в църквата.
Наскоро трябваше да отговоря на журналистически въпрос, кое е най-важното в този брой на списанието. Отговорих спонтанно, мисля го и сега: че най важното са въпросите, които са под текста и които трябва да зададем правилно. На първо място това са въпросите: какви хора сме; дали сме искрени и можем ли да бъдем искрени с децата си, когато говорим за вярата си. После: накъде е насочено религиозното ни чувство и поведение – дали към външни форми на благочестие или към сърцевината на църковния живот, към Христос? Какво е разбирането ни за християнския път? Какво е семейството, което сме създали? Можем ли да обичаме?
Два прекрасни текста в началото на броя – на протойерей Александър Шмеман и на Свети Николай Сръбски – говорят за детството, за безусловната ценност на детския религиозен опит и за нашата отговорност да позволим на децата си свободно и пълноценно да преживеят този опит.
Пуснете децата да дойдат при мен,
шушне цялата природа,
и ще разберете, че и аз съм дете.
Сред разбойници и аз съм разбойничка,
сред деца и аз съм дете.
На бездушните изглеждам бездушна,
за светителите съм олтар.
Който търси звяра у мен, ще му го пратя;
който търси Бога у мен, ще му Го покажа.
Грешниците ме наричат кланица, праведниците жертвеник.
Само на невинността се откривам като невинност
и на Божиите деца – като Божие дете.
Пуснете децата да дойдат при мен,
вика гласно Моминският Син,
и децата отиват само при Него.
С пъклен огън ще отговарят тези,
които забраняват достъпа до Божия Син на децата.
Защото нито сами отиват, нито дават на другите да идат.
(Из Езерни молитви на Св. Николай Сръбски)
"Как на обикновения, всекидневния, разсъдъчния език да говорим за най-важното, за най-неизразимото в човека – за неговия религиозен опит? Тъкмо в това е трудността, че този опит действително е почти непредаваем, защото помъчиш ли се да го изречеш с думи – излиза далеч не това, което трябва, а се получава нещо лековато, бледо и отвлечено. Ето защо, всички спорове за религията често изглеждат тъй скучни и отегчителни. При това и двете страни в тези спорове рядко стигат до единомислие относно най-важното.
И нали тъкмо затова в Евангелието е казано: „Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно” (Мат. 18:3)? – Какво трябва да означава това?…" (Александър Шмеман)
Един от основните текстове в броя е анализът на игумен Петър Мещеринов, озаглавен За църковното възпитание на децата. Игумен Петър е заместник-ръководител на Патриаршеския център за духовно развитие на децата и младежите, а също и ръководител на школа за младежко служение и отделението за духовно-нравствено просвещение, както и член на научно-експертния съвет на Центъра. Обобщавайки дългогодишния си опит от работата с деца и младежи в Църквата, игумен Петър формулира два основни проблема на въцърковяването на децата. Първият е акцентирането върху външното благочестие, а вторият – прехвърляне на отговорността за възпитанието на децата от семейството към църквата. Авторът споделя много впечатления от грешките и заблудите, с които е свързано родителското поведение и дава следните съвети:
" И така, да обобщим. Как да възпитаваме децата си? Преди всичко трябва да ги обичаме. Да се занимаваме с тях, да им отделяме време –което ни е най-дефицитно. Необходимо е през цялото време да сме пример за децата; самите родители трябва да се учат на живот и култура; да не потъват в бита, да се учат да бъдат християни във всичко, да възприемат църковността не законнически-ограничено, а в нейната същност, която обхваща цялото богатство на човешкото битие; да бъдат открити, необременени, порядъчни и здравомислещи хора. И накрая, нужно е да уважават децата си, да им имат доверие – по този начин се създава в семейството споменатата атмосфера на мир, любов, доверие и свобода, без които е невъзможен какъвто и да било духовен живот." (игумен Петър Мещеринов)
Разговорът с отец Василий Шаган от Варна – Децата искат честни отговори, както искат неподправена храна – дава възможност за поглед върху това как в собственото си семейство, със собствените си деца един млад свещеник търси отговори на най-важните въпроси на възпитанието и прилага пастирския си опит.
В броя сме включили един интересен анализ на състоянието на съвременната детска православна литература. Текстът З
а православните таралежи и детската литература, на Анна Галперина, под редакцията на игумен Петър Мещеринов, предизвика много бурни дебати в Русия. Болезнени и верни констатации, тягостни примери:
Изповед е. Страдам –
чувствам малко страх.
Но ще изповядам
всеки сторен грях.
(Елена Богушева)
" На пръв поглед уж всичко е правилно, но някак прекалено просто, бързо и лесно. И отново – никакъв вътрешен труд и усилие. Пък и стилистическата бодрост на подобни стихове навява усещането, че те са писани в някаква баптистка среда. А нали истинското, дълбоко покаяние е една от главните цели на човешкото съществуване и придобиването му е неимоверно трудно. И дори светците на смъртното си легло са казвали, че не знаят дали са положили началото на покаянието. А тук като с пакетче разтворима супа – едно, две, три и готово.
(…)
По същество съвременната детска православна литература не оставя на читателя поле за действие, за душевно състрадание. Тя е грубо скалъпен рекламен клип, който авторът се опитва да вкара в главата на детето. Сходството е очевидно: готовата мисъл (най-често примитивна) се вкарва в главата на потребителя на продукта под формата на последна истина. От „потребителя“ не се искат никакви усилия. Само гълтай! Щамповани картинки, примитивни конфликти, „поука“ в края. И пълно безволие, и пасивност от страна на читателя.
Подобен подход напомня доста методите на пропагандата, които са се врязали в паметта на мнозина още от съветско време и пораждат трайно неприемане. Но нали не това ни отблъсква, че пропагандата е съветска, а това, че тя е пропаганда. Невярно е да се мисли, че тогава се е пропагандирало неправилно светоусещане, а у нас – правилното, православното. И затова можем уж да използваме методите на пропагандата. Проблемът не е в съдържанието. Пропагандата е лоша сама по себе си, независимо от това какво пропагандира тя. Защото е безчовечна, мъртва, защото прави от човека (или предполага, че човекът е) пасивен, тъп обект на въздействие, използва го като вещ ." (Ана Галперина)
В списанието е включен блок от текстове, посветени на въпроса за религиозното образование и възпитание. Това са текстовете на Архиепископ Христодул, на група съвременни руски политически и църковни дейци и на българския богослов, доц. Димитър Попмаринов, заместник-декан на Богословския факултет на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”.
Общото и новото в тези текстове е ясно изразената тревога и отговорност към въпроса за качеството на религиозната просвета. Един задълбочен подход, който вече не говори, за проблема „компенсаторно” – религиозно образование на всяка цена и с всички средства, както често чувахме след падането на комунизма, а говори отговорно и чувствително. Говори лично!
" Не ни вярват, не ни обичат, не ни търсят. Но моето намерение не е да съдя децата. Себе си искам да съдя, поколението си да обвиня, епохата ни да прикова на позорния стълб. Защото ние сме виновни за днешната безизходица на младежта ни. Ограничихме се с теоретичната страна на нещата, с едното ни “висше учение”, а не погледнахме около нас да се вслушаме в стенанията на бедните, да почувстваме копнежа на търсещите по абсолюта, горчивината на предателството, отровата на разочарованието. Така оставихме децата си да станат послушни инструменти на измамници, които ги експлоатират, изцеждат силите им и господстват над тях. Ние ги оставихме боси сред тръните на живота, защото им отнехме предпазния щит на вярата, лишихме ги от богатството на идеалите и ги осъдихме на плачевна мизерия, на духовна и нравствена бедност, а това неумолимо ни задължава с високите си лихви. И ще плащаме скъпо, ако вече и не плащаме. Това е възмездието за лъжата ни. Ще загубим, ако вече и не загубихме децата си от своите ръце, и тях ще ги спечели временно светът, докато и той на свой ред, не ги предаде на своя “княз”." (Архиепископ Христодул)
Раждането на личността е текст на Андрей Романов, в който се анализира разбирането на личността в християнската традиция.
И действително „детската” част на списанието… Тя съдържа Отговори на детски въпроси за Бога, Църквата и вярата в съвременния свят. На въпроси като тeзи: кой е създал Бога, къде живее Бог, защо Бог е сътворил хората, защо трябва да носим кръстче… – отговаря отец Максим Козлов.
Още: един богословски разговор-приказка за тригодишни
. И една истинска прекрасна приказка на Ивана Бърлич-Мажуранич, голямата хърватска детска писателка, за силата на детската чистота, за любовта и верността. Това е специалното приложение в новия брой на Мирна: разказът за „
Братчето Ягленчо и сестричката Рутвица”. Ивана Бърлич е родена в Хърватия през 1874 г. Номинирана е два пъти за Нобелова награда, през 1937 г. става първата жена член на Хърватската академия на науките и изкуствата.
Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>
Коментари
коментара
