Православието и светът днес


Да се хвърли точен и обхватен поглед в реферата на тази тема е задача огромна и дори непосилна, особено поради ограничеността по обем. Въпреки това, тя е навременна и е от жизнено значение не само за Православието и усилията му в следване на Божествените поръчения. Затова, във връзка и с тематиката на конгреса, на вниманието на гостите и на тружениците във висшите православни училища в различни области на богословието ще се направи опит да се предложат – наред с най-необходими характеристики (понякога по-широко известни) за обсъждане и подбрани важни проблеми и някои възможности за действени многостранни приноси в отговор на глобални приоритети в нашето християнско служение в съвременния свят.

 
Въпросите се поднасят на богословско равнище, но без ни най-малък умисъл за отделянето на богословските изяви от свидетелството на Църквата и заемането на йерархическото учително място в нея.
  1. Литургията обхваща цялостния живот на Църквата. Така погледнато се подчертава неведнъж и “богословието като литургия на Църквата”. То не е и не може да бъде отделено от живота на Църквата и само така може да свидетелства и в твърде често секуларизирания в някаква форма наш свят. Радостните слова “със смъртта Си смъртта победи” не са само традиционно повтаряне на химна на Възкресението, защото тази победа води към вечен живот, истинско единство и припомня за божественото промислително действие в света. И тази вест е въплътена в различни форми “в цялото тяло” на Църквата:
  • – в нейното учение (богословие, вкл. чрез апофатическото познание);
  • – в нейната организация, чрез нейния съборен, “тринитарен” характер;
  • – чрез Евхаристийното общение с Главата на Църквата, което има и космически характер (срв. също възгласа от евхаристийния канон “Твоя о Твоих приносяще о всех и за вся”);
  • – чрез нейната изобразителна изява в иконите;
  • – в стремежа към духовност (в която аскезата е предназначена за света и също е в света), с проява на нелекото самоотвержение (и се осъществява като личен за християнина кеносис).1
Ето защо и нашата академична среща би трябвало, както мисля, да бъде пропита с предпочитане на духа, със съзнание, че богословието има служебно значение за свидетелство на живата и безкрайна реалност на православното наследство и днес, и в бъдеще.
 
Човечеството се придвижва напред – преди всичко в областта на техническите средства, които осигуряват материално благополучие най-вече за някои части от обществото, докато обществените отношения са в един болезнен преход. Добрата воля си пробива път, но безумието и погрешните постановки и действия господстват на много места сред слоевете на народите, между различни религии, както и между различни деноминации от една и съща религия и сред многообразните идеологии. Всичко това намира съответно отражение и в различните сфери на живот – в ежедневието и в научния свят.2
 
В наличните идейни постановки и в научните изследвания се забелязват три тенденции:
 
а) Плурализъм на методите,като в хуманитарните науки той засяга въпросите за авторство, текст, читател и предмет (сюжет) и е предпоставка разпокъсванията във вижданията на изследователите и отделните школи да влияят върху точната интерпретация.
б) Плурализъм на смисъла, поради често изоставяне на традиционното разбиране за буквален и тайнствен (мистически) смисъл и на застъпвания още в ранното Средновековие на Запад четворен смисъл, като традиционното насочване се заменя със стремеж за разкриване само на историческия смисъл, отразен в текстовете. Резултатът е цял потоп от смисли, всеки от които претендира дори за единствена правота.
в) Следствие от това е дезобективирането. Така се поставя под сериозен въпрос, дали може да се постигне обективност при тълкуването на изворите, в това число и на библейските.3
 
Тези тенденции имат глобален характер, но разумно ли е да се представят наравно не малко, дори противоположни становища и заключения, така че да бъдат обявени за “еднакво” обосновани и приемливи?
 
Пита се в такъв случай: дали екстремният плурализъм във всички области на живота не внася хаос? Истината обаче се постига с активност, защото престъпилият Божията заповед човек желае илюзорната независимост от Твореца и опознаването не само на доброто. Изпитването на личната вяра (2 Кор. 13:5) и на делата (Гал. 6:4) не е само призив в индивидуалната сфера на живот, но наред с анализ и оценка на различните мнения, становища, хипотези, привнасящи не рядко противоречия и хаотичност, е необходимо да се търси приближаване и изясняване както в методологията, така и в усилията за теосис (срв. 1 Йоан. 1:6 сл.; Рим. 2:3). Тогава и богословските изследвания може да бъдат всестранни, задълбочени и резултатни.
 
Православието не е затворено в себе си и изолирано. То е вярно на Преданието и светоотеческото наследство, което се изтъква многократно. Ето защо Православието се стреми в светлината на свещените книги и творенията на св. отци да бъде в позитивен контакт със заобикалящия го свят, включително като използва съвременната научна методология и позитивните й резултати.4 Единството в същественото в Църквата има божествен характер: вярващите влизат в общение със Спасителя чрез приемането на Неговото Тяло и Кръв в св. Евхаристия и чрез възвестяването на Евангелието като киригма, които облагодатяват цялостния живот в неговата динамика. И това единство не изключва полезното многообразие в църковния организъм (Рим. 12:4-8).
 
В Църквата са апостолската приемственост и апостолското предание, наричано често “традиция”. Мнозина обаче са с впечатление, че тази традиция е наследие предимно на ритуалност, а подобно схващане може да въздейства за омаловажаване на същественото в апостолското наследство. По тази причина това понятие не се посреща добре особено в някои среди на Запад. А в действителност традицията, от православна гледна точка, би трябвало да е живо предаване и ново изживяване на апостолското наследство. Всяко поколение би трябвало да се интегрира в нея и да привнася новото, необходимото при новите обстоятелства на живот. Несъмнено не всеки опит за обновление е в хармония с Евангелието и с религиозния опит на Православието. Затова с право може да се твърди, че има една диалектика на традиция и обновление5, тъй като Църквата е призована да бъде свидетел във всяка една епоха, при различни условия на живот, което пределно ясно проличава и в светоотеческото дело (особено например през ІV и V в.). Формите на изказване могат да се променят, а термините – да добиват ново семантично съдържание, за да бъде вечната Истина поднесена на новото поколение по понятен и действен начин. И това е твърде важна и отговорна задача за богословските образователни институции.
 
2. Изворът на православното богословие е Божественото Откровение, дадено на човеци в далечното минало и предавано чрез човешко слово в течение на хилядолетия. Предизвикани от новия контекст на живота, св. отци през ІV в. откликват богоозарено да възвестяват истинския смисъл на боговдъхновени истини от необозримото Откровение към тогавашния свят, тъй че Православие означава също и следване на този достоен пример. Затова неизменна задача е да се прониква в Откровението, да се черпи и да се напоява жадната човешка душа за Божието слово.
 
Многократно, особено при противопоставяния и спорове, неизбежно се появява и съмнението дали другата страна в процеса на богословски изяснения не се позовава на неправилно разбрана или изопачена текстова версия, въпреки че нерядко тя настоява за притежание на истината. Неизбежно е имало и има повик да се върви към първоначалния смисъл на даденото Откровение, към извора за живот и спасениевъв всеки конкретен случай. И все пак, погрешните опити човешкото слово да се отъждестви с божественото са действителност.
 
В подобни случаи би трябвало да се съобразява подчертаното от ап. Петър (2 Петр. 3:15-16):
 
1) Свещеният автор получава мъдростта на откритата му истина и я изразява според собствения си език въз основа на своите литературни дарби.
2) Поради слабостта на човешкия език, когато предава богооткровеното, библейският автор среща понякога и големи затруднения в изразността.
3) Разбирането на първоначалния смисъл, вложен от съответния библейски автор, не бива да бъде резултат от любопитство или някаква си любознателност. То трябва да се постига със съзнание за отговорност, че е от решително значение за вярата и начина на живот.6
 
От тези редове на ап. Петър се извежда и православното схващане, че изяснението на Свещеното Писание не е изключителен труд върху работната маса на изследователя, а функция на Църквата. Поради това търсенето на адекватни изяснения не бива да се ограничава с литературната или историческата страна на текста, въпреки че те са важен фон за разбиране на вложения смисъл от свещения автор.7 Откъсването му от живота на Църквата превръща научното търсене в самоцел и го лишава от достоверност, защото Писанието произлиза от общността, чийто живот е пропит с божествените слова.
 
2.1. Апофатическият светоотечески метод понякога не се разбира правилно и затова се акцентира пресилено и необосновано върху истината, че за човека Бог е непознаваем в Своята същност (и следователно всички възможни човешки предположения за Него са с еднаква слаба стойност). Забравя се обаче, че Сам Бог в историята (чрез Своите енергии) разкрива отношението Си към цялото Творение, чието разбиране е в обсега на човека. Докато за апофатизма недостъпният и непознаваемият Бог е цел на благодатно приближение. Тази православна постановка е изразена многократно в богослужебната химнография и в молитвените слова. Следователно може да се предлагат много пътища на познание, но основният и правилният път е в живота на Църквата, което е от значение при диалозите с различни изповедания и с агностици например.
 
2.2. В сегашно време се рекламират и предлагат най-различни научни методи. В тях прозират нови философски, лингвистични и исторически интереси. Всяка епоха предлага свой контекст, както се припомни, който църковният екзегет трябва да приема сериозно и отговорно, за да достига Божието слово до човека чисто. Затова е необходимо всеки метод да се описва трезво, за да се установят неговите положителни страни и слабости и да се прилага положителното. Но не трябва да се забравя, че не съществува научен метод, който да не се подлага на съмнения и критики. Следователно абсолютизирането на един или друг метод може да се отрази върху резултатите и така да се достигне до становище, близко до известната мисъл на Хегел “Ако фактите противоречат, толкоз по-зле за фактите”. Реална е опасността собственото да се интеполира в смисъла, вложен от свещения автор. Освен това, въпросните методи не са статично установени веднъж завинаги, поради което различията и при разбирането, и при прилагането на един и същ метод могат да бъдат големи. Както изтъква Р. Рендторф, историко-критическият метод например при Ван Сетерс коренно се различава от този на Велхаузен.8 Понятно е, че погледите към съвременните научни методи, както често и приеманите резултати са противоречиви в едно и също висше училище или вероизповедание. Причините са твърде разнообразни не само поради предлагане на нова методология, но също вследствие приемането или отхвърлянето на познанията и опита от миналото, от лично желание за блясване с нещо ново на всяка цена и не на последно място – твърде противоречивите резултати в съвременни научни изследвания. Съвършен метод няма.9 Същевременно при непредубедени анализи могат да се обосноват задълбочеността и правдивостта на светоотечески резултати, до които са твърде близки съвременни научни заключения. Затова направих опит да илюстрирам това в една кратка и сбита по форма публикация за Божия образ в човека.10
 
2.3. Палитрата на разнообразието между тъй наречените “фундаментализъм” и “либерални научни изследвания” нерядко е огромна. Очертават се преднамерени постановки на “максималисти” и “минималисти”, на “интелектуални нихилисти”, “неосюпърсеционисти”, “антиционисти”.11 Пренесеният “обичаен” плурализъм в различни сфери на богословието довежда до рязко отделяне на разказаната в Библията история и научната дисциплина, която би претендирала все още да бъде наричана Библейска история. Това е положението и при изследването на християнските догмати и богословската история. На пръв поглед като че ли с право (и “по-лесно”) се поднасят например изследвания за “тринитарното учение на бл. Августин или за еволюцията на понятието сакрамент в ранната схоластика”, както подчертава Н. Лофинк в една своя теза.12 Разбира се, различия в мненията и изясненията на наличните древни веществени и писмени документи се получават и в други научни сфери тогава, когато изследователят (например археолог или историк, а не само обикновеният читател) пристъпва буквалистично към своя извор. А той трябва да чете и между редовете, да търси какво авторът е избегнал да каже13 какво стои зад текста. Същото се отнася и за подхода към библейския текст. Принципно се приема, но на практика като че ли се забравя.
 
2.4. Лофинк е прав, когато казва че изследването на филологически и исторически въпроси трябва да се съчетае с богословско. Неговият реферат навярно е предизвикан от засилилото се и в Германия направление с искане богословските факултети да се отделят от университетите или да се допуснат в краен случай само старозаветни, новозаветни и църковно-исторически дисциплини, в които е налице научна критика, чиито резултати могат да бъдат проверявани, анализирани наново14 (може би до безкрайност). Наистина радващо е скорошното инкорпориране на православния богословски факултет в университета в Белград, но това е изключение в наличните нови тенденции.
 
В полза на предложението за разделяне на богословските науки на две едва ли не противоположни тела се привежда фактът, че дори в рамките на една църква (като Римокатолическата) се стига до сериозни различия относно мястото на систематическото богословие и библеистиката и характера на техните взаимоотношения.15 Като следствие от въпросния повик може да се предизвика зачертаване на цялата история на възникването на университетите върху основата на средновековното богословие. Претенциите на все повече и повече нови изповедания и секти за легализирано свое висше образование са действителност и играят допълнителна роля в този процес на секуларизация. По мое мнение се върви към принизяване на богословието в Европа, което може би не е така ясно изразено в Америка, където “Религия” и “Богословие” има в частните училища и университети (които като че ли са на по-голяма научна висота от държавните). В този контекст на развитие не е ли под въпрос съществуването на православни факултети след отделянето им от университетите? И още, неизбежно е и питането: Кой би имал предимство на Изток например в “пазарната икономика” на богословието? Кои имат възможност за огромни инвестиции в образователните институции и в публикации, както и за съответна конкуренция със съпътстващия подобна финансова подкрепа прозелитизъм?
 
3. Една от причините за появата на нови явления, приемани за научни и наричани обективни, е продължителният процес на секуларизация, която е не само външна даденост, а прониква и в Църквата чрез нейни членове. С течение на времето, разбира се, семантичното съдържание на термина се променя, но секуларизмът, в една или друга разновидност и мутация, съществува и оказва своето влияние. Може би най-голямата съблазън е твърдението, че “днешният свят, с някои изключения е така яростно религиозен, както е бил всякога, а на някои места повече от всякога”.16
 
3.1. Очертават се две противоположни становища: 1) секуларизацията е добро средство, тъй като отстранява религиозни феномени като “изостанали”, “суеверни” или, както е при нас нерядко, като “реакционни”; 2) необходимо е оформяне на “религиозни субкултури”, с оглед да няма никакво външно влияние върху религиозния живот. Бих искал да припомня, че в България в началото на трийсетте години на миналия век голяма част от водещата интелигенция се отдръпва (навярно и по вина на бездействието на църковните духовни ръководства) и това се случва въпреки наличието на православни неделни училища, на безплатни трапезарии, на летовища за работнички, на издателска общност от монахини, на “Белия кръст”, на Православни библейски курсове, на Дружество за защита на домашните помощнички и т.н. По онова време в митрополитската катедрала “Св. Неделя” идват хора от интелигенцията, привлечени от службите и проповедите на Софийския митрополит Стефан. Независимо от това отлив има.
 
Все пак, анализът на причините, дълбоката вяра и навременната църковна помощ могат да помогнат за запазване на църковното единство. Предпоставка за появата на религиозни общности (затворени в една или друга степен) са не само някакви незадоволености, но и някои очаквания, тежнения. Умножаването на петдесетни общини не само в Латинска Америка, но и на Балканския полуостров, сочи, в контекста на пропагандирания по света плурализъм, и оправдаване на етична разпуснатост: а) стремеж за библейска цялостна (дори буквалистична) ориентираност; б) спазване на строг морал; в) екстатична форма на богослужение; г) ожидане на духовни дарби и изцелявания.17
 
Изтъкваните белези показват какво го очаква обществото, подтиквано чрез масовите медии към “нов начин” на живот. Всичко това въздейства и върху православни кръгове, което трябва сериозно да се вземе под внимание в духовната просвета. Между двете световни войни и малко след края на Втората световна война, слава Богу, в България съществува общество от вярващи “Добрият самарянин”, чиито духовници и привърженици не се отделят от Църквата, а в тежките години на пропаганда против вярата негови членове, предимно от незаможни народни слоеве, са опора на енорийско ниво.
 
И така, с оглед на действено поднасяне на Евангелската истина остава да бъдат изяснени в не малко дискусии и от православна страна въпроси като: съществува ли секуларизация в света днес или е налице десекуларизация (която понякога може да е прикрита секуларизация), дали евентуалното приспособяване на религиозните институции към секуларизма е резултатно или не и дали има засилване на някакъв, наричан от Бъргър “реакционен супернатурализъм” и др.
 
В подобни постановки прозира и формата на конкуренция, едва ли не на свободен пазар и на религиозни идеи от най-различен оттенък – агностически и атеистически. Все по-често се прокарва мисълта, че всеки има право да избере нещо – дали Бог е Творецът, дали е личностен или е просто някаква сила. Като че ли последното добива нарастваща привлекателност, защото отговорността на индивида и общностите за бъдещото развитие намират все по-малко място. Затова не е случайно, че се търси безгрижно или необосновано “общ език” с отдалечените от религията или от християнството хора, дори с противници на християнството, което е сложен процес и зависи от конкретни обстоятелства. А това би могло да навреди същевременно и на положителните опити в това направление.18
 
3.2. Колкото и да се омаловажава секуларизирането като неизбежна съвременна даденост в редица страни, трябва да се признае, че съществува международна субкултура. Тя обхваща предимно заможни хора, образовани в различни области на науката и изкуството, в правораздавателната система и т.н. В европейските страни, в които преобладава такава култура с претенции да е елитна, религиозните изяви имат по-скоро представителен характер (вкл. на големи празници, полагане на клетва, отдаване почит на покойниците и др.). Неизбежно възниква въпросът: няма ли нова разновидност на Kulturkampf (от времето на Бисмарк)?19
 
3.3. Неудачите са предпоставка за стремеж към затварянето на една общност, за нейното капсулиране. Това е феномен не само в православните среди, не само в християнството или в рамките на някоя друга религия, но изобщо във всяка по-малка или по-голяма идеологична общност. По-частно в областта на православните общини това би могло да бъде резултат и сред вярващи и духовници, които не са съгласни със секуларното, но все пак са под негово влияние, което прониква в семействата им най-често чрез училищата, дискотеките и др. На тази основа се ражда фундаментализъм.
 
Ролята на интелектуален елит, отдалечен от вярата, не е за подценяване обаче. И затова трябва да има стъпка, за да бъде видяно “плодотворното взаимодействие между аза и общността (…) взаимната отговорност между човечеството и небесата”20, въпреки че това не е достатъчно за духовното разгръщане и достойнството на отделния човек и на самата общност. Но тази стъпка не би следвало да е ограничена в интелектуални рамки. Когато ап. Павел посочва, че е бил готов всичко да стане, за да придобие за спасението нови, истински вярващи в Христа (1 Кор. 9:19-23), той е целял непринуденото приближаване до човешкото сърце, а не показно приспособяване с оглед на изгоди – лични, на някоя институция или на някакъв елит. Затова за Православието Благата вест трябва винаги да се поднася понятно и полезно в различните общества и техните културни структури и благодарение на самоотвержен труд и силна църковна привързаност в един или друг случай душепастирството може да бъде и е реалност.
 
Така, през последните няколко века се очертаваха две крайности спрямо Свещеното Писание и религиозните вярвания: 1) тенденциозният рационализъм против действителността на чудесата и 2) схващането на всяко по-неразбираемо за нас явление в библейските текстове и в живота на Църквата непременно като чудо.
 
В Западна Европа, а и у нас, се утвърждава обаче също секуларна култура, имитираща църковния живот, която е улеснена от нашата слаба дейност:
  • – Гражданските ритуали са задължителни и често отразяват църковни обреди (например при венчание), а тези ритуали се финансират и от данъците на вярващите християни.
  • – Налице е официален неутралитет с простор на антицърковна и антирелигиозна информация (в областта на образованието, на средствата за масова комуникация), като се използват и неизбежни вътрешни църковни противоречия.
  • – Атрактивни учебни дисциплини (например английски език) се поставят като алтернатива за предмета религия.
  • – В медиите църковното често се свежда до водосвети при откриване на фирми и до погребения (въпреки някои религиозни възпитателни предавания).
  • – Секуларното се улеснява от слабата активност на духовенството, която в някои страни, като България, е продиктувана от недостига на енорийски свещеници, но все пак в големите градове започва да се развива все по-постоянна ангажираност в религиозно-просветно дело и в социална дейност. Известни са усилията на Апостолската диакония в съседна Гърция (и от страна на други православни общности, например край Ираклион, при Ормилиа), на Каритас и Сервитас в западни страни. В една от православните епархии в България има опит за хорово музикално изпълнение на съвремен български език, без да е внесен модернизъм. Постигнати са успехи в делото и все пак силите не достигат. Напоследък католически свещеник от Полша привлича младежи с модерна богослужебна и изобщо религиозна музика.
Несъмнено промяната в учебните програми би трябвало да утвърди:
    • – изпълнена с евангелска любов информация и съответен подход не само на енорийско равнище;
    • – анализ на положителното и на слабостите, за да въодушевява за осъществяване на евангелските приоритети;
    • – задружни усилия за формиране на добре подготвени православни млади хора, в които да гори пламъка на служението;
    • – бърза и адекватна информация за новостите в съответните науки и за реагирането спрямо тях.
4. Първостепенен въпрос за Православието в сегашния свят е създаването и провеждането на действена терапия в сътрудничество и с хора с добра воля извън Църквата.21 Вниманието си в тази сфера насочвам с убеждението, че въпреки пропагандирането на глобален поглед и подход в съвременния свят, разнообразието в, така да се каже, светската област (наука, политика, икономика и пр.) в никакъв случай не улеснява очертаването на ролята на Православието в модерния свят. Но затруднения и дори остри противодействия е имало и във времето след след 313 г. и след това. Този факт като че ли подсказва необходимостта както за съобразяване с общовалидното, така и да се търси формата на служение в конкретната обстановка – вътрешна и външна.
 
4.1. Напрежения има и във вътрешния църковен живот на територията на една и съща автокефална православна църква. Те се пораждат по различни поводи: от твърде различния поглед към съвременния свят и проблемите във връзка с неговия плурализъм (например от административно естество, изменението в календарния стил, въпреки че календарът е създаден за човека, а не обратно), от несигурност за собственото съществуване, поради боязън от по-многобройни обществени или църковни партньори, поради страх пред големи отговорности и т.н.
 
4.2. За превъзмогване на подобни препятствия в Православието се разчита на здравите национални чувства за съхраняване на един народ или на една страна. Нужно е Православието да се стреми да подпомага националното единство, което може и трябва да обединява живеещите в страната различни етноси. В този смисъл водещи са думите на ап. Павел, който утвърждава равноправието, без изоставяне на истината и правдата: “Няма вече юдеин, ни елин: няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски” (Гал. 3:28) и подчертава, че силата за оправдаване е в Господ Иисус Христос с “вярата, която действа чрез любов” (5:6), с покорността към истината (ст. 7). Не е случайно, че начело на човечеството стои организация, която носи названието ООН. Нека ми бъде позволено да припомня два случая, които би трябвало да бъдат образец за наше (българско православно) поведение. Първо, за правилните разбирания и дадената навременна и смела подкрепа от българските архиереи и свещеници по време на Втората световна война за спасяването на българските евреи (евреите с българско гражданство).22 Обявяването на двама от тогавашните български митрополити (Софийския Стефан и Пловдивския Кирил) за праведници от страна на признателното еврейство в Израел е радваща оценка. Второ, по-малко известно е, че по време на същата война Св. Синод на БПЦ определя категорично от страна на нашите църковни органи да се оказва дължимата духовна почит на всички останали архиереи и други духовници от гръцки произход на територията в Беломорието, временно управлявана от българска гражданска администрация. Не само това. Вменява се в задължение да се дава възможност на тези духовници за богослужения на гръцки език там, където има гръцки православни вярващи. И това, трябва да акцентирам, става в момент, когато отношенията на БПЦ с Църквата в Елада са под знака на схизмата от 1872 г.23 Слава Богу, положителното от миналото беше използвано за действена терапия и печалното е преодоляно. Сестринските отношения между двете църкви от десетилетия, бих могъл да кажа, са примерни. Братските отношения между нашите факултети и колегиите ни са радващи. Естествено за това са допринесли и политическите фактори в двете страни.24
 
5. Извор на напрежение по целия свят и особено в страните от Източна Европа са тежките икономически условия и социалната несправедливост. Въпросите са свързани с въздържанието и аскетизма. Затова и на Запад преди време имаше голямо младежко движение против консуматизма. Тук не би трябвало да се забравя, че духът е водещ, но човекът има и физика. Понякога протестантски дейци изразяват надеждата, че подобно на напредналите общества с висока технология, такава примитивна бедност може да се преодолее.25 Това са важни въпроси, които православните богослови би трябвало да дискутират конкретно (срв. Мат. 10:42; 25:31-46), както и въпросът как ситият би могъл да “убеди” гладния, че има възможност да стане аскет. Но дали това е правилното тълкуване на Благата вест?
 
5.1. Наистина задачите за социална справедливост са вплитани в миналото в мрежа от нерелигиозни и социални гледища и интереси, дори в противни на църковното учение концепции, когато вярващи или духовни водачи са отразявали много нещо само от позицията на собствения си контекст26. Това обаче може да се поправи и не е основание за отказ от социалната дякония, защото няма човешка позиция или дело напълно изправни.
 
6. Понякога се чуват възражения, че въпросът за човешките права е привнесен политически с оглед на противодействие срещу колективизма, а също е и протестантски с акцент върху личните права на човека, доколкото това е предпоставка за увеличаване на разномислието и множенето на сектите. Наистина има политици, които не желаят в страната им или някъде другаде да има силна църква, защото тя би била неприятно критична за тях. Нека си спомним случая със смелото и правдиво отношение на св. Амвросий Медиолански към имп. Теодосий Велики. Но същият този случай показва, че политикът, притежаващият властта, има сам нужда от силна църква, която не само да възхвалява положителното в неговото управление, но и да посочва грешките и порочните действия. Казаното се отнася и за църковните грижи в социалната област (като макродякония и микродякония). Основа за тях е “социалната” доктрина за Св. Троица, както бележи Диоклийският епископ Калистос Уеър, позовавайки се и на Пергамския митрополит Йоан Зизиулас: “Битието на Бога е битие в отношение”. Бог “не е единица, а единство  (…) Бог е “общностен”, Той съдържа в Себе Си нещо от това, което ние наричаме “общество”, но на безкрайно по-висше ниво”.27 В тази връзка се разяснява и терминът “perichoresis” като реципрочност, взаимно себеоткриване, пътуване един в друг и един към друг.28 И в този вътрешен диалог отвъд времето вярващият се включва чрез молитва и чрез проява на любовта, “взаимната, споделена”, т.е. “всяка социална група – род, семейство, енория, епархия, църковен събор, училище, работно място, фабрика, нация – има призвание да бъде преобразена от благодатта в жив образ на божествения perichoresis”.29
 
За пример на здрав исихазъм с литургическа и молитвена основа може да се приведе жертвеността на св. Патриарх Евтимий и на множеството светители, мъченици и преподобни отци, които прилагат получените благодатни сили в св. Евхаристия в “Литургия след Литургията”.
 
7. Откъде да започнем? – въпрос вечен за човечеството. Отговори се дават в множество православни трудове, в това число и в тези на посочените двама съвременни архиереи, които си позволих да цитирам по-обстойно, тъй като са труженици за животворно свидетелство и за присаждане на източноцърковната богословска традиция на Запад. Отговорът тук ще започне с осъществяването на вътрешната мисия.
 
Апостолският събор откри пътя за мисия в изпълнение на поръчението на Спасителя (Мат. 28:19; Марк 16:15-16; срв. Лук. 24:47; Йоан 15:16 сл.). И все пак, това поръчение не се разбира еднозначно. Понякога се желае единствено мистическо преживяване на вярата и то затворено вътре в рамките на църковната община. Дали обаче това е поръчението на Иисус Христос? Често се иска дори църковният организъм да се затвори в богослужебния живот. Но ако така бяха постъпили първите християни, малките общини в Йерусалим и другаде не биха ли се превърнали в юдейски секти, подобни на други (като кумранската, на терапевтите и т.н.)? Не напразно в отговор се подчертава, че чрез евхаристийното общение се черпят сили не за самозадоволяване, но за спасителен път чрез служение в Църквата и в света (“Литургия след Литургията”, да повторя).
 
7.1. Първата сфера на мисия е в семейството, още от ранни години. В един западен църковен вестник се появи бележка със сериозна загриженост: “Помощ, моето дете иска да се молим”. Вниманието се насочва към появилата се в Германия семейна религия без ритуал и форма. Забелязва се, че “родители възпитават децата си не в църковност, а проявяват грижи за индивидуализирана семейна религиозност, съвсем според техните нужди и възможности”. Така просто не е необходимо Бог да се споменава. Приема се вяра в нещо по-висше, закрилящо и утешаващо. Запàда дори трапезното благочестие с молитва преди и след ядене. Според един специалист (Thomas Luckmann) се е появила “незрима (unsichtbare) религия”.30 Докъде ще стигне това отчуждение, не зная. Отговорът е да има съответен партньор за диалог с детето, за да се обнови православната традиция, а симптоми за такива възможности са налице (каквито съм видял на фестивал на ученически християнски дружества в Солун, на конференция на “Синдесмос” в Елфингам). Участниците в Елфингам бяха предимно от Запада, нерядко от семейства, които не са православни. А с тях водеше непринудени и сърдечни верови разговори например митрополит Антони Блум.
 
Несъмнено важна стъпка е подпомагането на действена домашна църква, която може да бъде извор за мисия в света.31 Приближаването на богословите и на йерархията до миряните може сериозно да допринесе за пламване на молитвеността отново. И в този важен кръг от задачи принадлежи до голяма степен също съдбоносният въпрос за промяната в образователната система в православните висши училища с оглед придобиване на молитвен опит на възпитаниците им по време на следването и за действено служение впоследствие.
 
7.2. Следователно в мисията решаващ е духът, който изпълва вярващия християнин да свидетелства за Христа и да придобива нови труженици. Несъмнено за съществуването на организирана мисия е необходима сплотеност на различните хора в нея, които иначе са индивиди32, както и личен пример, с различните им становища в ежедневието. Затова св. Йоан Лествичник (Климакос) отбелязва още: “Благочестив е не онзи, който съжалява много, но онзи, който не причинява никому несправедливост”.33 (Срв. Словата на пророк Амос, гл. 5.)
 
7.3. Нека припомня и че поставянето на императива за аскетизъм не е просто традиционна носталгия за Православието. Той произтича от богослужебния живот и от верността към светоотеческото наследство, както вече посочих. Тук само бих прибавил, че в някои църковни среди по света също не се гледа положително на жаждата за консумативност и в минали десетилетия множество млади хора от различни християнски вероизповедания нададоха повик за предоляване на този стремеж и то когато милиони хора с Божи образ страдат и умират от болести и бедност и вследствие на тази жажда плътските интереси се поставят над духовното. Истинският аскетизъм протича в покаяние и любов. В покаянието вниманието е съсредоточено критично към собственото “аз”, т.е. забелязва се отделяне от общото, но това е с оглед на обединение с всички в резултат на действената любов за преобразяване на човека, за теосис. Църквата живее в света и свидетелства за Истината. Всяко поколение в нея получава Христа и възможността за спасение. Приемствеността на вярата има не само познавателна страна или механично повторение, тъй като иначе не би могло да се следва Спасителят, а само да властват интелектуален формализъм и ритуализъм. Затова истинската православна традиция не може да бъде статична. Тя е живот, изпълнен с динамиката на служението в света.
 
7.4. Мисионерска насоченост би трябвало да има и в обществено-политическото служение. Погрешно би било обаче да се мисли, че Спасителят е социален реформатор в обикновен смисъл на израза. Той желае нашето собствено искрено и последователно преобразяване, нашия път на теосис, който непременно води в такъв случай и до преобразяване на самото общество.34 Подпомагането е действено, когато се извършва с любов и от цялата Църква. А в истинската мисия това се осъществява с грижа за духа и физиката на човека без най-малък отенък на мисъл за прозелитизъм.36
 
7.5. В мисията има своето място и богословието. Но, за да е успешно, то трябва да е органически свързано с цялостния живот на Църквата, защото с мистиката “се проникват и взаимно допълват. Едното е немислимо без другото: ако мистическият опит е индивидуална проява на общата вяра, богословието е общ израз на това, което може да бъде познато от всеки. Вън от истината, пазена от цялата Църква, личният опит би бил лишен от всякаква достоверност и обективност”.37 А учението на Църквата, която съхранява тази истина, не е нещо статично. В него се отразява едновременно опитът на човешката душа и опитът на цялата Църква. Това предпазва богословието от изсушаване и му придава жизненост, служи за негов пътепоказател за бъдещето. Без да се отъждествява със света и неговите структури, Православието трябва да служи на всички в света в духа на евангелските истина и любов, с пророческа ревност и то не само понякога.38
 
8. Но възможно ли е действено свидетелство пред света, ако не се променят отношенията между различните християнски вероизповедания? Въпросът се поставя и днес, когато сме изправени не само пред противоречията, но и пред феномена на равнодушието и безразличието и когато понякога като че ли се поставя алтернативата “любовта или истината”. А този начин на разсъждение не е точен. Отдавна е известно, че Диалогът на любовта предшества Диалога на истината, който не може да се жертва заради първия, но двата диалози са органично свързани.
 
8.1. В православни среди често има противоположни разбирания. Причините са различни:
  • – споменът за кървави стълкновения от миналото;
  • – страх у православни за собственото съществуване от действията на чужди могъщи формации или църкви, които имат достатъчно средства за влияние в различни обществени сфери;
  • – обезличаване чрез пропагандиран плурализъм и глобализъм;39
  • – опити за прозелитизъм, т.е. желание за “пробиви” чрез икономическа атрактивност и рекламно привличане към възможности за образование и работа в чужбина.40
8.2. Всичко това създава растящо недоверие и в отговор често се разгръща повик против всякакви икуменически връзки.41 На тази страна във взаимоотношенията няма да се спирам подробно, тъй като е необходимо отделно монографско изследване, но в бележките накрая давам примери, предимно от западната преса.
 
8.3. На агресивния антропоцентризъм трябва да се противопостави Христоцентризмът на любовта в нашата среда42 и към другите, защото православното свидетелство не трябва да бъде само от църковния амвон, но и в живата действителност, в която живеят православните християни. Усилването на вярата и разгарянето на молитвеността са органически свързани с цялостното служение. Богословието е призовано да разкрива всеки път евангелските истини, да вниква в духовното им съдържание с оглед да се превъплътяват не само в празничния ден, но във всеки ден и час. Затова общите усилия изискват и общо свидетелство.
 
В противовес на споменатите негативни действия и отгласи и други подобни проблеми участниците в международния академичен симпозиум в Солун (1-3 юни 2003) в комюникето си отбелязват, че пътят на междухристиянския диалог е труден, но “няма друга алтернатива за диалог”. При откриването на симпозиума Атинският архиепископ Христодулос е заявява че “не ни е позволено да спрем диалога и да прекъснем мостовете за комуникация между християните”. Той припомня изказването на православния стожер Ефеския митрополит Марк Евгеник, че без диалог различията изглеждат по-големи и обратно.43
 
8.4. Многократно се правят изявления, че конфесионалното разделение трябва да бъде преодоляно, че то пречи на общото свидетелство на вярващите в Иисус Христос по животрептящи проблеми в съвременния свят, като: достоен живот за всички, справедливост, мир, солидарност.44 Положителни са някои симптоми за готовност за дискусии при съществено променени отношения чрез срещи, покаяние, съгласувани документи. Например чрез изпращане на частица от мощите на св. Кирил в Солун, чрез изявено разкаяние във връзка с изстъпленията вследствие на ІV кръстоносен поход, чрез изпращане на иконата на Казанска Богоматер в Русия, чрез редица енциклики на папа Йоан Павел ІІ, чрез взаимните посещения на римския папа и православни патриарси, чрез трите документи на “Обединената католическо-православна комисия за богословски диалог” от периода 1980 – 1990 (макар че при приемането на третия не е имало представител на БПЦ и български богослови не са могли да дадат критически принос) и др. Има, разбира се, и богословски затруднения, а също и в практическите отношения, някои от които вече бяха засегнати бегло въз основа на публикации на Запад. Очаква се отговор на въпроси като: как би могла Православната църква да приеме отреденото й място в Dominus Jesus (ІV.17) като истинска “част-Църква” (Teilkirche), така да се каже, на периферията (въпреки че се признава нейното апостолско приемство и валидна Евхаристия) или как биха приели римокатолическите богослови православни изяви относно икуменизма, в които Православната Църква изрично се обявява за Църквата.45 Напоследък дойде и вест за съгласувано решение от Ватикана и Вселенската патриаршия за започване на диалога отново.
 
Когато аргументирано и с обич православните участници отстояват в един или друг диалог православното становище, тогава опасност за Православието няма и свидетелство за това са не малкото общи становища (например в римокатолическо-православния богословски диалог, в диалога на англикано-православната богословска комисия и др.). В тях няма православен богослов, който да отстъпва от православно учение по един или друг въпрос.
 
8.5. Трябва обаче да се помни, че осъществяването на единство е Божествен дар, многожелан от Спасителя (Иоан гл. 17). И в този случай православният християнин е само Христов съработник. Разбира се, икуменическите усилия не би трябвало да се схващат като лекомислен, “евтин” иринизъм. Налице са и сериозни препятствия. Въпросът за успешни дела и пречки за тях остава да бъде анализиран и конкретно решен. С оглед на позитивна стъпка институтът по икуменически въпроси “Йохан-Адам-Мюлер” подема инициатива за разговори на експертно ниво, независимо че и на това ниво може да има затруднения. Така от 23 до 27 юни 2004 г. в Падерборн, Германия, заседава подобна римокатолическо-православна комисия, която носи името “Общ католическо-православен работен кръг свети Ириней” с председател от православна страна епископът на Браничево д-р Игнатий Мидич, а от католическа – Магдебургският епископ Герхард Файге. Нейната тема в областта на антропологията фактически е продължение на разговорите от 23 до 26 октомври 2003 г. в Москва, в които взимат участие ректорът на Руския православен институт “Св. ап. Йоан Богослов” (с 10 факултета) архим. Йоан Економцев и представители на Московските духовна академия и семинария.46
 
8.6. Трудните и продължителни богословски диалози забавят или пречат на общото свидетелство в света. Но трябва ли изобщо да го спират и то когато мнозина, не само християни, очакват църковния глас и църковните активности? Съзнателно в този реферат бе само подхвърлена надеждата в новото поколение за молитвеност и засилване на духовността. В Църквата ще бъдат ли отминати предизвикателствата на съвременните извънцърковни изяснители на библейския текст (философски, лингвистически, археологически и исторически), внасящи дезориентация за младото поколение, ще бъдат ли премълчани също съдбоносните нови насоки, например в генетиката, включително клонирането, както и подхвърляните идеи за създаване на междинна раса между човека и животинския свят, относно евтаназията и т.н.?
 
8.7. В тази връзка нека се припомнят обаче православните приноси в редица други междуцърковни начинания по линия на Световния съвет на църквите, не само във “Вяра и църковно устройство” (Faith and Order), но и в комисията за развитието (CCPD), в Комисията за подпомагане (CІCARWS), в Църковната комисия по международни въпроси (CCIA), в чийто обсег са били мир и справедливост, хуманност и неупотреба на средства за масово унищожение, в програмата антирасизъм, в устройваните от Конференцията на европейските църкви (КЕЦ) форуми в Базел, в Сеул (1990 г.) и в Грац, Австрия (1998 г.).
 
9. Живеем във време, когато на глобалното зло трябва да се дава достоен глобален отговор. Коренните промени в Европа преди повече от едно десетилетие внасят нов дух и нови междучовешки и международни реалности. Поставено е началото на преход към неконфронтанционна система и принципите на демокрацията са насочени в един сложен, но многообещаващ процес за създаване на “единна, демократична и просперираща Европа”.47 В този процес участието на Православието би било благословено, но при условие да не подменя първата си задача да проповядва възвестената от Господ Иисус Христос блага и спасителна вест и от нея да черпи сили в своето служение. Външният аспект в дейността засяга и материалната страна. Човекът е сътворен психофизичен и Божието поръчение е да се труди и да опазва околната среда (Бит. 1:26 сл.; 2:15). В свой реферат на конференция в София (организатори на която бяха БФ на СУ и фондацията “Конрад Аденауер”, 1999 г.) посочих, че в Германия тази постановка се посреща положително от държавна страна. Тогавашният министър на културата Michael Naumann изтъква в интервю, че християнските църкви трябва да се събудят и да се концентрират да държат в секуларното общество буден въпроса за Бога и че централната им задача е “подготовката за есхатона (…) за Божието царство, за вечния живот”.48 Служението на Църквата, основаващо се на вяра, свобода и отговорност, е насъщна, но не и лека задача. Тя трябва да се осъществява с духовност, без каквито и да е претенции за привличане на подвластни новиции. Новото развитие е свързано с глобализация и плурализъм не само в областта на културата в широк смисъл на думата, но и във всяка сфера на живота – обществен и частен. Слабата икономика несъмнено оказва пагубно влияние върху образованието, здравеопазването, културата, социалната сфера. А глобализацията и плурализацията могат да бъдат креативни, но при подобни случаи са унищожителни. Събития от световен мащаб са причина да се предрича възможно мрачно бъдеще с въпроса: “Визия на ужаса или основни линии на една бъдеща световна политика?”. Повод за това подчертаване са и публикации на английски и немски.49
 
9.1. Преобразяването на обществото и човека наистина има и есхатологическо измерение. Пълнотата ще бъде реалност при Второто пришествие. Но в отговор на божествения призив християнинът е длъжен да съдейства активно още днес. И това преобразяване може да бъде ползотворно, само когато се даде богат принос за формиране на подрастващото поколение и младежта. Новата генерация, бъдещето на нашия народ, както с право се изразяваме често, е изправена пред множество благоприятни възможности и пред сериозни опасности (материализирането на практика, консумативност, дрога и наркотици, злоупотреби с малолетните при увеличаващ се брой на изоставени деца и продажба на деца и т.н.).50 Ефективното възпитание за ново поведение и особено за оказване на социална и морална подкрепа е императив и за Православието и за неговите висши школи, като би могло да има взаимна помощ при обновяване на програмите на съвременно равнище.
 
Конституционните разпоредби и законите откриват път за подобрение на положението на жената. Въпреки това проблемите са много. Тя е засягана повече от различни престъпни действия, обект е на търговия като жива стока, примамва се с “лек и охолен живот”, страда от безработица повече от мъжа. В гражданското общество се проявява желание за оказване на помощ чрез т.нар. “телефони на доверието”. Още по-наложително е участието на църковните инстанции не само за утеха, но и за дейно подпомагане.
 
9.2. Не остана място и време за поглед върху някои положителни православни стъпки у нас в душегрижието за лишените от свобода, а би трябвало това служение на духовници да въодушевява.
 
10. Многобройните и разностранни задачи в изгражданото общество в света и по-частно в Европа предизвикват също оправдано безпокойство. Затова дори се търси сътрудничество на широка обществена база чрез оформянето на нов “световен етос”, който да мобилизира религиозните и нерелигиозните хора.51 Пред “Европейското дружество за католическо богословие” в Женева е отправено искане за “Entwestlichung der Theologie“, което е вариант на реформатското по-раншно желание за освобождаване от рамките на източното богословско мислене. В процеса на анализи и решения “за” и “против” тези проблеми не са малко предизвикателство, особено когато съвременното християнско поколение не познава както трябва своите духовни ценности (освен просто обобщително), за да може да намери общото с другите и да съхрани богатството на православното наследство. Привеждането в подобни случаи само на притчата за пръстените от Лесинг, без задълбочено вникване, може да доведе до минимализиране на вероизповедта, до обезличаване и да предизвика погрешни реакции.52 Затова учебните програми в православните висши училища, а и в енориите, се нуждаят от подкрепа за неотложна интензивна работа за опознаване на светоотеческата традиция и от нея да тръгват хора за сътрудничество с други здравомислещи хора. Използването на модерните средства, като интернет, с подходящо съдържание е също от значение, улеснявано в университетите с елементарно ограмотяване в тази сфера. Създадените с местна църковна помощ в Регенсбург детски и фамилни уеб-страници са примерна илюстрация.
 
***
С предложената значително кратка характеристика на някои императиви и задачи за Православието привършвам с пожелание във всяка една област на богословието да се осъществи по-тясно сътрудничество преди всичко на православните – на по-възрастните богослови с по-младите – за да има приемственост с оглед на действено служение днес в отговор на призива на Спасителя Христа. Така би могло да се мине от диагностика към оздравителни общи дейности. Комуникацията между нас не е желателна само когато ще има срещи извън Православието по един или друг повод. Въпреки допълнителното натоварване, по-честите срещи по специалности и концентрация върху отделни важни теми ще бъдат от голяма полза и за задружното православно свидетелство. Полезно би било също създаването на офис за ежегодно обновявана информация за православните публикации, може би с анотации (например в Солунския богословски факултет).
 
 
Бележки
 
1 Archimandrite Vasileios. Hymn of Entry. Liturgy and Life in The Orthodox Church. Transl. from the Greek by Elisabeth Briere with a foreword by Bishop Kallistos of Diokleia. (St. Vladimir`s Seminary Press, Crestwood, New York, 1984, 12); за духовността: Dumitru Staniloae. Orthodox Spirituality: A Practical Guide for the Faithful and a Definite Manual for the Scholar. Transl. by Archimandrite Jerom and Othilia Kloss. (South Canaan: St. Tikhon`s Seminary Press, 2002).
2 Преди около четвърт век в Залцбург, Австрия, имаше международна конференция с тематика за напредъка на науката и техниката и изоставането на човешкото общество.
3 Срв. Oeming, M. Biblische Hermeneutik. Eine Einführung. Darmstadt, 1998, 29-30; Kaiser, Otto. Einführung in die exegetischen Methoden. München, 1969. Вж. още: Steck, Odil Hannes. Exegese des Alten Testaments. Leitfaden der Methodik. 12. Aufl. Neukirche-Vluyn, 1989, 3.
4 Galitis, G. Die historisch-kritische Bibelwissenschaft und die orthodoxe Theologie. – In: La Theologie dans l’Eglise et dans le monde (Études Théologiques 4). Chambésy, 1984, 1.
5 Metallinos, Georgios, Erzpriester. Leben im Leibe Christi (Einführung in die Orthodoxie). Athen, 1990, 99-114.
6 “Невежите” и “неукрепналите” изопачават Писанията. Това ги води не към спасение, а към гибел.
7 Граматичното и семантичното разкриване на зависимостта на езика от далечното минало е важна задача. Постигнатото трябва да послужи намереният смисъл да бъде пренесен ясно, разбираемо и точно чрез използваните в настоящото време езикови средства, с оглед на прилагане в живота за духовно спасение, както и изобщо за индивидуален и обществен просперитет. Всяко изолиране на един или друг компонент би могло да има само временен характер с цел възстановяване на някогашния му контекст и точен анализ.
8 Rendtorff, R. Die Bibel Israels als Buch der Christen. – Christoph Dohmen/Thomas Söding (Hrsg.). Eine Bibel – zwei Testamente. Paderborn, München, Wien, Zürich, 1995, 108-109 (97-113). Рендторф посочва като пример две публикации: Van Seters, J. Abraham in History and Tradition. New Haven, 1975; Ders., Der Jahwist als Historiker. – Theologische Studien 134, 1987.
9 Вж. например Joffe, Alexander H. Review Damns BAS´s Ancient Israel. – BAR Vol. 23, 2003 (че не можем повече да дискутираме от историческа перспектива въпросите за библейските патриарси, за Израил в Египет, за заселването на Якововите потомци в Обетованата земя, No.3, 24-25, както и цяла серия публикации например от Копенхагенско-Единбургската школа.
10 Това се вижда и от краткия преглед на археологически и исторически заключения при осветляване на въпроса, сравнени със светоотечески (Шиваров, Н. Традиция и съвременни методи. Образът Божи в човека. – Балканска научна конференция. Сб. Доклади. Пловд. унив. Филиал “Л. Каравелов”. Кърджали, 2002, 550-554.
11 Joffe, Alexander H. Op.cit. 24 и цяла серия публикации например от Копенхагенско-Единбургската школа.
12 Lohfink, Norbert. Alttestamentliche Wissenschaft als Theologie? 44 Thesen. – Internet. St. Georgen. Uni. Frankfurt, 1999.
13 Срв. например египетските извори за Рамзес ІІ и битката при Кадеш на р. Оронт.
14 Lohfink, N. Op. cit., These 8.
15 Вж. по-подробно в моята Старозаветна херменевтика (под печат).
16 Бъргър, Питър Л. Десекуларизацията на света: Глобален поглед. – В: Десекуларизацията на света. Съст. Питър Л. Бъргър. София, 2004, 10 (The Desecularisation of the World. Resurgent Religion and World Politics. Washington, D.C., 1999).
17 Пак там, 12-13.
18 Например при размяната на писма между кардинал Мартини и Умберто Еко.
19 За да не се откъснат от Църквата тези християни, допринасят и някои критически публикации от водещи богослови, духовници и професори миряни. За петдесетните общини в Латинска Америка вж. Бъргър, П. Пос. съч.
20 Ту Уеймин. Търсенето на смисъл: религията в Китайската народна република. – В: Бъргър, П. Пос. съч., 129, 147 сл.
21 Ту Уеймин. Пос. съч. Преди 5-6 години в Медицинска академия в София бе устроена конференция относно агресията от медицинска гледна точка. Председателят й, акад. Чудомир Начев, застъпи тезата, че числото на сърдечните инфаркти би могло да намалее с помощта на религията. Приех поканата му и изнесох доклад от библейска и православна гледна точка (конструиран: анамнеза, терапия и профилактика). Този факт показва още веднъж възможността за сътрудничество със секуларизирани общности и научни дейци в полза на православната дякония в този свят.
22Вж. Shivarov, Nikolai. The Contribution of the Bulgarian Orthodox Church to the Saving of the Bulgarian Jews. – In: Organization of the Jews in Bulgaria “Shalom”. Annual, 27, 1993/94, Sofia, 1994, 31-38; Chivarov, Nikolaj. Die bulgarisch-orthodoxe Kirche und die Rettung der bulgarischen Juden. – Österreichische Osthefte. Jahrgang 42 (2000), Heft 1, 35-55.
23 Вж. Шиваров, Н. Въпросът за нацията от библейска и православна гледна точка. – Сб. Религия и Църква в България. СУ “Св. Климент Охридски”. Под ред. на Г. Бакалов и др., София, 1999, 108-115; Šivarov, Nikolaj. Kirche und Nation. Theorie und Praxis im gegenwärtigen Bulgarien. – K i r c h e n  i m  K o n t e x t  unterschiedlicher Kulturen. / (Hrsg. v. Karl Christian Felmy u.a.) – Göttingen, 1991, 453-464.
24 Има и печални страници, които са спестени също поради ограниченото време. Преди години, след заседания на подкомисия в Белград, с двама колеги от комисията минахме през Босна (Сараево и Баня Лука). Очаровах се не само от природата и архитектурата, но и от междучовешките отношения, от близостта на православния епископ в Баня Лука и римокатолическия. По-късно дойде трагедията и аз досега не съм в състояние да си обясня, как се стигна до тази убийствена вражда, за избухването на която несъмнено допринесоха и политико-икономически фактори, в които религиозното бе вплетено, нерядко като необходима “легитимация”.
25 След като посочва, че функционалността на ценности е променлива в друг период, Бъргър е принуден да признае: “пестеливостта, колкото и да възхищава от морална гледна точка, на практика може да бъде очебиен икономически недостатък” (с. 4).
26 Срв. Бъргър, П. Десекуларизацията на света, 33. Бъргър посочва като пример позиции на американските римокатолически институции по проблемите на социалната справедливост, за разлика от тези по сексуалността и възпроизводството.
27 Диоклийски епископ Калистос Уеър. Тайнството на човешката личност. Исихастки студии. (Съст. П. Петков. Превод В. Николова и др.) София, 2002, 152 сл.
28 За историята на термина еп. Калистос препраща и към G.L. Prestige. God in Patristic Thought. London, 1952, 291-299.
29 Еп. Калистос. Тайнството на човешката личност, 159.
30 Das christliche Zeitgeschehen. – In: Christ in der Gegenwart, 29, 18.07.2004, 234.
31 В наше време би могло да се почерпи поука от живота на древната “домашна църква”. Вж. например изследването на Roger W. Gehring “House Church and Mission. The Importance of Household Structure in Early Christianity”. Hendricson Piblishers. 2004. Тя е написана и с оглед на дискусии на енорийско ниво.
32 Проф. Металинос привежда изказване на св. Василий Велики за незаличиване на индивидуалността (MPG 31, 1419). – Metallinos, Georgios. Leben im Leibe Christi. Einführung in die Orthodoxie. Athen, 1990, 183.
33 Metallinos, G. Op. cit., 198.
34 Йерусалимската община опитва форма на доброволна материална общност, която среща сериозни затруднения. Учреденият дяконат е трябвало да запази обаче основният приоритет на словото в апостолското служение. Няма съмнение, че външното обновление е възможно на основата на вътрешното, и постановката в йерусалимската община е била правилна и навременна.
35 В древния християнски документ, известен като “Апостолска конституция” (постановления), е записано изискване: От името на местната църква епископът трябва да подпомогне бедстващото семейство не само с храна и облекло, но и с обучение на мъжа на занаят, на когото след това да се дадат и инструменти за упражняване на занаята. Колко съвременно звучи това изискване, добило известност със слогана “Hilfe für Selbsthilfe”. Преди години в кратко слово по австрийската телевизия в предаването “Christ in der Zeit” обърнах внимание на това свидетелство за християнска помощ.
36 След промяната през 1989 г. в България настъпиха сериозни трудности в прехраната. Изпитвал съм голяма духовна радост, когато съм виждал камион с продукти и край него духовник от Гърция, а мирянин да раздава продукти на хората наоколо, без да пита за тяхната вероизповед.
37 Лоски, В.Н. Богословието и мистиката в преданието на Източната църква. – Духовна култура, 1998, кн. 2, 9.
38 За православната мисия в наше време вж.: Anastasios Yannulatos. Discovering the Orthodox Missionary Ethos. – Martyria/Mission, ed. Ion Bria. Geneva, World Council of Churches, 1980; Иаков Стимулис. Восточно-православное богословие миссии сегодня (в Интернет-сайт на Православния изследователски институт по мисиология, икуменизъм и нови религиозни движения).
39 Вж. интересния поглед в: Walters, Philip. Pluralism versus community: religious challenges in Russia today. – Sobornost, Oxford. Vol. 24:2, 2002, 65, 62.
40 Първоначално устроените на етническа база от поляци и германци римокатолически енории, както пише Уолтърс, са превърнати в руски (със 60 % от руски произход) главно от младото население, вкл. студенти и интелигентни хора. Протестантски общности привличат актьори, музиканти, журналисти и учители по хуманитарни предмети.
41 Съзнателно самото понятие “икуменизъм” някъде се разчленява или различно произнася (“e-communism” и “economism”). (Уолтърс (р. 51) посочва още: Vladimir Feodorov, Barriers to Ecumenism: an Orthodox View from Russia. – Religion, State and Society: the Keston Journal, 26 2 (1998), 129-43, 129. Това положение обаче може да бъде също положително предизвикателство за преосмисляне на православното свидетелство.
42 На път към Халкидики посетихме преди 5-6 години този център. Видях стотици екземпляри препечататки на църковната образователна книга “Нашата вяра” на български, подготвени за изпращане като дар за нашите енории. Хиляди екземпляри на Тълковен псалтир на руски език бяха също приготвени в помощ за духовното израстване на вярващите в Украйна, Русия и Беларус. Подпомогнато бе литургическо издание на сръбски, издавано от Хилендарския манастир, Атон. Откликът на подобна братска помощ е сърдечна благодарност.
43 Official Communiqué. Point 1. Internet. Критически анализ на Декрета за икуменизма на Втория ватикански събор и изобщо на проблеми във връзка с междуцърковни отношения вж.: Stylianos G. Papadopoulos. Beitrag zur Theologie der Einheit (Deutsche Übersetzung, Myriobiblos Library).
44 Това е подчертавано както от православна страна на Всеправославните съвещания, така и от римокатолическа (вж. например Walter Kasper. Current Problems in Ecumenical Theology. – Center of Theological Inquiry. Princeton, 2).
45 Посочва се застъпеното, макар и от по-ранно време, от J. Meyendorff. The Orthodox Church. New York, 1981, 225; D. Staniloae. Orthodox Dogmatik, 2. Zürich – Gütersloh, 1990, 223ff например. Понятно е, че също така има позитивни и негативни моменти в срещите и дискусиите с други християнски изповедания, с които би трябвало да се водят братски диалози с оглед и на единодействие по животрептящи проблеми на съвременното човечество. Само в диалог би могло да се установи например, че когато в документи на Втория ватикански събор се говори за “elementa ecclesiae”, извън Римокатолическата църква е използван концепт на Калвин, като под “elementa” се е разбирала динамична реалност и са мислени средства, използвани от Светия Дух за спасението на некатолически християни.
46 Вж. Nikolaou, Th. Auf der Suche nach einer Sprache der Versöhnung. – Christ in der Gegenwart, 23/2004, 185. Общ преглед на отношенията на християнството на Изток и Запад монографно разработва и проф. Ернст Сутнер. Христианство Востока и Запаза. В поисках зримого проявления единства. Пер. с нем. Библейско-богословский институт св. апостола Андрея. Москва-Agustinus Verlag Würzburg, 1999.
47 Тезиси на европейската конференция на тема “Ролята на неправителствените организации в Европа на прага на ХІХ век” (12-13 май 1999 г., София).
48 Christ in der Gegenwart, 39, 26.IX.1999, 1. Рефератът ми “Социум и църковна мисия в ІІІ хилядолетие” е поместен в сборник “Църквите в Европа на прага на Третото хилядолетие – шансове и предизвикателства”. София, 1999, 78-90.
49 Въпросът е формулиран в информация за политико-социално образование на католическия диоцез Мюнстер, Германия от Dr. Helmuth Josef Patt. Der Kampf der Kulturen/ Horrorvision oder Grundlinie einer zukünftigen Weltpolitik? – Soziales Seminar Informationen 2/99. Politisch-soziale Bildung in katholischer Trägerschaft Münster, September 1999. Повод са дали публикациите: Francis Fukujama. Das Ende der Geschichte. 1989 (Deutsch: 1992, mit Zusatz: „Wo stehen wir?“); Trust. The social Virtues and the Creation of Prosperity. 1999 (Deutsch: „Der Kampf der Kulturen. Wer gewinnt den Kampf um die wirtschaftliche Zukunft?“. München, 1997; Samuel P. Huntington. Clash of Civilisations? (Deutsch: „Der Kampf der Kulturen: die Neugestaltung der Weltpolitik im 21. Jahrhundert /ohne Fragezeichen/. München, EuropaVerlag).
50 Подобни явления и проблеми не са непознати и в Източна Европа. Вж. за ориентация “Junge Träume. Jugend in Osteuropa – zwischen Hoffnung und Resignation. – Christ in der Gegenwart, 38 (2004), 307. Достатъчно ли е :“Ich bin Europa; Europa beginnt mit mir“? „Es fehlt an politischen  Strukturen, sozialen Netzwerken, Zugang zu bezahlbaren Wohnraum und vor allen Dingen: an Arbeit“.
51 Вж. например Lange, Walter. Spurensuche Weltethos. Was Schüler vom Reichtum der Religionen lernen / Positive Lehrerfahrunger mit einer Ausstellung. – Christ in der Gegenwart, 39 (2004), 317 f.
52 За критични бележки вж. Splett, Jörg. Nathan, Ringparabel, Wahrheit, Meinung und Betrug. – Christ in der Gegenwart, 24 (2004), 200.

Please follow and like us:

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ:

1 Response

  1. мунчо каза:

    Ассирийские старостильники переходят на новый стиль календаря. – http://www.portal-credo.ru/site/?act=news&id=78227

Споделете в социалните мрежи