Да поговорим с децата за любовта
Можем ли да извлечем полза от нововъзникналата традиция да се празнува „Денят на влюбените”? И може ли този ден да бъде повод да поговорим с детето за любовта?…
Супермаркет вместо магазин за играчки
Опитите „Денят на влюбените” да се „отмени” или „прехвърли” на друга дата, ми напомнят следната ситуация. Детето е свикнало с това, че на близката улица има магазин за играчки. Ето, то за пореден път дърпа майка си за ръка нататък, но изведнъж вижда надписа: „Супермаркет 24/7. Предстои откриване”. То стои пред този магазин, започва да тропа с крака и да вика: „Не искам тук да има някакъв странен магазин. Искам да има магазин за играчки”. Не може да се забрани нещо, което вече е получило широка популярност, както не може да се върне назад времето с едно просто преместване на стрелките на часовника… Умението да се приеме реалността такава, каквато е, да се примирим с нея, но да не отпуснем безпомощно ръце, а да се опитаме и тук да намерим възможност за разговор – това е главното, което отличава възрастния човек от детето. На практика малко са ситуациите, които са изцяло добри или изцяло лоши. Ние сме тези, които можем да намерим начин да изпълним със смисъл всеки празничен повод.
Около Деня на св. Валентин се вдига много шум и един от главните упреци се състои в това, че се извършва подмяна на великото и свято чувство на любовта за някаква едва ли не развратна влюбеност, и че такова поведение се насажда и у нашите деца. Но, ако говорим за децата, за подрастващите, то именно родителят може да научи детето едновременно да се адаптира към съвременния свят, но и да устоява на неговите негативни влияния.
Ако само забраняваме, без да даваме никакви алтернативи, то, израствайки, нашето дете ще се превърне или в неадаптивен инфантил, страхуващ се да направи какъвто и да било самостоятелен избор, или напълно ще отрича родителския опит, защото за него той не развива, а сковава, лишава от смисъла да живееш и да търсиш. А истината, както обикновено, е някъде по средата.
Да забраниш винаги е най-лесното нещо, но да се опиташ да формираш собствено отношение, да се отвориш за нов опит от висотата на своята вяра, на своите убеждения, да отделиш зърното от плявата и да споделиш това със своето подрастващо дете – това, разбира се, е много по-сложно.
В какво се състои голямата опасност на възпитанието? Детето само по себе си се намира в подчинено положение, и самото то трябва да умее да бъде смирено и послушно… Действително, ако родителят поне малко разбира от смирение, той ще може да намери в себе си сили да не потиска детето и да не излива върху него чувството за собствената си значимост, а да вижда неговите потребности, желания, чувства.
Да не отрича, а да слуша, да не принуждава, а да насочва в необходимото русло, да не съди, а да обича, да защитава и да вярва в това, че детето е личност, че то е преди всичко Божие чедо, а не моя лична собственост. И ако детето не е „мое”, а „Божие”, то аз, като родител, не съм владетел и собственик, а само възпитател. Такъв, каквото е това дете, само че с по-голям житейски опит. И именно този опит мога да споделя.
Например седемгодишното дете се учи да проявява своето отношение към противоположния пол. Какво поле за творчество има тук! Можем да поговорим със сина си за това, че истинският мъж, ако иска да изрази своето възхищение към момичето, което харесва, не я бие с учебника по главата, не я дърпа за опашката, а се учи да й помага, да се грижи за нея. Ето, татко помага на мама да носи тежките чанти, а ти можеш да помогнеш на Настя да носи чантата си. Ето, дядо се грижи за здравето на баба, всеки ден й помага да стигне до парка, защото я болят краката: „Вие с Настя можете просто да се разхождате, но ти, като истински мъж, можеш да следиш отстрани никой да не й причини нещо лошо, да не я уплаши някое улично куче например”. Ако с примерите в семейството не всичко е така розово, можем да се обърнем за помощ към книгите и филмите. Може би наоколо има семейства, на които би ви се искало да подражавате. Поговорете за това със своето дете!
Можем да му помогнем да избере красиво стихотворение за поздрав. Да му прочетем красиви стихове за любовта, можем дори заедно да съчиним стихотворение.
Бъдете убедени, че дори ако вашият син скоро забрави за Настя (в това няма нищо страшно, детските емоции все още не са насочени към зрялата деятелна любов) – то ще си спомня за тези разговори за живота, ако те се водят без менторски тон, свойствен на лошите учителки, а с уважение към неговата личност.
Десетгодишното дете вече може да започне само да пести от джобните си пари, които му се дават за обяд, и да купи картичка. В това също има педагогическа полза: детето се учи да борави с пари и да пести за нещо, с което ще зарадва някой друг.
Влюбеният човек винаги е малко луд
Състоянието на влюбеност е сред първите житейски уроци, чрез които човек се учи да взаимодейства с другата личност. Когато сме влюбени, ние до известна степен не сме на себе си. Човек трябва да има много духовни сили, за да постигне истинска близост с друг човек, да го види такъв, какъвто е, но и едновременно с това мъничко да го идеализира… за да му предложи да се оженят, или пък да има малко лудост в себе си, за да се съгласи. Защото ако мислиш само с главата, то за нищо на света няма да вземеш решение да се омъжиш или ожениш. Правейки предложение или приемайки го, ние се подписваме под нещо, което трудно можем да си представим, за което никой не ни дава гаранции… Подписваме се под своя бъдещ живот, след 5, 10, 20, 50 години… Страшно е да вземеш ипотека за 25 години, въпреки че там условията са малко или много ясни, а тук се подписваш за цял живот.
Влюбването е явление, при което в теб се включва някаква интуиция, която магнетично те привлича към другия. Но ти все още не познаваш напълно самия човек, имаш много фантазии, много идеализирани представи. Но именно влюбеността е началото на голямата любов.
В прехода от влюбването до любовта човекът преминава през различни кризи, за които също е добре да поговорим с подрастващия човек. Първият от тези кризисни моменти е сблъсъкът на нашата идеализирана представа с образа на реалния човек, тук е особено ценна способността да се откажеш от идеалния любим или любима в името на реалния мъж или жена.
И така, влюбеният се среща с предмета на своите въздишки и започва да го опознава, започва да наблюдава поведението му, навиците му, хвърля се презглава в този водовъртеж от приятни и гъделичкащи чувства, когато все още не е много ясно кое точно ми харесва – това момче ли, или чувствата, които се раждат в мен благодарение на него (тоест другият човек като личност ли живее в съзнанието ми, или като обект, който просто кара кръвта ми да се вълнува, и аз се опивам от тези вълнуващи чувства, а не от радостта от общуването с другата личност, различна от мен, но въпреки или именно заради това – много близка и интересна).
И съвсем не на последно място – откъде подрастващият ще научи, че сексът сам по себе си е нещо много важно, но по-нататък, в семейния живот, когато вече е налице отговорност за себе си и за другия човек? А сега, на този етап, на етапа на опознаването, сексът само ти отвлича вниманието, пречи ти да видиш дали до теб действително е твоят човек, или това е илюзия, която никога няма да надраснеш, ако наблягаш само на физическия аспект на привличането?
Препоръчително е по въпросите на секса младият човек да има за разговор насреща си някой възрастен от семейството, който е от същия пол. Желателно е предварително да се погрижим за това да има такъв човек, да е прочел съответната литература и да отговаря главно на тези въпроси, които самият подрастващ задава, без възрастният да избягва някой теми, както и да се смущава да споделя своя личен опит и изводите от него.
С какво е особено полезен периодът на влюбването? Той дава усещането за нещо ново. Иска ни се да опознаем това, което не ни е съвсем познато. Една от причините за развод е това, че хората забравят този първоначален етап на влюбването, когато всеки път са се удивлявали един на друг. Изобщо, да успееш да запазиш чувството за новост до края на дните си, е нещо много ценно. Когато не си виждала мъжа си цял ден, той си идва от работа, а ти чувстваш, че вече не е такъв, какъвто е бил, излизайки сутринта. Имал е някакви нови запознанства, нови мисли. Той, разбира се, е същият мъж, но вече малко по-различен. И жената вече е малко по-различна. Ако не прекъсваме този процес на взаимна радост от различния опит на другия, то семейството има шанс да не се превърне в рутина.
И за всичко това трябва да говорим с децата. Защо да не установим такава традиция – да говорим с детето за любовта на всеки 14-и февруари, след като действителността ни поднася такъв подходящ повод. Разбира се, има още много поводи през годината, когато можем да водим подобни разговори с нашите деца – защото това е тема, която вълнува детето не само веднъж в годината. Но всеки път, когато дори будката за вестници напомня на детето за това, че „хората се срещат, влюбват се, женят се”, то ще мисли по темата за любовта.
Да опознаваме себе си, наблюдавайки детето
Вече в ролята си на родител, наблюдавайки порастването на своето дете, можете да преосмислите този опит на любовта и, колкото и печално да звучи, да се готвите за старостта, така че „синдромът на опустялото гнездо” да не бъде удар, за който все не сме готови.
Наблюдавайки своето дете, ние отново преживяваме същите чувства, които то споделя с нас или които просто демонстрира. Можем, възползвайки се от случая, да сверим стрелките на часовника си, да сравним самите себе си с това, което сме били преди двадесет години, и да се удивим колко са се променили нашите представи за живота. И някъде на този етап се появява мъдростта… | www.matrony.ru
Статията е публикувана със съкращения; снимка: www.netmoms.de
Превод: Татяна Филева
