Глобализацията и религиозният опит
Архиепископ Анастасий (Янулатос) е получил годишната награда на Международния обществен фонд "Единство на православните народи", съобщи РелигияБГ. Наградата, връчена от Патриарха на Москва и цяла Русия Алексий II, е за "изключителна дейност по укрепването на единството на православните народи". Използваме този повод да публикуваме текста на архиепископа "Глобализация и религиозен опит".Този доклад е представен на на 20 май 1998 г. на официалната церемония по присъждане на автора на титлата доктор хонорис кауза съвместно от Департамента по политология и публична администрация, Училището за юридически, икономически и политически науки, Атинския университет и всички департаменти на Философското училище на Атинския университет.
Текстът е откъс от книгата "Православието и глобализацията", издание на фондация Демос. Книгата може да бъде закупена от книжарница "Български книжици" и храм "Света Неделя" в София. Благодарим на издателите за любезно предоставения текст.
Думата “глобализация” придоби специфично значение и се използва като събирателно за определени процеси и тенденции, характерни за последната четвърт на второто хилядолетие. В частност в сферата на икономиката този термин обозначава процеса, чрез който икономиките на различни страни се интегрират цялостно в световна икономическа система, концентрираща производството, търговията и информацията по света в няколко географски центъра. Последвалият процес на интернационализиране води до по-голяма степен на взаимозависимост сред обществата по света.
През последните години бяха публикувани много книги и статии по този въпрос, а протичащата днес дискусия е многоизмерна1. В изложението си аз ще се огранича до редица общи черти, които определят новия контекст, в който се разгръща религиозният живот през нашата епоха.
Факти за глобализацията и последиците от нея
Фактори, допринасящи за глобализацията
Втори фактор е крахът на цялата система от идеи, цели и социални структури, които съществуваха в страните на бившия съветски блок, заедно с разрушаването на техните икономики и превръщането на капитализма в единственото алтернативно решение.
Трето, действията и решенията на големите държави и международни организации показват, че глобализациятa не е повече независимо развиващ се феномен, а се е превърнала в политическа идеология и политика на икономически силните.
Скоростта, с която тези промени се осъществяват във всички главни сфери на икономиката, технологията и информационните системи, често кара хората да се чувстват объркани и неспокойни. Докато ранните опити за сближаване на страните и глобалното им кординиране изглеждаха благотворни, подобно на дългоочакван дъжд, който прави плодородна цялата земя, този дъжд сега се излива в порои и наводнения, чиито мощни потоци застрашават всяко кътче на планетата.
Редица институции, чиито дейности имат и позитивни, и негативни последици в различни степени, играят водеща роля в процеса на глобализацията: първо, няколкостотин мултинационални корпорации с власт върху световното производство и разпределение на стоки и информация; второ, организации като НАФТА и АСЕАН, чрез които различни страни започнаха да работят съвместно; трето, неправителствени организации, фунциониращи на глобално ниво; и четвърто, световни икономически институции като Международния валутен фонд и Световната банка, които се стремят да играят координираща роля.
Нашите общи концепции за прогреса и развитието се основават на западни модели и биват развивани преди всичко в големите градове – мегаполисите. Различните информационни медии, особено сателитната телевизия, непрекъснато представят на хората от целия свят модели на съвременния живот, които са създадени в тези центрове на властта и обслужват техните интереси.
Редица автори защитават неутралността и позитивните аспекти на този феномен, като например американеца Пол Кругман в своята книга “Попинтернационализмът”2. Други обаче, като французина Е. Тод, оспорват самото съществуване на глобализацията. “Няма основание да се приеме, че съществува един абстрактен принцип, наречен ‘глобализация’, който действа ‘отвън’ върху всички народи. Това не е нищо повече от мит, плод на чувството за безпомощност на политическия и културен елит.”3
Радикални промени
Факт е, че процесът, познат като глобализация, предизвиква радикални промени в живота на хората. Тези промени са и позитивни, което лесно може да бъде пропуснато като разбиращо се от само себе си, и негативни.
Най-важните позитивни промени са: (а) бързият прогрес и развитие на технологията и на всички науки; (б) бързото разпространение на стоките и новите открития; (в) изключително улеснената комуникация между хората в целия свят, елиминираща разстоянията (чрез софистицираните телефонни мрежи, интернета, сателитната телевизия и съвременните средства за транспорт); (г) побеждаването на много болести в световен план; (д) намаляване на неграмотността; (е) признаване на мястото, значимостта и ролята на жените и младежта; (ж) по-широка концептуална рамка, която помага за опазване на свободата и правата на човека, поне теоретически; (з) насърчаване и подкрепа на демократичните принципи и структури; (и) различни форми на взаимопомощ и подкрепа между народите, които правят възможно участието на все повече хора в новия свят, който се появява.
Като цяло, глобализацията има забележителен принос за развитието на човечеството, защото осигурява достъп на индивидите и на цели народи до познание и възможности, които бяха недостъпни и дори немислими за предишните поколения.
В същото време обаче, негативните последици на глобализацията се прoявяват с все по-голяма сила:
– Пропастта, която разделя страните по света, става все по-дълбока.
Богатите страни стават все по-богати, а бедните – все по-бедни, олюлявайки се под тежестта на огромен чуждестранен дълг. Нещо повече, новите вътрешни различия между привилегированите и обезправените се проявяват във всяка страна. “В развитите страни само 20% от населението извлича някаква полза от свободната търговия.”4
– Във всяка страна се появяват малобройни икономически силни малцинства
с огромна сила на влияние, които по принцип преследват своите собствени интереси. Индивидите и групите, които се намират извън тези привилегировани социални ядра, се опитват да адаптират своя начин на живот към начина на живот на този малък кръг.
– В същото време милиони хора са маргинализирани и живеят в условия под прага на бедността. Наред с това е прекъсната способността на локалните общества да се стабилизират чрез собствените си интелектуални и социални структури.
– Днес виждаме нови, големи движения на работната ръка, с нови вълни емигранти и икономически бегълци, заливащи благоденстващите страни. Засилването на безработицата се превръща в значителна заплаха и ксенофобията и расизмът достигат опасни размери в много страни.
– Моделите на непрекъснато развитие и консумиране на стоки чрез безразсъдно и безмилостно експлоатиране на природните ресурси води до екологически катастрофи по цялата земя.
– Престъпността и корупцията се засилват безконтролно в глобален мащаб, възползвайки се от най-новата технология. Под силното влияние на този вихър голяма част от населението, особено младежите, се опитват да избягат чрез прояви на насилие, резигнация и наркотици. Въпреки безбройните ни декларациi за правата на човека, пренебрегването на човешкия живот продължава да преобладава.
Пропаст от лицемерие разделя декларациите и теоретичните принципи на световните организации от тяхното действително практикуване в различни региони на света. Както Христос Янарас изразително посочи, ние имаме “свободен пазар” с регулативни изисквания, които са превърнати в свещени, и удобен вариант на индивидуални права (който, понеже е удобен и е превърнат в своебразна религия, лесно се съгласува с безчовечни, “свещени”, фарисейски цели)5.
– В политическата сфера много от нашите демократични институции са подкопани и тяхната сила, авторитет и ефективност са отслабени. Центровете на сила във всяка страна не притежават пълен контрол над икономическата политика, а трябва да се подчиняват на указанията на други международни центрове и на по-широките глобални тенденции. С триумфа на пазарната икономика възникват две възможности. Както посочва Жерар Лафай, “от една страна, съществува процесът на глобализация, който се насърчава от бизнеса и също така е улеснен от намаляващите цени на транспорта и комуникациите. От друга страна, възниква въпросът за продължаващото съществуване на нации, които са предани на своята територия и се стрмят към организиране на локална основа …”6.
Нещо повече, краят на Студената война не донесе мир на света. Започнаха над петдесет различни войни и от тях четiридесет все още продължават. Така, според Бутрос Бутрос-Гали, се създаде “нова категория държави, коита са нито развити, нито развиващи се, нито са в преходен стадий, а принадлежат по-скоро на четвърта категория: те правят войни – или войни помежду си, или граждански войни, – или пък са все още в преходен период след война, която е продължила години”. Бившият секретар на Обединените нации заключава: “Реалният проблем, който ще продължава да тревожи планетата, са проблемите, които могат да бъдат решени единствено на глобално равнище.”7 Тези проблеми включват правата за корабоплаване, промените в климата, водните ресурси, новите химически и биологични оръжия и движенията на милиони емигранти в глобален мащаб.
Глобализацията е тясно свързана с нашествието на култура, чиито създатели твърдят, че тя е най-добрата. Произходът на цялата тази система, нейните критерии и методът, чрез който тя функционира, са базирани на западния капитализъм и на логиката на свободната икономика, чиято динамика зависи от непрестанния приток на печалба. Глобализациятa не е просто икономически процес. Тя е инвазия – чрез директни и косвени средства – на система на мислене, която или игнорира, или разрушава неповторимите характеристики на отделните народи и нации, която оставя настрани или напълно анулира ценности като приятелството, честността и въздържаността и поставя на преден план потребителството и несекващото преследване на печалби като модел, който често смазва човешките отношения.
В своята книга “Глобализацията” Филип Моро Дефарж заключава: “Глобализацията очевидно предлага на човечеството два крайни пътя. Тя може да даде на хората чувството, че са затворени в един затвор, земята … Или пък може да породи усещането за единство на човечеството … Глобализацията не е край на човечеството или на човешката история. Тя не е нищо друго освен вторичен продукт на технологичния прогрес. Явно не е случайно, че глобализацията стана реалност в момента, в който човечеството изведнъж се оказа потопено в две безкрайности: безкрайно малката величина на атома и безкрайно голямата величина на звездите.”8
Религията в края на ХХ век
Главните религии имат глобална перспектива
Основната разлика между една религиозна глобална визия и съвременната глобализация е, че религиите винаги се стремят към универсалност, приоритизирайки своите собствени вероучителни истини и правила за поведение. По един или друг начин обаче те всички подчертават необходимостта от състрадание, милосърдие, благотворителност, умереност и справедливост. При монотеистичните религии неизменна отправна точка за отношение към другите човешки същества и решаване на социалните проблеми винаги е била вярата в живия Бог, Създателя, който направлява вселената.
Въпреки че религиите помагат за сближаване на хората и народите, те все пак често са фактори на страшни конфликти и непреодолими различия, спускайки различни железни завеси на нашата планета, създавайки непреодолими културни граници и затруднявайки прогреса към хармонично световно съсъществуване. В немалко случаи религиите, съвместно с различни политически сили, подкрепят надменността и агресията от страна на много нации.
Устойчивостта на религиозното многообразие
През различните исторически времена определени религиозни центрове подкрепяха идеята, че глобалното общество може да бъде осъществено чрез налагане на една универсална за всички религия. За тази цел те използваха всички възможни средства – освен писания, проповеди и благотворителна дейност прибягваха със същия ентусиазъм до насилие и война. Естествено, всичко това беше правено с убеждението – или под претекста – че е за благото на всички.
Днес никой специалист в областта на религията не би казал, че подобна политика може да има успех. Религиозният плурализъм е неоспорим факт. Един от най-новите статистически анализи, датиращ от 1991 г., показва, че от цялото поколение на земята, което наброява 5 480 010 000 души, християните са 33,4% (1 833 022000), мюсюлманите – 17,7% (971 328 700), хората без религия – 16% (876 232 000), индуистите – 13,4% (732 812 000), будистите – 5,7% (314 939 000), атеистите – 4,4% (240 310 000), последователите на китайските религиозни традиции – 3,4% (187 107 000), последователите на нови религии – 2,6% (143 415 000), последователите на традиционни племенни религии – 1,8% (96 531 000), а сред религиозните общности, чиито членове са по-малко от 0,3% от световното население, са сикхизмът, юдаизмът, шаманизмът, традиционното конфуцианство, бахаизмът, джайнизмът и шинтоизмът12.
Пристигането на нови имигрантски маси в различните страни – особено в новите големи градове, съществуващи днес на почти всеки континент, – означава и пристигане на много нови религиозни общности в тези региони и общества. Християните днес могат да бъдат открити в 270 от страните по света, хората без религия – в 236 страни, бахаистите – в 220, мюсюлманите – в 184, атеистите – в 139, юдеите – в 134, последователите на племенни религии – в 104. Всяка от останалите религии може да бъде открита в по-малко от 100 страни. Тези статистики, дори и приблизителни, несъмнено свидетелстват за съществуващото днес религиозно многообразие.
През част от ХХ век се смяташе – основно поради успеха на комунистическата идеология, – че “религиозното” сближаване и уеднаквяване ще бъде в крайна сметка постигнато чрез активното изкореняване или цялостното отхвърляне на религията. Най-екстремният случай в този сценарий беше Албания, където атеистичната еднородност беше наложена чрез сила. Подобни очаквания имаше в страните от другата страна на желязната завеса – тоест онези, които бяха културно повлияни от капитализма, – където преобладаваше гледището, че религията просто ще загуби своята полезност. Тъй като науката и технологията осигуряват разрешението на съвременните проблеми, човечеството все по-малко ще има нужда от религията. Поради това се смяташе, че религията или ще отмре чрез постепенния си упадък, или ще се задуши до смърт, след което хората по света най-накрая ще могат да се сближат. Тези предсказания обаче не се сбъднаха.
XXI век е едва в своето начало, но събитията показват колко повърхностни и опростени са били предишните очаквания. XIX век приключи със заявлението на Ницше: “Бог е мъртъв … ние го убихме!”. Въпреки това ХХ век – и заедно с него второто хилядолетие – приключва с ново и внушително възобновяване на религиозното присъствие. Над 70,2% от населението на света е приело някаква религиозна вяра и повече от половината човечество днес продължава да вярва в Бога в една или друга форма. Тази нова динамика играе важна роля и в политиката – например движението на Хомейни в Иран, ислямистите в Алжир, индуистките движения в Шри Ланка и нарастването на екстремистките протестантски течения в Третия свят.
След краха на комунистическата идеология в много страни се появи особен вид ислям, предлагащ на хората защита, солидарност и убежище, обещаващ достойнство на бедните и създаващ сред маргинализираните надеждата, че в крайна сметка ще получат признание и социална справедливост13. Така започна да се формира един нов пролетариат, въоръжен с религиозна решимост, твърдост и войнственост.
В същото време се наблюдава развитието на мощен вихър от нови религиозни идеи и формирования от различен тип. Това води до своеобразен внезапен “напор на релативизма”, който се стреми да измести релоигиозните абсолюти, утвърждавайки плурализма и противопоставяйки се на абсолютните предписания и абсолютните истини, които обявява за авторитарен догматизъм. Тук се дава преимство на опита и интуицията, а не на знанието, вероучението или институциите. Защитава се идеята за “алтернативни абсолюти”, с главно действащо лице индийската мисъл. Напоследък виждаме също така разпадането на много религии и създаването на нови групи, в които са смесени различни типове мистицизъм и древноизточни “мъдрост” и практики14. Бедните общества от третия свят, както и бившите комунистически страни, са особено податливи на тези влияния, но Европа и Северна Америка не са имунизиране срещу техния разтърсващ призив.
Очевидно е, че през новия век религията ще играе важна роля за бъдещето на цивилизацията. Преди няколко години в книгата си “Сблъсъкът на цивилизациите” известният американски професор по стратегически науки Самюъл Хънтингтън предсказа конфликт между западната цивилизация – създадена от римокатолицизма и протестантизма – и Изтока, в който той наред с исляма беше включил и източното православие15. Разбира се, начинът по който този автор анализира религиозните явления, лесно предизвиква сериозни възражения от страна на един специалист в областта на религията, така както един историк би оспорил както начина, по който Хънтингтън използва историческото изследване, така и сериозността на много от неговите твърдения16.
Това, което проблясва зад подобни прогнози за конфликт между цивилизациите, е арогантният възглед, че собствената ни култура е по-добра, а също и загрижеността за нейното съхранение. Нещо повече, тези предсказания косвено предават съобщението, че “ние сме застрашени и трябва да се подготвим за самозащита”. Това заключение се основава на предварителни концепции за близостта между православния свят и исляма, а също и за пълната неспособност да се признаят различията между двете религии, както в техните богословски основи, така и в тяхната история и култура.
Но религиозният опит има своя собствена динамика и тя не следва логическите рамки, на които великите сили базират своите стратегии. В религиозните търсения и по пътя на религиозния опит винаги съществува нещо, неподлежащо на прогнозиране, което идва при нас от отвъдността. В религиозното съзнание на милиарди хора съществуват особени сила, провидение и любов – тези на Бога – и те стоят извън течението на човешките събития.
Независимо че човек може да е радикално несъгласен с много от твърденията на Хънтингтоновия исторически анализ, неговата книга показва, че религията е постоянно действаща сила, че тя е съхранила изключителното си значение и ще играе все по-важна роля за в бъдеще.
Променяне на отношенията между религиите
В процеса на глобализация отношенията, съществуващи между различните религии, също се променят.
Към края на ХХ век групи интелектуалци с различни религиозни убеждения, търсейки общи показатели, започнаха да говорят за създаването на нова, обща религия. В частност, след Втората световна война се разви движение за сътрудничество между религиите по конкретни проблеми, като например мира – Световната конференция за религия и мир е един от примерите в това отношение. Както става обикновено обаче, силно консервативните ядра на повечето религиозни общности се противопоставят на подобни опити. Така тези усилия остават ограничени, превръщайки се в течение на група интелектуалци, които често остават далеч от органичния живот на своите собствени религиозни общности. Понеже тези интелектуалци като цяло остават на периферията, казаното от тях престава да интересува мнозинството от другите хора. Въпреки това обаче дискусията относно “глобалната религия” продължава17.
В началото различни опити за диалог между представителите на две или повече религиозни общности подхраниха много надежди, че хората могат да заживеят в по-близки отношения. Но след по-непосредствено запознанство обикновено следва чувство на разочарование, защото и двете страни започват да разбират противоречията и различията, съществуващи между тях. Въпреки това възможността за дискусия и диалог е много важна, ако не поради друго, то за насърчаване на взаимното разбирателство18.
Трета тенденция акцентира върху нашето задължение да уважаваме свободата и индивидуалността на другите, върху необходимостта да се научим да приемаме различието и да се стремим съзнателно към мирно съсъществуване. Според това разбиране, за да се преодолее изолацията и враждебността между хората, трябва да има по-голямо сътрудничество, доколкото е възможно, по взаимно договорени проблеми от общ интерес: социалната справедливост например или мирното уреждане на различията на локално и световно ниво. Всяка религиозна общност в течение на векове е развила свои собствени принципи, идеи и практики и те могат да се окажат безценни за нашите усилия да постигнем хармонично съсъществуване.
По конкретния проблем на глобализацията се предполага, че религиозните общности ще се превърнат в центрове на съпротива срещу тенденцията, определен център на сила да налага своята култура върху всички останали. Религията се предлага на много хора като крепост на идентичността, помагаща им да съхранят своите собствени характеристики. Религиите могат да се превърнат в острови на сигурността, където хората търсят убежище срещу злините на глобализацията. В крайна сметка търсенето на висшата реалност, на истината и на трансцендирането на смъртта остават дълбок човешки стремеж и право на всяко човешко същество.
Освен това глобализацията ще допринесе в голяма степен за покълване на семена и за насърчаване на тенденции, които сега са латентни в различните религии. Религиозните вярвания са органични цялости, които се развиват; новите идеи оказват влияние върху тях и биват асимилирани и възприемани от тях. Те не съществуват във вакуум, а постоянно се преадаптират. През последния век, който постави акцент върху въпросите за мира, справедливостта, равенството между народите, свободата, правата на човека и любовта, много автори от различни религии не само прегърнаха тези каузи, но и се опитаха да ги превърнат в основни компоненти на своите религии. Историческата точност на подобни твърдения не е толкова релевантна на настоящата тема, колкото фактът, че съществува желание за сближаване. Религиозното съзнание се формира и моделира; то се самообновява и адаптира към новите ситуации. По пътя на глобализацията върху него оказват влияние нови и стари идеи, но то също притежава способността да влияее върху своята крайна форма.
Отговорността и приносът на православието
Силата на религиозния опит
Трябва да предприемем корективни мерки, за да облекчим множеството негативни последици на глобализацията и приносът на задълбочения религиозен опит в това отношение ще бъде същностен и неотменим. Религиозната вяра може да въдейства върху дълбините на човешкото съзнание и човешката воля, тя може да преобразува мисълта на хората, техния дух и характер. Важни сегменти в обществото, обикновено състоящи се от егоистични индивиди, които използват своята сила по произволен и арогантен начин, са способни да доведат света до трагични обстоятелства. Единственото, което е в състояние да неутрализира този смъртен вирус на себичността, е искреният религиозен опит. Ако искаме да се справим с негативните последици на глобализацията, са ни нужни хора на нивото на вземащите решения, които имат сериозни и честни преценки и чиста съвест, хора, които жадуват за мир в света и които уважават свободата и индивидуалността на всяка човешка личност и на всяка нация. Колкото по-искрен и чист е религиозният опит, толкова по-значим може да бъде неговият позитивен принос в глобалния процес, събуждайки духа на съпротива в организирани групи и народи.
Една глобална перспектива: духовната основа на православието
Християните като цяло и православните в частност не са нито озадачени, нито изненадани от процеса на глобализация. Необходимостта от световна перспектива в областта на духовните въпроси винаги е била самоочевидна за нас. Това глобално измерение е основният елемент на православието. Още в първата глава на Свещеното Писание (Бит. 1:1) се казва, че небето, земята, човешкият род и всичко останало са сътворени от Бога; последните глави на Свещеното Писание (Откр. 21-22) са посветени на визията за ново небе и нова земя (Откр. 21:1). Чрез своето въплъщение, Словото на Бога приема изцяло човешката природа и призовава всички в своето царство – всички без изключение и без да се прави някаква разлика относно раса, език или етнически произход. В крайна сметка универсалността на Христовото благовестие надхвърля дори сферата на човешкото, включвайки цялото творение, от което човекият род е органична част.
Идеите на християнството се появиха в специфично място и време, но от самото начало имаха глобален и есхатологичен характер, който е съхраняван непоколебимо. В своите послания апостол Павел особено подчертава всемирността във връзка с тайната на Църквата. Неговата всеобхватна визия достига апогея си, когато Павел се позовава на “тайната” на Божията воля “в нареждане изпълнението на времената … да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа” (Еф. 1:9-10).
През първия период от своето разпространение в света християнското Евангелие беше изразено на гръцки език и чрез гръцката култура, една от главните характеристики на която беше универсалността19. Тъкмо тази универсалност беше пропила гръцката философия, наука и изкуство, а също и гръцкия език, и това направи възможно по-лесното многообразно общуване между индивиди и цели народи. Това универсално съзнание беше култивирано с нова сила от великите йерарси и вселенски учители през IV век, които постигнаха синтез между универсалистичната мисъл на древна Гърция и християнската вяра. “Византийската империя пожертва вселенския характер на гръцкия език, за да съхрани универсалността на своята култура.”20
Цялото православно благочестие се извършва в контекста на тази универсална визия, сърцевината на която може да бъде открита в Господнята молитва: ‘Да дойде цартството Ти. Да бъде волята Ти, както на небето, така и на земята.” Не просто в мен или нас, а “навсякъде по земята”21. Преди да се обърнат към своите непосредствени проблеми, свързани с насъщния хляб, верните християни са призвани да се поставят в световен контекст. Личното и специфичното не им пречи да мислят за целия свят. Във всяка божествена литургия, която обобщава тайната на спасението, молението започва с думите “за мир на целия свят” и кулминира в приношението на скъпоценните дарове, извършвано “заради целия свят”.
Всички големи православни празници отварят глобални перспективи в нашите души. Атмосферата на универсалност е особено наситена по време на Великден и Петдесетница. По принцип, глобалната визия е била и си остава динамичната перспектива на православното вероучение и благочестие22.
От православна гледна точка намирането на правилния подход към феномена на глобализацията е задача не само за свещениците или за определени богослови. Това е проблем, който изисква ангажираност и отговорно отношение от страна на всички миряни в църквата, чрез сериозно изучаване и анализиране на научните, политическите, културните и икономическите данни и след това изказване на предложения. Трябва да има постоянно и творческо мислене по този въпрос във всички раздели на хуманитарните науки, политологията и икономиката.
Какво се иска от православието?
Несъмнено, Православната църква не трябва да следва подхода на Рим, който се втурва да дава оценки по всички възникнали проблеми, предписвайки подробни решения. Това е работа за специалистите, които правят изследвания в областта на политическите и социални науки.
Голямата задача, възложена на Църквата, остава духовното възраждане на човешкия род, спасението в Христос, придаването на смисъл на живота. По този начин Църквата предлага това, което е най-важно: тя култивира съзнание и формира личностите на хората, които чрез отговорен начин на живот могат да засилят и обновят имунната система на обществото. Това, от което се нуждаем най-много в съвременната епоха, са хора с характер, визия и упоритост; хора с любов, която не е лицемерна, хора, които се противопоставят на себичността – била тя индивидуална, национална или расова. Арогантността, властолюбието и лицемерието са черти не само на големите и мощни държави, а проблясват в душите на всички нас.
Църквата не може да членува в клуба на богатите и властимащите. Силата на православието никога не се е изразявала в упражняването на светска власт. Известното описание на Великия инквизитор от Достоевски ясно очертава голямата съблазън на светската власт за Запада – съблазън, която не е непозната и на Изток23.
Църквата трябва да заеме непоколебима профетична и критична позиция срещу всяка форма на коравосърдечие към човешкото страдание. Тя прави това чрез изпълняването на своето служение, чрез призоваването на хората към постоянно, съзнателно покаяние, чрез непрестанното си участие в усилията за постигане на справедливост и мир и чрез водене на чист, скромен и аскетичен живот. Блаженствата, формулирани от Христос в Проповедта на планината, определят автентичния дух на Църквата. Целта на православния християнски живот е придобиването на Светия Дух в нашия живот.
Нещо повече, тази цел има непосредствено въздействие върху човешките отношения на локално и глобално равнище, защото “плодът на духа” не означава предприемане на пътешествие в някакво извънземно царство, а “любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра” (Гал. 5:22); той означава преодоляване на човешката агресивност и социални конфликти и постигане на хармония в отношенията между човешките същества и между цели народи.
Чрез насърчаването на това чувство за универсалност Църквата не само помага за сближаване на хората, но също така утвърждава – символически и на практика – всемирно общение на любовта. Църквата ни предлага предобраз на това глобално общество или общност (гръцката дума koinonia притежава и двете значения), във формата на есхатологична надежда, визия и прослава. Нека всеки, който има желание, да участва. Църквата не налага това насила на никого, а го утвърждава чрез живота на верните. Царството Божие “дойде и идва”. Това “събитие” е проявено в живота на светците – както на добре познатите ни светци, така и на онези, за които не знаем нищо – и то ни дава профетична утеха относно възможностите, които бъдещето ще донесе на човешкия род.
Това, което различава Църквата от всяка друга религиозна система, е, че тя ни предлага реална връзка с живия Бог чрез силата и благодатта на евхаристийната общност. “Защото Бог е, Който ви прави и да искате, и да действате според благата Му воля” (Фил. 2:13). Светът не е в нашите ръце, а в Божиите. Ние вървим с реалистичен поглед по пътя на нашия живот, носейки своя кръст и очаквайки Възкресението. “Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда.” (2 Петр. 3:13). Тези думи показват специфичната особеност, която прави глобалната визия на християнството различна от всяка друга форма на глобализацията.
Христос прие цялата човешка природа и я обнови. Всеки и всички, които наистина вярват в Него и съзнателно участват в божествената литургия, се връщат към ежедневния си живот готови да изпълнят своите задължения в своята локална среда, придържайки се към една глобална визия.
Заключение
Глобализацията е процес, който днес се разгръща, и като че ли не съществува сила, способна да го спре. Този процес открива чудесни възможности и неочаквани перспективи на човешкия род. Но наред с тях той предизвиква и верига от сътресения и размествания. Въпреки това, независимо от своите позитивни или негативни последици, глобализацията протича, необезпокоявана от плачовете и призивите, които могат да се чуят извън финансовия свят.
От различни места се чуват протести, че глобализацията се движи в посоки, които не гарантират съхраняването на основните човешки ценности, справедливостта, уважението към националната идентичност и към многообразието на човешката култура, че новият глобален ред, оглавяван от мултинационалните корпорации, е средство за потисничество и източник на нови форми на колониализъм. Верните християни не са изненадани от този феномен. Универсалната и глобална перспектива е основна за тяхната вяра и стремежи. Те са убедени, че истинският религиозен опит притежава силата да се намеси в този процес и да направи своя категоричен и творчески принос, основан на вечните принципи на уважение към човешката личност, свободата, мира, справедливостта и взаимопомощта. Те вярват, че религиозният опит може да придаде смисъл на човешкия живот и да помогне на хората да преодолеят страданието на смъртта.
Глобалната перспектива е кръвта на православието, кръв, която е постоянно пречиствана в евхаристията чрез кръвта на Христос, Изкупителя на света. Вместо глобализация, която преобразува нациите и хората в безлична хомогенна маса, удобна за икономическите интереси на една анонимна олигархия, православният религиозен опит и визия предлагат общение на любовта, общество на любовта, и призовават хората да работят с всички усилия в тази насока. Истинското християнство означава да продължаваме да вярваме, когато сякаш няма надежда, основавайки се на убеждението, че Друг контролира еволюцията на вселената – “Господ, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят” (Откр. 1:8). Истинското християнство означава да живеем с убеждението, че глобалната общност на любовта между свободни хора е идеал, за който си заслужава да се борим. Истинското християнство означава да бъдем активни и креативни на локално равнище и да изпълняваме отговорно своите задължения, обърнати към безкрайното – Бога на Любовта – като цел и смисъл на живота.
Вместо епилог
С движението на човечеството към световна общност непрестанно възникват нови проблеми и се актуализират стари, свързани с правата на човека, социално-икономическото развитие и мирното съсъществуване на различните култури. В този процес се появиха няколко важни фактора, като мощното присъствие на исляма, косвеното влияние на другите религии и различните социални размествания, предизвикани от глобализацията.
Православните са длъжни да участват в световните усилия за намиране на адекватни решения на тези проблеми и, използвайки богатството на своята традиция, живия опит и принципите на православието, да търсят решения, които ще ни отведат до koinonia agapes – общество и общност на любовта.
(1) Църквата ще продължава да проповядва тайната на троичния Бог и божествената икономия в Христос чрез Светия Дух. Тя ще продължава, навсякъде и във всяка епоха, да преобразява хората, които се покайват, да ги подкрепя и превръща в “ново творение”. Тя ще продължава да бъде общество на взаимопомощта и общност на свободни личности, които са обичани. Тя ще продължава да води хората към изкупление – към онова стигане “отвъд”, което води до участие в божественото. С други думи, тя ще продължава да отговаря на несекващия стремеж на хората към theosis. Всички други неща – всички социални и културни начинания – са производни на всичко това и не могат да заместят или засенчат преобладаващо сакраменталния и сотириологичен характер на Православната църква.
Онова, което прави Църквата актуална във всяка епоха, е била и продължава да е нейната способност да представя на света хора, които в личния си живот преживяват тайната на свободата, тайната на саможертвената Христова любов. Православието ще продължи, за вечни времена, да предлага духовно прераждане, което придава смисъл на живота, помагайки на хората да се справят с упадъка и смъртта чрез вдъхновението и силата на Възкресението.
(2) Силното историческо съзнание, което характеризира богословската мисъл и етоса на християнството, често създава погрешното впечатление, че ние сме една църковна общност, която се интересува единствено от миналото. Но Христос е за всички времена и всички култури – “същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8). Той трансцендира времето. В резултат Неговата Църква, която е Негово “мистическо тяло”, не принадлежи изключително към определен исторически период, нито пък може да бъде идентифицирана с характера или контекста на дадена епоха. Православната църква трябва да остане отворена за постоянните търсения на човечеството във времето и пространството. Тя трябва също така да държи погледа си прикован върху Оня, “Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят” (Откр. 1:8), постигайки това чрез вдъхновението на Светия Дух, Който също превръща времето в нещо ново.
Когато мисля за православието в бъдните векове, аз го виждам като отворено за развитие и за новите условия, създавани от науката, изкуството и технологията. Аз виждам православните като готови да разберат и използват появяващите се нови форми на комуникация. Православието не се намира на ръба на историята, а е в центъра на социалното развитие и в авангарда на прогреса. В същото време ние сме длъжни да посочваме опасностите, които съществуват в резултат на прекалената намеса на човечеството в природата, и да се борим с думи и дела – както се подчертава в Посланието на Архиепископите на Православните църкви от 6 януари 2000 г. – в защита на “свободата и уникалността на човешката личност и на целостта на Божието творение.”
(3) Поради различни исторически причини православието е свързано с конкретни национални и етнически групи. Не трябва да забравяме обаче, че Бог, както подчертава св. Павел в словото си в Атина, “произведе от една кръв целия род човешки .. за да търсят Господа” (Деян. 17:26-27). Никоя нация не притежава ексклузивно Неговата любов. Отъждествяването на нацията с Църквата уврежда “Едната, Света, Католична и Апостолска Църква” и игнорира основополагащи елементи от християнското вероучение. Фактът, че православието е прието и инкорпорирано в живота на няколко нации, по никакъв начин не оправдава мнението, че то е тяхно ексклузивно притежание. Уважението към нашата идентичност и нейното съхраняване е естествено и необходимо, но ако ограничим Христос до една етническа или национална перспектива, можем косвено да стигнем до Неговото отричане.
По-близкото сътрудничество между всички автокефални православни църкви е същностно важно: те трябва да се помагат взаимно, но трябва също така да развиват глобалното съзнание на православието. Когато сме съединени с Христос в Неговата Църква, ние отиваме отвъд нашето национално “ние”, така че да се съединим с всички човешки същества и всички народи и нации в разбирателство и любов. Нашата непоколебима визия е една световна koinonia на любовта.
Нещо повече, ние трябва да останем отворени и конструктивни относно диалога с хора, които имат други религиозни или философски възгледи, казвайки истината “всеки на ближния си” (Еф. 4:25). Православният етос ни задължава да уважаваме, напълно искрено, индивидуалността и свободата на другите, независимо в какво вярват те, или дори дали изобщо вярват. Фанатизмът, ксенофобията и превръщането на църковната вяра в някаква идеологическа конструкция са далеч от свободния дух на православието. Това, което е нужно, е трезво разбиране, спокоен и критичен подход, последователност и сътрудничество с всички човешки същества с добра воля, за да могат мирът и братството да се възцарят сред всички народи на земята.
(4) В идните векове ние, православните, трябва да участваме активно в световните събития, вдъхновени в нашия живот и нашите действия от всеобхватната “католичност” на нашата Църква и от глобалната отговорност, която предполага тази всемирност. Цялата Църква, “мистическото тяло на Христос”, е призвана да предлага през вековете благовестието на любовта в неговата пълнота, с искрено уважение към индивидуалността на всеки народ и култура, с уважение към свободата и достойнството на всяка човешка личност и с нелицемерна любов към цялото човешко битие и към всички прояви на човешкия живот. Тези въпроси са дискутирани по-задълбочено в други есета, които ще бъдат публикувани в бъдещи томове.
В заключение, сърцевината на църковното благовестие е нещо, което засяга всяко човешко същество и има глобално значение. Ако православието иска да бъде на висотата на своята велика мисия в световните събития, то трябва да съхрани непокътнат своя сакраментален, сотириологичен характер, трябва да бъде отворено към постоянните търсения на хората, трябва да прилага съзнателно на практика вярата си във Възкресението и да живее в съответствие с глобалната си отговорност.
Превод: Ина Мерджанова
Бележки
1 Вж. например S. Gill and D. Law, The Global Political Economy: Perspectives, Problems and Policies (Baltimore, 1988); E. Luard, The Globalization of Politics (London, 19990); M.. Featherstone, ed., Global Culture, Nationalism, Globalization and Modernity (London, 1990); M. Featherstone, Undoing Culture: Globalization, Postmodernity and Identity (London, 1995); R. Robertson, Globalization: Social Theory and Global Culture (London, 1992); E.B. Kapstein, Governing the Global Economy: International Finance and the State (Cambridge, MA, 1994); M. Shaw, Global Society and International Relations (Cambridge, 1994); M. Waters, Globalization (London, 1995); D. Held, Democracy and the Global Order: From the Modern State to Cosmopolitan Governance (Cambridge, 1995); E. Hobsbawm, Age of Extremes: The Short Twentieth Century, 1914-1991 (London, 1995); C.W. Kegley, Jr. and E.R. Wittkopf, The Global Agenda: Issues and Perspectives (New York, 1995); D.C. Korten, When Corporations Rule the World (london, 1995); B. Axford, The Global System: Economics, Politics and Culture (Cambridge, 1995); K.C. Abraham, “Globalization: A Gospel and Culture Perspective”, International Review of Missions 85 (1996):85-92; J. Adda, La mondialisation de l’economie, 2 vols. (Paris, 1996); W. Andreff, Les multinationals globales (Paris, 1996); H. Henderson, Building a Win-Win World: Life Beyond Economic Warfare (San Francisco, 1996); P. Hirst and G. Thompson, Globalization in Question (Cambridge, 1996); H. Mowlana, Global Communication in Transition: The End of Diversity? (Thousand Oaks, CA, and London, 1996); M. Patterson, Global Warming and Global Politics (London, 1996); S. Amin, Capitalism in the Age of Globalization (London, 1997); J. Baylis and S. Smith, eds., The Globalization of Politics: An Introduction to International Relations (New York, 1997); M. Castells, The Information Age: Economy, Society and Culture (Oxford and Maldon, 1997); U. Beck, Was is Globalisierung? Irrtuemer des Globalismus—Antworten auf Globalisierung (Frankfurt, 1997); Clark, Globalization and Fragmentation: International Relations in the Twentieth Century (Oxford and New York, 1997); S. Gill, ed., Globalization, Democratization and Multilateralism (Tokyo, 1997); A. Hoogvelt, Globalization and the Postcolonial World: The New Politica Economy of Development (london, 1997); K. Raiser, “Oikumene and Globalization”, Echoes 12 (Geneva, 1997):3-4; в същия брой вж. H. Mousson and P. Taran, “Globalization and the Social Clause Debate” and L. Boff, “A New Alliance between Humankind and Nature”; J.m. Rao, Globalization: A View from the South, Employment Papers 8 (Geneva, 1997); M. Albrow, The Global Age: State and Society beyond Modernity (Stanford, 1997); E.B. Albanes, Globalization (in Greek) (Athens, 1998) и вж. стр. 317-39 за библиография; Fu-Chen Lo and Yue-Man Yeung, eds., Globalization and the World of Large Cities (Tokyo, New York and Paris, 1998); D. Haralambes, Democracy and Globalization (in Greek) (Athens, 1998) и вж. стр. 337-78 за библиография. За допълнителна библиография вж. бел. 2, 3, 6 и 8 по-долу.
2 P. Krugmann, Pop Internationalism (1996). Показателен е фактът, че френският превод на книгата е озаглавен “Глобализацията не е виновна” (Le mondialisation n’est pas coupable: Vertus et limite du libre echange, Paris, 1998).
3 E. Todd, L’illusion economique. Essai sur la stagnation des societes developpees (Paris, 1998), 297.
4 Пак там. Въпреки че жителите на Севера са около 20% от населението на земята, те контролират над 80% от световните доходи. В същото време в Европейския съюз живеят над 50 милиона бедни хора. Вж. Ign. Romonet, Geopolitics of Chaos, English trans. A. Lyn Secara (New York, 1998), 6.
5 Christos Yiannaras, Culture: The Central Problem of Politics (in Greek) (Athens, 1997), 27.
6 G. J. Lafay, Comprendre la Mondialisation (Paris, 1997), 7-8.
7 D. Dhombres, “The Big Problems Can Only Be Solved on a Global Level”, Le Monde and To Vima (May 10, 1998).
8 Philippe Moreau Defarges, La mondialisation (Paris, 1997), 124-25.
10 За най-авторитетен източник вж. M. Eliade, ed., The Encycolaedia of Religion, 16 vols (New York, 1987). Сред по-новите работи вж. N. Smart, The World’s Religions: Old Traditions and Modern Transformations (Melbourne, 1989); M. Malherbe, Les religions de l’humanite, 2d ed. (Paris, 1992); J. Bower, ed., The Oxford Dictionary of World Religions (Oxford, 1997).
11 За подробности вж. A. Yannoulatos, “Buddhism”, Hinduism”, “Islam” (all in Greek) in The Religions, EEE 21 (1992), idem: “Confucius” (in Greek), EEE 5 (1982), 9-10, “Lao-Tzu” (in Greek), ibid., 177.
12 I.S. Markham, ed., A World Religious Reader (Oxford, 1996), 356-57. Тези цифри се базират на данни, пунликувани от Обединените нации в World Population Prospects 1990 (New York, 1991) I D.B. Barrett, World Christian Encyclopaedia-A Comparative Study of Churches and Religions in the Modern World, AD 1900-2000 (Nairobi, 1982). Прогнозите се базират на тенденциите през 1991 г., а също и на по-нови данни. Поради редица причини статистиките относно религията трябва да се приемат само като приблизителни. Например броят на християните в цитираната старистика се базира на броя на приелите кръщение, докато броят на мюсюлманите – на броя на всички жители на ислямските страни. Броят на агностиците или атеистите е изчислен спрямо броя на жителите на страни с преобладаваща атеистична идеология (като Китай). Според други оценки, през 1995 г броят на последователите на основните религии в света е разпределен приблизително така: 1 457 млн християни, 910 млн мюсюлмани, 720 млн индуисти, 330 млн будисти, 220 млн анимисти (последователи на племенни религии) и 1 200 млн агностици и атеисти. Вж. V. Odon, Les Religions dans le Monde (Рaris, 1995), 14. На стр. 6 от цитирания по-горе солиден труд на Барет, авторът анализира внимателно статистическите данни и след сложни изчисления прогнозира, че през 2000 г. от цялото световно население, наброяващ 6 259 642 000, християните ще са 32,3% (2 019 921 366 32), мюсюлманите – 19,2% (1 200 653 040), нерелигиозните – 17,1% (1 071 888 370), индуистите – 13,7% (859 252 260), будистите – 5,7% (359 092 100), атеистите – 4,2% (262 447 550), последователите на китайски религиозни традиции – 2,5% (158 470 664), последователите на нови религии – 2,2% (138 263 800) и последователите на племенни религии – 1,6% (100 535 850).
13 D. Hiro, Islamic Fundamentalism (London, 1988); J.L. Esposito and J.O. Voll, Islam and Democracy (New York & Oxford, 1996); Z. Anwar, Islamic Revivalism in Malaysia (Kuala Lumpur, 1987); R. Wright, In the Name of God: The Khomeini Decade (New York, 1989); F. Burgat, The Islamic Movement in North Africa, trans. W. Dowell (Austin, TX, 1993); J.O. Voll, Islam: Continuity and Change in the Modern World, 2d ed. (Syracuse, NY, 1994). За отношението между исляма и капитализма вж. класическия труд M. Rodinson, Islam et capitalisme (Paris, 1976).
14 S. Bruce, Religion in the Modern World: From Cathedrals to Cults (Oxford & New York, 1996); F. Fernandez-Armesto, “Religion”, in The Future Now: Predicting the 21st Century, ed. F. Heisbourg, et al. (London, 1998), 35-38.
15 S.P. Huntington, The Clash of Civilizations: Remaking of World Order (New York, 1996).
16 Тези предсказания ми напомнят за други, направени в миналото от известния американски историк К. Латурет. Говорейки за бъдещето на исляма, той прогнозира, че през втората половина на ХХ век “траекторията му очевидно ще бъде низходяща”. Вж. K.S. Latourette, A History of the Expansion of Christianity 7 (New York & London, 1945), 493. Това, което се случи обаче, беше тъкмо обратното. През втората половина на ХХ век ислямът пожъна изключителен успех в Африка и Индонезия, допринесе за създаването на държавата Пакистан и като цяло показва изключителна жизненост. Вж. W. Cantwell Smith, Islam in Modern History (Princeton, 1957 and 1996); N. Ahmad, T. Grin, J.-C. Froelich, L’Afrique islamique (Islamisches Afrika, Africa Islamica) in Le monde religieux, 29e volume de la nouvelle serie (Lezay, Deux-Sevres, 1966); B. Lewis, Islam and the West (Oxford, 1993). За подробна библиография относно ислямските обновленчески движения по света вж. Y.Y. Haddad, J.L. Esposito, and J.O. Voll, The Contemporary Islamic Revival: A Critical Study and Bibliography (Westport, CT, 1991), а също и бел. 13 по-горе.
17 От отдавнашното предложение на F. Heiler, Die Religionen der Menschheit in Vergangenheit und Gegenwart (Stuttgart: Ph. Reclam. Jun.,1962), 877-89 до по-новото на N. Smart, “Some Final Reflections on Global Religion”, in The World Religions (вж. бел. 10), 549-61.
18 За обобщение на “диалозите” между християните и другите религии вж. S.W. Ariarajah, “Dialogue, Interfaith”, in Dictionary of the Ecumenical Movement, ed. N. Lossens, J.M. Bonino, J.S. Pobee, T.F. Stranasky, G. Wainwright, P. Webb (Geneva, 1991), 281-87. Сред множеството статии по темата вж. S.I. David, Christianity and the Encounter with Other Religions: A Select Bibliography (Bangalore, 1988), в която се подчертават контактите с Индия; R.B. Sheard, Inter-Religious Dialogue in the Catholic Church since Vatican II: An Historical and Theological Study (Queen Town, Canada, 1987); Guidelines on Dialogue with People of Living Faiths and Ideologies (Geneva, 1979); S.J. Samartha, ed., Living Fakths and the Ecumenical Movement (Geneva, 1971); S.J. Samartha, Courage for Dialogue: Ecumenical Issues in Inter-Religious Relationships (Geneva, 1981)’ Metropolitan of Switzerland Damaskinos Papandreou, “The Interfaith Dialogues of the Orthodox Church” in Christian-Islamic Dialogue As a Common Obligation (in Greek), ed. M. Konstantinos amd A. Stiernemann (Thessaloniki, 1998), 31-51.
19 B. Kyrkos, “The Universality of Greek Culture and Its Encounter with Christianity” (in Greek), IEE 6 (1976), 392-95.
20 D. Zakythinos, “Byzance et les peoples de l’Europe de Sud-est. La synthese Byzantine”, Actes du Premier Congres international des etudes balkaniques et sud-est europeennes 3, “Histoire” (Sofia, 1969), 22.
21 Св. Йоан Златоуст: “Защото Той съвсем не каза: ‘Да бъде волята Ти’ в мен или в нас, а навсякъде по земята.” Проповеди върху Евангелие от Матея 19.5, PG 57:280 (прев. NPF; 1st ser., vol. 10).
22 Anastasios of Albania, “The Global Vision of Proclaiming the Gospoel”, The Greek Orthodox Theological Review 43 (1998).
