Какво е отношението на Църквата към съжителството без брак?

Напоследък е много разпространен също и въпросът: “Какво е отношението на Църквата към…”? Затова нека най-напред да си изясним понятието “отношение на Църквата”.

“Църквата е общност в Христа на Бога и народа Божи” по определението на епископ Атанасий Йевтич. Ако ние с теб вярваме в Христа, ако сме кръстени и ако участваме в църковното събрание – Литургията, то ние сме част от народа Божи и от Църквата. Но тогава въпросът би трябвало да се редактира по следния начин: “Какво е нашето (моето) отношение към…?” Мисля, че усещате разликата: в единия случай питаме за информация, “за сведение”, а в другия се интересуваме, защото ни засяга лично и същностно, защото искаме да се съобразим с отговора. Много хубаво е казано в статията “За секса и живота в Христа”, която се намира в категорията “Семейство”: “Безсмислено е да говорим за правила и закони, ако действително не желаем единение с Господа и живот в Христа”.

“Сътвори Бог човека… мъж и жена ги сътвори” (Бит. 1:27). “И ще бъдат двамата една плът” (Бит. 2:24). Затова е естествено мъжът да се стреми към жената и жената да се стреми към мъжа. Един без друг те са непълноценни и сякаш незавършени. Христос затвърждава това единство, като казва: “Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва” (Мат. 19:6, Марк 10:9). На това основание св. апостол Павел логично заключава: “Който се съединява с блудница, става едно тяло с нея” (І Кор. 6:16).

От посочените цитати от Словото Божие става ясно, че мъжът и жената са едно и когато са съпрузи, и когато живеят като съпрузи. В какво, тогава, се състои разликата? Явно не е в любовта, защото любов може да има и в единия и в другия случай. Още повече, че любовта се появява първо и след това влюбените се женят.

Мисля, че разликата между венчаните съпрузи и “така нареченото свободно съжителство” е тъкмо в отношението към тази “общност в Христа на Бога и народа Божи” – Църквата. Излиза, че отношението на Църквата към нас се определя от самите нас. Какво ще рече това в конкретност? Ако ние живеем в Църквата, ако сме нейни съзнателни чеда, ако тя е наша майка, ако Бог е наш Баща, то тогава нищо не бихме могли да вършим без молитва и благословение. Щом един християнин не сяда да се храни, без да се помоли, то колко повече, когато се жени.

Разбира се, тук веднага възниква въпросът, какво венчание е това, което брачната двойка приема като ритуал. За съжаление преобладаващото число венчаващи се у нас подхождат така. Извършват църковен “ритуал”, защото бил по-пищен, по-красив от гражданския. За огромно съжаление тази постановка е фиксирана дори в официалните църковни книги. Вместо да вкусят от чашата със свето Причастие, която е единствената Чаша на спасението, венчаващите се вкусват от някаква символична чаша. Но това е вече малко встрани от въпроса.

Какво е отношението на Църквата към “свободното съжителство”? Свободно от какво и от кого? Свободно от Бога, от вярата и от Църквата? Ако някой иска да се освободи от Бога, Бог не би го задържал насила. В Църквата нищо не бива да се прави насила. Когато човек приема вярата съзнателно, той търси Божието одобрение за всяко свое намерение и Божието благословение за всяко свое решение.

Не искам да бъда разбиран едностранчиво. Не искам да кажа, че един млад човек трябва да си търси невеста или жених само като си седи в къщи и ходи в църква свещеникът да му чете молитвата за задомяване от требника. Категорично не мисля, че такъв брак би бил истинският християнски брак. Християнството не ни проповядва житейски стерилитет. Ако някой се опитва да изгради семейство по подобен начин, то ще бъде всичко друго, но не и образеца за християнско семейство.

Един млад човек, на когото предстои да създаде семейство, трябва да се старае да живее духовен живот и в бездуховната среда наоколо. Да се стреми към чистота и правда, но да не забравя, че любещият наш Спасител е казал: “Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (Мат. 9:13, Марк 2:17, Лука 5:32). Външната, формалната праведност е праведността на фарисеите. Тя не е християнският идеал. Тя е точно обратното на духа на християнството (вж. Лука 7:36-50). От това не следва, че нашата отговорност е по-малка. Напротив, по-голяма е.

И така, мисля, че, ако мъж и жена се съберат преди да са получили благословението на Църквата, с това те още не са изгубили царството Божие. Изгубил е царството Божие онзи, който ги осъжда. Но, ако те имат намерение просто така да си живеят (независимо по какви съображения), нека не се самоизмамват, че имат нещо общо с Църквата Христова. Християнството е динамика, а не статика: ако си постъпил грешно, поради незнание или поради немощ, винаги имаш възможност за покаяние и изправяне. Христос не осъди жената, уловена в прелюбодейство, но и заповяда: “Недей вече греши” (Иоан 8:11).

С братски поздрав и благословение,
презвитер Стефан