Струва ли си да имаш много деца, или Законът на извънземното притегляне
В последно време в православна среда се заговори пак за многодетните семейства и тяхната съдба. Един след друг излизат материали в тяхна защита. Обсъждането на тази тема е разделило читателите на привърженици и противници на многодетността. В същото време набира сила явлението, наречено childfree (съзнателен избор да нямаш деца). Какво ще стане обаче, ако погледнем на въпроса от другата му страна?
Дете или кола?
И тъй, да видим каква е стандартната ситуация. Моя позната (Севастопол) има син-първокласник и размисля заедно с мъжа си дали да направи трети аборт или да роди все пак второто си дете.
Още едно младо семейство (московчани): цял куп кредити, новичко BMW и две големи скъпи кучета. „Деца ли? Когато изплатим кредитите“. „А кога ще ги изплатите?“ Смеят се: „Когато излезем на пенсия“. Ще рече, че ще чакат до 60? Какво пък, може би тогава ще могат да раждат и възрастни хора, но жената вече и сега е почти на 30. От собствен опит ще кажа, че след 30 нещата вече не са толкова весели и леки. Имам предвид не само самото раждане, но и бременността, и първите години на майчинството: всичко това изисква сили и младежки дух, бих казала. А в Москва според статистиката все по-малко жени във фертилна възраст смятат да имат деца. Нещо повече: много млади жени избират съзнателно да нямат деца, стават „childfree“ – свободни от деца.
Но ние се отплеснахме. И тъй, икономическата изгода от купуването на кола. Вие влагате в нея една тлъста сума, харчите за обслужване и ремонт, купувате бензин, т.е. само разходи, а след 10–15 години изхвърляте старата купчина желязо (или пък я продавате, ако ви провърви, но за много по-малка сума от онази, която сте вложили в нея) и сте принудени да купувате нещо ново.
Ами детето? Да, давате пари за медицински грижи и образование, и то немалки, но след същите тези 10–15 години учене детето ви вече се изправя на крака, получава професия. И ако не може да ви помага материално, то поне със сигурност не ви виси на врата и не изисква нови инвестиции. Защото децата в многодетното семейство разбират още от ранна възраст, че няма да могат да делят родителската пенсия на трима-четирима-петима така, че да стигне за всички. Затова през лятото дори учениците се стараят да си намерят работа, да не говорим за студентите. Е, кое изисква по-големи разходи и кое е по-изгодно икономически? Мисля, че в случая с детето нещата са много по-привлекателни.
Сдържаме желанията си
Да, многодетните семейства като правило не разполагат с много пари, въпреки че прилагат големи усилия за това. Всяко дете в многодетното семейство съзнава, че ако беше единствено, то би могло да си позволи едва ли не всеки свой каприз. Но при това то удивително рано се учи да осъзнава и да сдържа своите капризи. Наскоро прочетох книгата на Д. Мичъл „Облачният атлас“, и ми хареса следната мисъл от футурустичната част на романа: героят бива погубен от собствените си желания. Точно така си е. Човекът никога не може да се спре в своите желания, иска му все повече и повече. А толкова ли е необходимо това в действителност? Не е ли по-добре да се опитаме да се сдържаме? И не трябва ли да ни учат тъкмо на това същите тези православни пости, през които се изхитряме толкова изкусно да си угаждаме в яденето и пиенето, измисляйки все нови и нови „постни“ развлечения за душата и тялото? Винаги си спомням думите на св. Паисий Светогорец: в последните времена ще е трудно само на онези, които са свикнали с десет вида сирена на масата си, останалите ще оцелеят. Нима това не се потвърждава от опита на нашите предци, преживели войни и революции? Моята дълбоко вярваща прабаба доживя до 103 години, преодолявайки всички катаклизми и спазвайки редовно всички пости, а нейният съпруг атеист умря през 1930-те още като съвсем млад, непреживял глада. И това е просто най-близкият за мен пример. Има и други. Лично аз смятам за полезно да ограничаваш желанията си.
Какво пък, защо да крия: и на мен също ми се искат много неща, а няма как. Но ако се случи да изкажеш на глас някое свое желание, близките веднага ти се притичват на помощ: голямата дъщеря планира да те вземе със себе си на пътешествие, всичките шестима един през друг обещават да те хранят (кой знае защо) в ресторанти – всеки през своя ден от седмицата (когато пораснат). И веднага престава да ти се иска… Тъй е устроен човекът.
И тъй, първият закон на многодетността гласи:
колкото повече деца, толкова по-малко желания
Не отглеждаме готованци
Много спорове се водят по повод „зайчетата и полянките“. Някой ни убеждава, че едното се появява в зависимост от другото. Някой спори и доказва, че това са различни неща, абсолютно независими едни от други. Аз бих казала, че в живота се случва всичко: и едното, и другото. Познавам множество примери, когато с раждането на новото дете са се решавали материалните трудности и са се подобрявали жилищните условия. Но тук има една особеност: родителите от тези примери не чакаха да им падне манна от небето, а се стараеха сами да подобрят тези условия – и то с всички сили. Един наш приятел свещеник казва: „Бог дава устица, дава и храница!“ И го казва с пълна сигурност: има право на това, защото има такъв опит – многодетен баща е. Не мога да твърдя, че многодетните родители се ръководят именно от този мъдър афоризъм, когато се заемат с подвига на бащинството и майчинството. По-скоро се утешават с тези думи и се надяват, че те ще се сбъднат поне отчасти. И те се сбъдват – децата не гладуват и не ходят голи и боси, Господ наистина помага. Понякога помощта идва буквално отникъде, от въздуха. Така, в началото на 90-те години веднъж се прибрахме у дома с мисълта с какво ще храним трите си деца, – а под прага намерихме голям пакет с продукти. И такива подаръци се случваха не един път. Колкото за отделен апартамент за всяко дете – това не е грижа на родителите, да си го кажем направо, това нека те си го осигуряват сами. Ние също, между другото, не дойдохме на готово. Затова не смятам разговорите за подялбата на полянките между зайчетата за коректни.
Вторият закон на многодетността е: колкото по-малко делиш, толкова по-добри са отношенията и, между другото, толкова по-големи са стимулите за децата – сами да учат и да се трудят както трябва. Ето ви още една полза от многодетните семейства:
те едва ли ще могат да отгледат готованци, дори ако много се постараят
Непукизмът и инфантилизмът
Когато се завързва разговор за многодетността, най-често ни обвиняват в безотговорност, непукизъм. И тук отново мога да се съглася: известна доза непукизъм наистина трябва да има в човека, комуто е по-интересно да се занимава с дечица, отколкото да трупа пари за кола (щом така и така започнахме този разговор от колата). Пък и същото онова прочуто безредие в многодетните семейства – и то е от областта на непукизма. Аз израснах като единствено дете в семейството, у нас беше прието всичко да се излъсква до блясък, всяко нещо си знаеше мястото, всяка книжка си стоеше на своя си рафт. Представете си моя ужас, когато се запознах с бъдещия си мъж, който нито веднъж в живота си не беше сложил някой предмет на мястото, откъдето го беше взел! При това той е израснал в обикновено семейство с малко деца, просто мама цял живот се е грижела за него, слагала е всичко в ред. Лесно ѝ е било на мама. А я се опитай да слагаш всичко в ред при шест деца и мъж, които не си мърдат пръста за това! А те не го правят, защото таткото смята това за излишна загуба на време и сили. Омагьосан кръг? Аз тръгнах по пътя на най-малкото съпротивление: всички заедно слагаме нещата в ред един път в седмицата, а през останалото време аз не се „шашкам“, защото е безполезно. Интересното е, че сега вече самият татко навиква децата и ги кара да бъдат по-подредени. Ох, как топли това душата! Излиза така, че многодетността ни избавя и от излишен перфекционизъм, и от немарливост също. Това е законът на „златната среда“: ако не се „впрягаш“ и изключиш перфекциониста в теб, на всички наоколо им е по-лесно, защото колкото повече са грижите, толкова по-малко са „мухите“ в главата ти.
Колкото за безотговорността в смисъла на невъзможност да дадем на децата си платено образование, то и тук аз виждам плюсове: нека да учат както трябва, а след това да постъпват на държавна сметка. Или да работят. Това си е техен избор, тяхна отговорност. И това също е плюс на многодетността: родителите просто нямат възможността да издържат детето си чак докато не излезе в пенсия. Затова и децата се стараят да се оправят сами в живота. Неотдавна излезе интересна статия на психолога Е. Бурмистрова за инфантилизма на днешните студенти, когато на 20 години „детенцето“ не може и не иска да учи и да работи. Та ето на, нашите деца като правило не успяват да си поживеят инфантилно дори до навършването на 15 – твърде много са задълженията и грижите, с които са натоварени.
Третият закон:
колкото повече са децата, толкова по-бързо порастват те
Любовта
Друг въпрос е моралната подкрепа, помощта със съвет и добра дума: тук ние имаме шанса да „задушим“ всеки проблем със силата на взаимната любов, без да забравяме дори и онзи факт, че многодетността не изключва егоизма и ревността един към друг и към родителите. Моите по-големи деца толкова често ми казваха: „А-а-а, него/нея обичаш повече!“, че с времето аз взех това на въоръжение и на всеки един упрек мога да отговоря: „Е да, нали него (или нея) обичам повече!“ – предизвиквайки дружен смях. Мисля, че проблемът ревност може да се реши само с любов, внимание и разбиране.
Мнозина смятат, че тъкмо любовта и вниманието в големите семейства не стигат за всички: нали родителите не могат да се разтягат като гумени. Да, човекът не е от гума, но сърцето ни е абсолютно безмерно, това съм го разбрала окончателно и безвъзвратно, и то може да вмести страшно много деца и страшно много обич. И тук встъпва в сила четвъртият закон на многодетността:
колкото повече са децата, толкова по-голямо е сърцето
У всекиго тази вместимост е различна, разбира се. Но ако мъжът и жената усещат, че обичат всеки нов малчуган с нова сила, то защо да не раждат още деца? Ето, тъкмо е това е най-главната причина за многодетността: не „православното талибанство“, не лекомислието, а радостта от новия човешки живот, чудото на раждането, любовта, „детският дух“, без който родителят не може да диша. Днес някои наричат това „детехолизъм“. Децата като наркотик за луди родители… Е, какво мога да кажа за това? Ако смятаме любовта за зависимост, то и раждането на деца може да се смята за патология в днешно време. Защото „нали всички ще умрем“. „За какво са ви толкова?!“ – този въпрос-присъда чувам от времето, когато се роди третото ми дете, а значи вече повече от 18 години. Подразбира се, че питащият сам знае отговора на своя въпрос: „Те не знаят да се предпазват! Харесва им да множат сиромашията! Те са детехолици! Те са непукисти!“. А аз доскоро дори не знаех как да отговоря. И наистина – за какво? В действителност никоя обич, дори най-искрената, не отменя нито проблемите на възпитанието, нито травмите, нито болестите, нито кризите на пубертета. И всичко това в многодетните семейства се умножава по броя на децата – няма такива семейства, които да са избегнали всички тези „прелести“. Но тогава наистина – за какво? Навярно тъкмо заради чудото на любовта. Когато изведнъж – съвършено неочаквано – порасналата дъщеря те кани на разходка из нощния град и ти разбираш колко отдавна не си виждала тези променени улици. Или пък порасналият син с първата си заплата купува билети за нашумял филм в някое засукано кино, и ти се потапяш в атмосферата на дългоочакваната премиера. Когато най-мъничката идва просто така, посред бял ден, прегръща те и те целува силно-силно, шепнейки: „Мамо, толкова те обичам!“. Когато неуправляемият таралеж-тийнейджър сяда до теб и ти доверява най-съкровеното си, необяснимо дори за самия него чувство…
Опитът
Настъпи време да огласим петия „закон на многодетността“:
колкото повече са децата, толкова по-голям е опитът
Този закон е отново мое изобретение. Но той работи, повярвайте ми. Защо толкова много хора се страхуват панически от многодетността? Защо толкова често чувам класическото: „Аз и с едно не се справям, къде ти!“… Ами защото ние не се раждаме на този свят като опитни, спокойни и уверени в себе си майки. Никога няма да забравя ужаса, преминаващ в паника, когато на нас – „новоизлюпилите се“ майки – в родилния дом сякаш между другото, на изхода от отделението ни съобщиха, че нашите малчугани имат „жълтушка“. „Какво?! Какво каза тя?! Жълтеница?!“ Това беше 1991 г. – никаква помощ за „младия боец“, тоест за родителя. Раждаш го, взимаш си го – и край! Но за жълтеницата бяхме чували, да. Разтичахме се да звъним у дома и направихме опашка пред телефона, тичахме из отделението (е, доколкото могат да тичат наскоро родили жени) и не си намирахме място, докато някоя от по-малко сърдитите акушерки не ни успокои: „Абе стига си ревала! Това е физиологична жълтеница. Тя отминава“…
А какви ритуални танци устройвахме ние с майка ми при повиването на първата ми дъщеричка, това трябваше да се заснеме с камера! По това време мама (аз бях единствената ѝ дъщеря) вече беше забравила всичко, а на мен нищо не ми бяха показали в родилния дом. Какво пък! Много им здраве! Нека се поизмъчат сами! И ние честно се мъчехме. Но затова пък се сдобивахме с безценен опит, какъвто от лекции и книжки няма да получиш. Днес, с шесто дете в скута, трудно може някой да ме изплаши с детски болести или пък да ме отклони от пътя на изключителното кърмене под претекст: „Ах, тя ви е толкова мъничка! Вие не я дохранвате! Трябва да ѝ давате и адаптирано мляко!“ Имайки опит с бебе-юнак, което мъчно можех да откъсна от гърдите си дори като му запушвах нослето, с бебе-лентяй, което заспиваше по средата на кърменето, и с бебе-мъниче, което сучеше малко, но с ентусиазъм, аз разбрах най-после, че всички деца са различни, че всяко от тях си има и собствени физиологични особености, и капризи на характера, които се сплитат понякога много чудновато в неговото поведение. Затова и казвам: многодетността е полезна още и с това, че майките стават истински майки – без повишена тревожност, без излишно треперене над децата, с разумен подход към възпитанието и образованието. Като правило този опит започва от третото дете. Не знам защо, но обикновено става точно така. А затова и многодетността е полезна още и от тази гледна точка. Ние сме вярващи хора и не трябва да забравяме, че нашата опитност, мъдрост също са от Бога. А че Бог ни обича (и колкото повече сме ние, с толкова по-голяма любов), това съм разбрала отдавна. И това е още една полза от многодетността.
Ползите и парадоксът
Какво още? Децата в едно голямо семейство се възпитават в традиционна йерархия на отношенията: те се учат да се подчиняват на по-големите и да се грижат за по-малките буквално от най-крехка възраст. При тях като правило не възникват проблеми със социалната адаптация, те по-лесно се разбират с хората – има си хас, с такъв опит на общуване в толкова разнообразна компания у дома! Те и партньор си избират като правило въз основа на този опит. Не знам какво казва статистиката, но, съдейки по моите познати, децата от многодетните семейства се развеждат по-рядко от другите. Разбира се, всички деца са различни, но като цяло многодетният модел влияе много силно върху приоритетите на човека: детето знае от опит, че многодетността е нещо трудно, но същевременно и нещо хубаво и дори весело. И дори ако не всяко дете от такова семейство става също толкова многодетно като родителите си, то поне със сигурност не става и „childfree“, защото някъде дълбоко в себе си разбира, че децата са общо взето смисълът на съществуването на обществото, каквото и да мърморят по този повод привържениците на намаляването на раждаемостта и малтусианците.
В действителност какъв е проблемът тук? Има хора, за които е непосилно да отгледат дори и едно дете. И не поради маловерие или мързел, а защото всички сме различни – различно богати материално и душевно. Имам предвид и парите, и сърдечната топлина. Та нали никой никого не тегли насила за ръка в редиците на многодетните. Харесва ли му на човека да си живее сам – какво пък, нека. Никой не кара и двойката да ражда деца – не е задължително от сутрин до вечер да се занимаваш с деца, и то не година-две, а 20 години без прекъсване. Много по-интересно е да пътуваш, да твориш и да правиш кариера. Но я си представете за минутка: всички са се посветили на кариерата, никой не ще да ражда деца. А междувременно вие остарявате, не можете да работите, пенсиите стават все по-малки (защото няма кой да работи; кой ще произвежда нещо, щом цялата страна е на пенсия?). Колко красив и весел ще бъде един такъв живот? Не знам. Навярно няма да е много приятен. На Запад вече се замислиха за това. А ние закъсняваме – както винаги. Кой знае защо все още не ни е станало ясно, че не е правилно да оправдаваме своя егоизъм и страст към потребление (на вещи, наслади, удобства и т. н.) с „ненужността“ на децата, „остарялостта“ на вечната заповед „плодете се и множете се“ (да-да, и това съм го чувала!) и останалите измислици на лукавия.
Та какво искам да кажа? Социално и икономически изгодното за обществото инвестиране на средства, сили и време – това са децата. Това е наистина нашето бъдеше и ако то израсне върху почва,
свободна от егоизъм и страст към консуматорство
и задоволяване само на собствените си потребности, то от това няма да загуби никой. Включително и привържениците на малкото деца, които все пак не могат да не признаят, че децата по принцип са нещо хубаво.
Шестият закон на многодетността
Но – вие ще се смеете! – в действителност нито един многодетен родител не мисли за ползите. Бих нарекла това дори не закон, а парадокс на многодетността. Да, многодетността е изгодна, но не това е нашият мотив. Ние виждаме в раждането на деца висшия смисъл на живота, ние получаваме радост от тяхното идване на света, порастване, възмъжаване и сме щастливи от тяхното съществуване. В този смисъл ние наистина сме странни, луди и в някаква степен „извънземни“ и „не от този свят“. Ние живеем по свои собствени закони и те ни убеждават, че взаимното притегляне на децата и родителите – тази извънземна гравитация – не зависи ни най-малко от икономическите, социалните и останалите ползи. И това ни дава сили да раждаме, да отглеждаме, да възпитаваме. Да обичаме. | pravoslavie.ru
Превод: Андрей Романов
