Какво е мнението на Православната Църква за евтаназията?
Какво е мнението на Православната Църква за евтаназията?
Еклисиаст казва, че: „..има време да се родиш и време да умреш”(Екл. 3:4). И наистина всичко, което се случва с нас в този промеждутък, е важно и уникално.
Ние свещениците ставаме свидетели на началото на живота на човека т.е., когато донесат бебенцето в храма и самият му край – трагедията на смъртта. В един седален, който се пее в петък срещу Неделя Вая (Връбница), е наречена “всеядица смърт”. Тя е влязла в света, разрушава всичките ни дела и е последният критерий в нашия живот. Това е трагедията на човека, през всички епохи, но за наша радост тя вече е победена и може да се избегне. Как? Единствено чрез Църквата!
Най- страшното обаче е, че много хора, които сега избягват биологичната смърт ще са мъртви във вечността, но има други, които в тежка болест и отчаяние избират и биологичната и вечната смърт заедно.
Самият термин Евтаназия се припознава с правото на тъй наречената “достойна” или “добра смърт”. Накратко в самия акт на евтаназията се избира времето и начина на убийството и самоубийството, а 99% от хората прибягващи до евтаназия са обладани от отчаянието и ужаса на бъдещите мъки, съпровождащи неизлечимата им болест.
Проблемът със страданието е много сложен и ние християните трябва да ангажираме всичките си сили и любов за обгрижване на болните и да разясняваме смисъла на всичко това.
От друга страна обаче, самото страдание е много полезно за нас и ни показва, че сме напълно зависими от неизчерпаемата Божия любов и милост. То съсредоточава вниманието ни върху нашата слабост и уязвимост и върху Бога като единствен източник на милост, благодат, живот и изцеление.
Изкушението да посегнем към евтаназията (или обикновеното самоубийство) наистина е голямо и не трябва да не осъждаме хората и близките им, а да се молим за тях, защото те най-много имат нужда от нашата молитва. Много е трудно, но не трябва да допускаме наши близки да си отиват от този свят сами.
Сега много хора умират в болницата, заради клиничните пътеки и когато дойдат техните близки питат един и същи въпрос: „Какви бяха последните му думи?”
Замислете се върху това! Страшно е, че тоя човек си е отишъл от този свят, слушайки Шоуто на Слави, някой сапунен сериал или захвърлен на едно легло в мрака.
От 4 години служа в Русенската болница и се срещам с хора, които по различен начин приемат смъртта. Тези, които възлагат надеждата си в Бога, преодоляват всички болки и ужаси в процеса на умиране.
Няма да забравя никога една жена на име Елисавета, която имаше рак на стомаха. За жалост тя беше абсолютно сама, а лекарите говореха за мъчителна смърт, поради многото метастази. Беше вечерта към 20 часа, когато я посетихме и дадохме св. Причастие. Големите й сини очи бяха пълни със сълзи и в цялата и ужасяваща самота Христос беше с нея. На другия ден, когато отидох разбрах, че е починала, а сестрата ми зададе въпроса какво толкова им даваме, че те си отиват така спокойни?
В моята енория имаше един много добър човек на име Димитър, който страдаше от външни тумори, с една дума изгниваше жив. Накрая не приемаше дори приятелите и близките си, а за мен не можеше да става и дума. Този човек се обеси в плевнята си.
Бях потресен, когато разбрах, че той бе изчислил до сантиметри дължината на въжето, краката му висяха на 5 см от земята. Толкова целенасочено беше всичко, дано Всемилосърдния Бог му прости!
Ето вижте два случая на страдание, осмислени по различен начин.
Аз съм сигурен, че евтаназията и самоубийството са вик за помощ, но за жалост той е лишен от нашия отговор и съпричастие.
Преди 20 дни почина едно детенце на име Преслава (6 месеца), което кръстихме в интензивното отделение. То бе родено с увреждания и процесът на умиране се очертаваше крайно болезнен. Нямаше жлъчни пътища. Представете си тази майка, която всеки ден умираше с рожбата си според човешката логика на евтаназията да избере да убие своето дете, което макар и в болки се усмихваше когато чуеше гласа й или усетеше милувката й. Болката на майката беше толкова голяма, че накрая остави Преслава на грижите в “Дом майка и дете”, като денем стоеше там, а нощем се прибираше. Последния ден, когато го посетила, детенцето гукало и се усмихвало вгледано в лицето й. Вечерта получило кръвоизлив от нослето и като птиченце хвръкнало към Царството Божие, облечено в нетленната дреха на кръщението и нахранено с Небесния Хляб. Там ще чака майка си.
Познавам и една жена на име Марияна, която е болна от множествена склероза и вече е в много тежка форма. Все още се бори с отчаянието и болестта Преди 8 години разбрала, че е бременна. Всички лекари са били единодушни, че тя трябва да направи аборт, защото има риск за живота й, а и ако роди нормално склерозата може да се развие много бързо, а краят на тази болест наистина е ужасяващ. Представете си силата на тази жена. Сега тя бавно гасне и се бори за всяка секунда живот, за да обича и усеща детето и съпруга си. Тя има толкова силна вяра, че е готова с търпение да се изправи пред ужасите на болестта и смъртта. Казвала ми е колко често сънува че бяга.
Ами това е, трябва да сме заедно в мъката и тя ще е по-поносима, останалото е отчаяние и не трябва да го приемаме в Парламента чрез закони като нещо нормално. Грехът не е нещо нормално!
Възляза ли на небето – Ти си там;
сляза ли в преизподнята – и там си Ти.(Пс.138:8)
Твой в Христа:
О. Добромир
