Как Църквата тълкува следните пасажи от Светото писание?…

Интересува ме как Църквата трактува следните пасажи от Светото писание, засягащи думи на Христос:

"Да не мислите, че дойдох да поставя мир на земята; не дойдох да поставя мир, а меч. Защото дойдох да настроя човек против баща му, дъщеря против майка й, и снаха против свекърва й…" (Матей 10:34-35)

Същият фрагмент се повтаря и в Евангелието на Лука:

"Мислите ли, че съм дошъл да дам мир на земята? Не, казвам ви, но по-скоро раздяла. Защото от сега нататък петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима. Ще се разделят баща против син, и син против баща; майка против дъщеря и дъщеря против майка; свекърва против снаха си, и снаха против свекърва си." ( Лука 12:51-53)

Не противоречат ли леко с образа, който Църквата създава на Спасителя?

Идването на нашия Спасител Иисус Христос на земята е израз на съвършената Божия любов към човека. Е, ще кажете вие, каква е тази любов, която разделя и противопоставя един срещу друг най-близките родственици?

За да разберем, или по-точно да вникнем в текста на Свещеното Писание, е необходимо само едно нещо – да живеем Словото Божие. Църквата е категорична в това отношение – Новият Завет не се обяснява, а се живее. И от практиката на този евангелски живот ние знаем, че събитията в Свещените книги винаги са предобраз на нещо, което става във вечността… „да дойде Твоето Царство”.

Какво собствено за нас са тези толкова тежки думи – „не дойдох да поставя мир, а меч”, „ще се разделят баща против син”? Ако ги оценяваме като социолози, бихме казали, че те са призив за някакъв предстоящ обществен катаклизъм, психолозите биха открили в тези думи апогея на разрушителните процеси, заложени дълбоко в подсъзнанието на човека (Едипов комплекс и т.н.). Какви ли не теории могат да се развиват, когато Евангелието не се чете през призмата на вечността.

Не знам по какъв начин и с какви думи най-добре би могла да се представи тази вечност. Тя е Царството Божие, тя е Последните времена, тя е Небесното жилище на Бога, тя е Раят. Ние християните живеем с надеждата за вечен живот; дори на Литургията, причастявайки се с Тялото и Кръвта на Христос, Който „горе седи с Отца и тук с нас невидимо пребивава”, ние всъщност предвкусваме Небесното Царство. И аз мисля, че е съвсем логично този, който живее с тази надежда, духовно да се отдели от тези, които живеят без такава вяра, било то и най-близките. Но това, предизвикано от Христос настройване на баща против син, няма за цел да ги направи врагове. В Преданието на Църквата се е запазило правилото този от съпрузите, който е повярвал в Христос, да не се развежда с неповярвалия, а да живее с него с надеждата, че и той ще се обърне. Мечът, който поставя Христос, е свидетелството на вярата и хилядите мъченици посякоха с този меч заблудата на езичеството, въпреки че на тях им бяха посечени главите.

Накрая, пак ще ти повторя, че Словото Божие е невъзможно да бъде обяснено на този, който не живее в него. Апостол Павел казва, че ние сме безумни заради Христа. Предполагам, че част от нашето безумие се състои в това, че искаме да носим мир на земята, покорявайки се на Този, Който е казал: Мислите ли, че съм дошъл да дам мир на земята? Не, казвам ви, но по-скоро раздяла.

Напълно задоволителен отговор на този въпрос можеш да намериш само в живото общуване с народа Божи, в храма, където всички служат литургия, в семейството, което обичаме, но и за което страдаме, ако някои от тях не вярват в истинския Бог, а се увличат от суеверия…

И съвсем накрая – ако Църквата нямаше отговор на този въпрос, досега да беше пометена от вихъра на историята.

Бог да благослови.
Отец Стоян