Как да преживеем загубата на близки

 

 

 – В живота се случват събития, които не се поддават на никакви обяснения. Например, смъртта на дете. Най-лесно е да кажем, че всяка скръб е възмездие от Господа за нашите грехове. Но това е твърде повърхностно. На кого ще се обърне езикът да каже на майка, загубила дете, че Бог я е наказал за греховете й? Съществуват събития, които не е възможно да бъдат осмислени – те са отвъд пределите на човешкия разум.

 

Трудно е да си представим, че умират деца, още повече малки, безгрешни, обичани горещо. Как да проумеем това? От хората, изгубили близки, се изисква особено дълбока вяра: щом Господ е решил така, значи така е трябвало да стане. Защо – ние не знаем. Можем само да кажем, ако става дума за деца, че безгрешното дете несъмнено е в Царството небесно, и че там му е много по-добре, отколкото тук. Дори сравненията са неуместни. Самият апостол Павел казва, че не е възможно да бъде описано онова, което очаква човека в небесното Царство. Детенцето вече притежава този свръхестествен божествен дар. 

 

А на хората, които остават, разбира се, че им е много тежко, може би дори до умопомрачение. Но е нужно да разбереш: не бива твоят разум да помръква от скръбта. Съществува Божията правда и, повтарям, щом Господ така е отсъдил, значи така трябва да бъде. Необходимо е да молиш от Бога смирение, сили, за да понесеш своята скръб; вяра, за да не се съмняваш в Неговия промисъл.

 

Това не означава, че ще успееш лесно да забравиш мъката, че ще я изхвърлиш от главата си. Няма да я забравиш и няма да я изхвърлиш. Но Пушкин пише забележителните думи: „Скръбта ми е светла”. Болката остава, но ако ти си с Бога, тя ще придобие светъл духовен оттенък. Да, това е печал, скръб, изгубил си близък човек, но животът не е приключил, и ти още не си свършен човек. Ти си пълноценен човек, и трябва да преживееш тази тежка загуба. Моли Господа да ти даде сили, и Той ще ти даде сили. А как Бог дава, само Той знае.

 

 

Налагало ми се е да общувам с родители, които са преживели такава скръб – погребали са децата си. Те казват, че да преживеят това извън Църквата, е невъзможно. А в Църквата съществуват заупокойната служба, опелото; думи, които никъде другаде няма да чуеш, и най-главното: благодатта и милостта Божии.

 

Господ знае колко е тежко да изгубиш близък човек, и изпраща утешение. Това не означава, че Той ви е наказал за грехове. Всички сме грешни, и всички трябва да се каем. Разбира се, когато се случи някаква скръб, тя е знак за Божие посещение и призив към усилено покаяние. Но не защото си лош. Навярно Господ те избира по такъв особен начин, за да можеш, принасяйки дълбоко покаяние, да израснеш духовно и да помогнеш на онези, които са споходени от подобно трудно изпитание.

 

Апостол Павел казва за Спасителя: „Защото в това, що Сам претърпя, като биде изкушен, може и на изкушаваните да помогне” (Евр. 2:18). Ако ти самият си страдал, можеш да помогнеш на онзи, който страда. Придобиваш способността да състрадаваш. Светите отци казват, че е необходимо да се отнасяме към света не чувствено и безчувствено, а съчувствено. Именно силата да съчувстваш на страдащите ти придобиваш, преживявайки и преодолявайки тежката скръб, която те е постигнала. Може би с тази цел Бог е допуснал това – за да помогнеш на околните.

 

В православния чин на опелото и заупокойната служба наред със скръбта присъства някаква вътрешна радост, защото за човека, отишъл си от нас и наследил вечния живот, можем само да се радваме, макар че това е трудно.

 

 

Трябва да разбереш, че смъртта на близкия човек е раздяла. Нали човешката душа е безсмъртна. Тя е безсмъртна у този, когото си загубил, и твоята също е безсмъртна. Ако живееш достойно, носейки по християнски своя кръст, вярвай, че когато и твоят земен живот завърши, ти ще се срещнеш с хората, които си изгубил тук. Господ не разделя тези, които тук е съединил. Ако хората са се обичали едни други в земния живот, Господ по Своята милост ще ги съедини и във вечността.

 

Значи, смъртта на близкия човек е продължителна, трудна, горчива, но въпреки всичко, раздяла. Погребвайки нашия близък, ние не го спускаме в черната яма, а вярваме, че предстои среща. Човекът е така многообразен и дълбок! Нима цялото многообразие от неговите радости, скърби, преживявания, ще изчезне в черната яма? Разбира се – не. Напротив, всичко най-добро, което е съществувало в природата на човека, ще се разкрие и засияе в Царството небесно с някаква особена, благодатна, още неизвестна за нас светлина. Ако бъдем удостоени с това, и ние ще бъдем там.

 

Колкото и да е трудно да погребваш своите близки, не бива да позволяваш на скръбта всецяло да погълне душата ти. Необходимо е да полагаш усилия, преди всичко – молитвени. Ако разбираш, че Господ е милосърден, няма да оставиш болката да те задуши, ще намериш сили да я превъзмогнеш. И в това надмогване ще придобиеш духовна устойчивост, и ще можеш да вървиш достойно през живота, носейки тази печал, разтворена в радост. | www.pravmir.ru

 

Подготвил: Леонид Виноградов

Превод: Радостина Ангелова