Какво е вашето мнение за книгата “Подражание на Христа” на Тома Кемпийски?

Когато преди 20 години съпругата ми прочете едно старо издание на книгата “Подражание на Христа”, толкова я хареса, че я преписа на пишеща машина, тъй като тогава нямаше копирна техника.

Томас Хемеркен е роден през 1380 г. в гр. Кемпен, в Северозападна Германия, откъдето е дошло името, с което е станал известен. Родителите му били бедни и го пратили в училище, което било управлявано от движението “Братя на общинния живот”. По това време се оформило движението “Ново благочестие”, което всъщност проповядвало традиционното благочестие, като акцентът бил поставян върху практическия християнски живот, размишляване върху живота и смъртта на Иисус Христос и редовното причастяване. През 1399 г. Тома постъпил в Августински манастир Виндесхайм в Холандия, където останал до края на живота си през 1471 г. Там написал много книги, като най-голяма популярност придобила “Подражание на Христа” (“De imitatione Christi”). Първоначално това били четири отделни трактата, писани ок. 1427 г.

Поради смирение авторът скрил своето име, което и до днес дава поводи за спорове относно тяхното авторство. Първото печатно издание от 1473 г. утвърдило стандарта, в който се издават и до днес. До сега книгата е претърпяла над 3000 издания на 95 езика в целия свят.

Съчинението е написано на достъпен език и излага общохристиянските истини и морал. Аскетизмът е основният тон на книгата: светът лежи в зло и само подражанието на живота на Христос може да спаси човека. Авторът проповядва смирението като основна християнска добродетел: “Не се големей нито поради богатството си, ако го имаш, нито с приятелите си, ако имаш силни такива, а величай Бога, Който ни дава всичко и най-много желае да ни даде Себе Си. Не се гордей със здравето или красотата на тялото си, защото една само болест може да го отслаби и да го загрози. Не се наслаждавай сам на уменията или на ума си, за да не станеш неприятен Богу, защото всичко добро, което би могъл да имаш, е от Него. Не смятай себе си за по-добър от другите, за да не станеш противен на Бога, на Когото е известно всичко, което притежава човек. Не се възгордявай от добрите си дела, защото Божието съждение е различно от съждението на човека и много от това, което се харесва на човеците, на Бога е неприятно. Ако в теб има малко добро, смятай, че у другите има още повече, за да не загубиш смирението си. Няма никаква вреда за теб, ако се поставиш по-ниско от другите, но ако се поставиш над тях, вредата ще е голяма. Смиреният пребивава в мир, а в сърцето на горделивия има ревност и негодуване.” Другите теми на книгата са самоотречение, вяра и любов. Последният трактат е посветен на Светото Причастие.

Тома Кемпийски се обявява против две неща: увлечението по окултните лъженауки и безконечните систематизации и класификации в богословието. Умозрителният, теоретичен, схоластичен елемент отсъства в неговите произведения. Той казва, че щастлив е човекът, когото истината учи сама по себе си. Цялото произведение, което и днес не престава да бъде ръководство по християнска духовност, не е систематично изложение на догмати, а непрекъсната подкана за поемане и неотклонно следване на единствения истински път към небесното царство – пътя на Христа.

Съществува мнение на православни богослови, че и в “Подражание на Христа” присъства характерното за западните аскети “разгорещяване, самомнение и самопрелъстяване”. Ала цитатите, които се привеждат в подкрепа на това виждане са откъснати от контекста и са натоварени със смисъл, който е чужд на духа на автора. Усеща се стремеж на всяка цена да бъде доказана една предпоставена теза: “Дързостта на това натруфено велеречие и пустословие предизвиква ужас и дълбока печал в душа, възпитана в учението на Православната Църква. Премахнато е покаянието! Премахнато е съкрушението на духа! Има решителен стремеж към най-бързо и тясно съединяване с Бога!” В действителност цялата книга е призив към покаяние и съкрушение на духа, защото именно това е пътят за съединение с Бога. За пример се привежда и обръщението на преводача на руски: “Посочвайки 2-ра глава на 3-та книга, тази живопис на самопрелъстяването и самомнението, той съветва пред всяко благочестиво четене да постигаме настроението, отразено в тази глава. Очевидно е, че с такова настроение се предоставя свободата да се тълкува произволно Свещеното Писание, премахва се задължението да се следва тълкуванието на Светите отци, прието от Църквата, а това е догмат на протестантството.” Но всички знаем, че началото на Реформацията се поставя през 1517 г., т. е. 46 г. след смъртта на Тома Кемпийски, пък и той до днес се счита за меродавен католически автор и няма как да учи на протестантство. С други думи, моля да ме извините за грубия израз, единствената цел на подобни автори е на всяка цена да намерят кал под ноктите. С подобен подход и подобни “аргументи” могат да бъдат “опровергани” всички Свети отци на ранната Църква.

За пръв път на руски език “Подражание на Христа” излиза през 1898 г. в превод на Константин Победоносцев, оберпрокурор на Светия Синод на Руската православна църква и близък съмишленик на Достоевски, под чието “наставничество” той е написал най-знаменитите си романи. Първият превод на български език е издаден през 1921 г. Преди няколко месеца на български излезе второ издание. Тъй като не споделям мнението за “изкушението на начетеността”, както се изразява “nekoy_si” в един постинг на този сайт, смятам книгата за полезна и Ви я препоръчвам. Защото Православието не се родее с фундаментализма, а начетеността не накърнява неговото величие и не подронва неговата истинност.

Презвитер Стефан